Дамиен се засмя и поднесе ръката й към устните си.
— Права си — всяка друга жена, която е изстрадала толкова много, щеше да стане грозна и зла! Та си много по-красива и по-нежна отпреди, вече си зряла жена, любеща съпруга и бъдеща майка. Собствените ми усилия да стана възрастен човек и да нося отговорност просто избледняват пред този блестящ образец!
— Дамиен, ти си адвокат, не си войник! Побеждаваш неприятелите си не с меч, а с думи. Мъже като теб ще са спешно необходими на Шотландия, когато въстанието приключи. Някой трябва да събере остатъците и отново да превърне Шотландия в силна и единна страна. Войниците нямат представа как се правят закони, как се създава правителство… Кромуел се опита и се провали… И Цезар, и… и…
Дамиен я прегърна с обич.
— Милата ми малка сестра вече ме поучава даже по въпросите на политиката и историята!
— Аз пък ти позволявам ти да ме поучаваш по въпросите на майчинството — отговори веднага Катрин.
— О, Кити, никога не се променяй… — Дамиен я притисна нежно до гърдите си и погледна над рамото й към Струан Максорли, който беше застинал неподвижен на няколко метра от тях, наклонил глава настрани, като животно, подушило опасност.
Самият Дамиен не виждаше нищо подозрително. Бяха спрели на малка полянка край пътя, заобиколена от гъсти гори. Той остави сестра си под грижите на Дейдре и отиде при русия великан.
— Какво има?
Максорли и сам не можеше да си обясни защо изведнъж го побиха студени тръпки, но, както винаги, се довери на инстинкта си.
— Отведи жените в горичката, но се престори, че просто искаш да се поразтъпчеш. В случай, че възникнат неприятности…
Изречението остана недовършено, защото изстрел от мускет разкъса внезапно тишината, а на пътя се появиха двама или трима разузнавачи на коне и изкрещяха предупредително:
— Сасенах!
Струан поведе хората си към края на гората, където се бяха появили първите червени мундири. Дамиен се втурна към Катрин и Дейдре, заповяда им да легнат на земята и да изпълзят към близката скала, където куршумите не можеха да ги достигнат. Самият той извади сабята си и се хвърли в битката, която се водеше с пушки, пистолети и мечове. Вдъхновен от прастарите бойни викове на планинците, той се би геройски, докато накрая го обкръжиха трима англичани…
Вцепенени от ужас, двете жени клечаха зад скалата. Въздъхнаха облекчено едва когато Струан дотича при тях и попита:
— Всичко наред ли е, момичета?
— Да — заекна Дейдре, — само че… едва не умряхме от страх.
— Това е нормално — ухили се Струан, макар че по лицето му нямаше следа от страх или напрежение. Но вътрешно беше много загрижен, защото половината от хората му бяха мъртви или ранени, а англичаните, които бяха избягали в гората, със сигурност щяха да опитат втора атака.
Когато Катрин нададе пронизителен вик, той реши, че отново ги нападат, но тя мина, олюлявайки се, покрай него, и падна пред едно тяло.
— Дамиен! Божичко… Дамиен!
Брат й лежеше с разкъсани дрехи и облян в кръв, едната му ръка заровена в земята, главата извърната настрана, с широко отворена уста, от която капеше кървава слюнка.
— Дамиен? — пошепна с надежда Катрин.
При звука на гласа й остъклените сини очи потрепнаха.
— Слава на бога! — изхълца тя. — Ти си жив! Не мърдай, моля те… Ще ти помогнем!
Дамиен събра последните си сили, отвори очи, погледна я и се усмихна с окървавените си устни. После от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка и очите му се затвориха завинаги.
— О, не, Дамиен… не! — изпищя Катрин.
Максорли се опита да намери пулса на Дамиен, но тъжно поклати глава.
Земята се разлюля под краката на Катрин, тя нададе задавен вик и падна на колене пред мъртвия си брат.
— Не мога да повярвам! — Арчибалд Камерън се изплю шумно на земята. — Онова копеле отложи битката, защото има рожден ден!
Алекс и Алуин размениха уморени погледи. Нямаха нищо против, че херцог Къмбърленд предпочиташе да празнува, вместо да се бие. Денят и без това беше напрегнат и изнервящ. Първо сбогуването с Катрин и Дейдре, после — по обратния път — учудения въпрос на един селянин защо не са с остатъка от армията на мочурището Друмоси.
Двамата бяха препуснали натам като луди и когато пристигнаха малко след единадесет в Кулодън Хаус, където принцът беше разположил главната си квартира, приятелите им потвърдиха, че малко след девет Чарлс Стюарт наистина беше отвел войската си на равнината край Кулодън, твърдо решен да влезе в историята като величав главнокомандващ.
Облечен във великолепна червено-синя униформа, стиснал в ръка меч, украсен със скъпоценни камъни, той обиколи строените полкове, за да чуе приветствените викове на войниците. За съжаление в цялата тази работа имаше един малък недостатък — неприятелят не се виждаше никъде!
Към обед войниците се бяха накрещели до насита, мръзнеха под студения дребен дъжд и все по-често се питаха защо трябваше да стоят на полето. Към три и последните осъзнаха, че петнадесети април ще отмине без битка. Междувременно водачите на кланове бяха узнали, че по случай рождения си ден Къмбърленд беше отпуснал на войската си щедри порции месо, сирене и ром, докато те не бяха в състояние да осигурят на изгладнелите си войници дори хляб и бира. Всеки беше длъжен сам да се погрижи за прехраната си. Много войници трябваше да обикалят с часове из околните села, докато намерят нещо за ядене или сено за спане.
В Кулодън Хаус бе свикан военен съвет и Алекс и Алуин се възползваха от този промеждутък, за да се погрижат за конете си.
— Надявам се, че лорд Джордж ще се въздържи и няма пак да нарече ирландеца „идиот“ — въздъхна Алуин.
— О’Съливан си е идиот! — изръмжа Алекс и за трети път изтри гърба на Шедоу със слама, за да покаже на верния си жребец, че съжалява за главоломното сутрешно препускане. Той беше нахранил коня със собствените си овесени питки и дори го поглези с две ябълки, които Лаклън Макинтош бе откраднал от избата на един селянин.
И Алекс беше само човек — умираше от глад и мръзнеше, но най-много му липсваха любимите тънки пури. Към това се прибавяха мъчителни болки в главата и безпокойство, което не можеше да си обясни.
— Как мислиш, докъде ли са стигнали днес? — попита Алуин.
Алекс вдигна рамене.
— Надявам се да са близо до Уркварт Касъл, където ще нощуват. Може би са вече в леглата.
Алуин огледа внимателно затвореното лице на приятеля си.
— Дейдре и Дамиен ще се погрижат Катрин да не се преуморява, колкото и Струан да бърза да се върне при нас.
Измъчена усмивка беше единственият отговор на Алекс. Алуин не знаеше с какво друго да го утеши, а и той си имаше свои грижи. Скитническият живот отдавна му беше омръзнал. Единственото, което искаше, беше вечер след вечер да седи с Дейдре пред огъня, както бяха направили снощи, и да кове планове за бъдещето. Искаше дом и деца, копнееше за собствено парче земя, искаше да остарее в кръга на семейството си.
Двамата бяха изтръгнати от нерадостните си мисли, когато вратите на Кулодън Хаус се отвориха с трясък. Значи военният съвет беше свършил! След малко в обора се появи развълнуваният Лохиел.
— Лорд Джордж успя да убеди принца, че не бива да чакаме атака от страна на Къмбърленд, а трябва ние да го нападнем още щом падне нощта.
— Тази нощ? — извика стреснато Алекс.
