— Да, братко — извика въодушевено Доналд. — Това е най-доброто време, защото англичаните ще бъдат уморени от празнуване и пияни. В Престънпанс и във Фалкирк ги изненадахме и ако и този път успеем, войната окончателно ще се реши в наша полза.
— Но как ще съберем хората си толкова бързо? — възрази практичният Алуин. — Освен това до лагера на Къмбърленд има поне десет мили, а нашите хора не са яли нищо от сутринта…
— Да, да, знам какво искаш да кажеш, Макайл, но сега не можем да се съобразяваме с гладните им стомаси. Онзи проклет ирландец пак заяви, че ние, шотландците, сме се огъвали и при най-малката криза!
— Може би е най-добре да направим това — промърмори Алуин под носа си, но Лохиел го чу и го прониза с гневен поглед.
— Честта е единственото, което мъжът не може да губи и намира, както си иска — изрече убедено той. — Веднъж загубена, тя е загубена завинаги и този позор се пренася върху децата и внуците му. Мъж, който се грижи повече за живота, отколкото за честта си, може само да се надява, че господ ще се смили над душата му.
Алекс посегна към седлото на Шедоу.
— А ние можем само да се надяваме, че тази нощ и бог, и най-вече Къмбърленд ще се смилят над нас! — изръмжа той.
По същото време херцог Къмбърленд се разхождаше напред-назад в библиотеката на Балблеър Хаус, сложил ръце на гърба си, при което коремът му изпъкваше повече от обикновено. Лицето над бялата дантелена яка беше зачервено, перуката прекалено силно напудрена. В добро настроение, той отметна глава назад и избухна в гръмък смях.
— Цял ден са стояли прави? По дяволите, сигурно се е отразило зле на бъбреците им! Нашите планински приятелчета не обичат подобни представления!
Хамилтън Гарнър си позволи усмивка и малка шега.
— Смятам, че до утре дъждът ще е отмил най-страшната воня. Херцогът изтри една сълза от ъгълчето на окото си.
— Още нещо, майоре? Имате дяволски самодоволен вид. Или се лъжа?
— Узнахме, че принцът е поел главното командване, а лорд Джордж Мъри е получил само някакъв незначителен полк.
Къмбърленд смръщи чело.
— Сигурен ли сте? Защо му е на принца да свали най-добрия си стратег?
— Сигурно от жажда за слава — предположи Гарнър.
— Значи е още по-глупав, отколкото го мислех досега. Е, за нас това е от голяма полза…
— Според мен няма вече за какво да се тревожите, Ваша светлост — увери го майорът. — Ние сме почти два пъти повече от тях.
— Досега това не пречеше на бунтовниците да ни побеждават — отговори сърдито херцогът. — Нито при Престънпанс, нито при Фалкирк.
— И двата пъти армиите ни бяха заварени напълно неподготвени.
— Да, явно тактиката им е да се промъкват посред нощ през блатата и после да се появят изведнъж от нищото.
— Вече наредих нощните постове да бъдат утроени и да се сменят на всеки час — съобщи Гарнър. — Гарантирам ви, че няма да се приближат дори на пет мили от нас, без да ни уведомят само след минути.
— А как преценявате настроението на войниците, майоре? Искам честното ви мнение!
Хамилтън подбра думите си много внимателно.
— Вижте, те са малко нервни и това е разбираемо, някои дори се страхуват. Макар че ги обучавахме да отразяват ефективно атаките на широките мечове, повечето все още не са загубили напълно страха си от дивите орди.
Херцогът замислено нацупи устни.
— Може би трябва да обесим няколко страхливци, за да дадем пример. Не искам да видя как армията ми бяга от неприятеля, майоре.
— Може би на нашите хора просто липсва правилната мотивация.
— Какво трябва да означава това? Да не искате да наложим с камшик всички войници, за да ги мотивираме преди сражението?
— Не мисля, че трябва да прибягваме до толкова драстични мерки. — Хамилтън извади от вътрешния джоб на мундира си няколко сгънати листа. — Този следобед в ръцете ми попадна нещо много полезно. Ще позволите ли да ви го покажа?
Къмбърленд кимна и майорът му подаде първия лист.
— Намерихме го у мъжете, които днес паднаха в ръцете ни. Става въпрос за обичайните указания на всеки генерал: войникът да се яви в корпуса си и да остане там до края на битката и т.н. и т.н.
Херцогът прегледа документа, носещ подписа на лорд Джордж Мъри, и погледна недоумяващо майора.
— Е, какво толкова особено намерихте в него?
Гарнър се засмя самоуверено.
— Позволих си да помоля един от най-сръчните ни писари да копира указанията… и да ги допълни с едно изречение!
Къмбърленд изчете намръщено фалшификацията, която не се различаваше от оригинала, и стигна до допълнението: „В никакъв случай, при никакви обстоятелства да не се проявява милост към неприятеля.“
— Разбирам — промърмори херцогът. Такава заповед означаваше, че и ранените трябваше да бъдат безмилостно убивани. Тя потвърждаваше слуховете, че планинците са диваци, които принасят на друидите си човешки жертви и пият кръвта на неприятелите си. Естествено това не беше вярно — точно обратното, той знаеше, че Чарлс Стюарт се отнасяше особено внимателно към ранените и пленниците. Ала не можеше да се отрече, че войникът, който рискува на бойното поле само поражение, се бие с много по-малка готовност от онзи, който се бои, че ще бъде безмилостно заклан.
— Заклех се завинаги да изтрия якобистката паплач от лицето на земята — проговори глухо Къмбърленд, — даже ако за тази цел се наложи да убия стотици и хиляди жени и деца.
Хамилтън Гарнър търпеливо чакаше решението на своя генерал. След кратко колебание херцогът хвърли в огъня оригинала на лорд Джордж и върна фалшификацията на майора.
— Вие ще се погрижите това писание да попадне, където трябва, нали, майоре?
Смарагдовозелените очи на Гарнър засвяткаха доволно.
— Както винаги, можете да разчитате на мен, Ваша светлост.
22
Около осем вечерта, малко след падането на мрака, лорд Джордж даде заповед за тръгване. Собствените му хора и кланът Камерън образуваха авангарда, войниците на лорд Дръмънд се формираха в средата, а ариергардът остана под командата на принца и херцог Перт.
След силните дъждове пътищата бяха хлъзгави и войската напредваше бавно. Колоната се разтегляше непрекъснато и накрая разузнавачите, изпратени напред от лорд Джордж, съобщиха, че за изненадващо нападение не може и да се мисли, тъй като лагерът на Къмбърленд е охраняван от безброй постове. След кратко съвещание с Лохиел и няколко офицери генералът, макар и неохотно, реши да се върне, което доведе до ново жестоко скарване с О’Съливан. След като ирландецът нарече лорд Джордж страхливец и предател, Александър беше готов да го застреля, а Лохиел, полковник Ан Мой и Макджиливри едва успяха да убедят принца, че би било самоубийство да продължат напредването.
Изтощените мъже едва се дотътриха до Кулодън Хаус, намериха си места за спане в обширния парк и за няколко часа забравиха дори празните си стомаси. За съжаление им беше отредена твърде кратка нощна почивка, защото още на разсъмване бяха събудени със страшната вест, че армията на Къмбърленд се готви
