— Не мога да се движа, Дейдре…
— Тогава ще те носим… Аз ще те нося…
— Чуй ме, Дейдре. Ударен е гръбнакът ми. Не мога да се движа, вече не усещам тялото си. Питах се каква вина имам, та да умра по този бавен и мъчителен начин, но сега знам, че не е било наказание, а милост. Нали те видях за последен път… Може би това е награда, че се ожених за теб…
Кръвта се отдръпна от лицето на Дейдре. Най-после бе забелязала, че краката му са под странен ъгъл към тялото.
— Арчибалд! — изплака отчаяно тя. — Той ще ти помогне. Той знае какво трябва да се направи!
— Даже Арчи не може да ми помогне — усмихна се тъжно Алуин. — Никой не може да ми помогне, Дейдре, само ти.
— Аз? Какво мога да направя? Кажи ми! Ще направя всичко… всичко!
— Можеш да ме дариш с вътрешен мир, като веднага напуснеш това място. Бягай, колкото можеш по- бързо и по-далече!
— Няма да те напусна!
— Напротив, ще го направиш и ще вземеш и Катрин. Тя… тя намери ли някъде Алекс?
Дейдре поклати глава.
— Не, но още не сме претърсили цялото бойно поле.
— Може би е успял… Може би е оцелял… Но каквото бог даде! А принцът?
— По дяволите принцът, Алуин Макайл! Ти си единственият, за когото ме е грижа. Ти си този, когото обичам!
— Ако ме обичаш, махни се, преди войниците…
— Ей ти, какво правиш там?
Дейдре се обърна стреснато. Трима войници с кървави ръце, които претърсваха мъртвите за плячка, се приближаваха заплашително.
— Дейдре… моля те!
Тя едва понесе безпомощността и мъката в очите му.
— Бягай! Вземи Катрин и бягайте бързо!
— Няма да те напусна!
Алуин затвори очи.
— Тогава вземи пистолета от ръката ми и ме застреляй. Обещавам ти, че няма да усетя нищо, а войниците ще си помислят, че си от техните. Направи го, Дейдре! Застреляй ме и бягай на сигурно място!
— Не… Никога!
— Направи го за мен — пошепна умолително той. — Не ме оставяй да умра, без да знам, че си на сигурно място. Не позволявай да умра като другите… Не допускай войниците да ме намерят тук жив! Направи го, любов моя! Убий ме и се спаси!
Дейдри си представи жестоко обезобразените тела, които беше видяла, и едва не изпищя. Но все още не можеше да вземе решение.
— Я да видим какво имаме тук! — Войниците бяха съвсем близо. — Да не би да е някоя сладка малка бунтовническа уличница? Как ли е минала покрай стражите? Сигурно е била особено мила с някого от тях? Я да видим дали няма да бъде мила и с нас…
Дейдре се потопи дълбоко в погледа на Алуин. Между неговите и нейните сълзи имаше цял свят от любов и щастие, място, изпълнено със слънце, смях и мир. Нима можеше да живее без тези очи…
— Обичам те. — Тя отново притисна устни върху неговите. — Обичам те, откакто те видях за първи път, Алуин Макайл… и с всеки нов ден те обичах все повече…
— И аз теб… Моята единствена, голяма любов…
Дейдре измъкна пистолета от студената, безчувствена ръка и го простреля в сърцето, без да отделя устните си от неговите. После насочи пистолета, скрит под наметката, към собствената си гръд, и бавно натисна спусъка.
Катрин чу два изстрела, толкова близо един след друг, че прозвучаха като един. Стресната, тя скочи и забрави Шедоу, като видя трима войници да тичат към мястото, където за последен път беше видяла Дейдре.
Дейдре!
Тя потисна с мъка вика си, но в следващия миг забрави Дейдре, тъй като пред очите й изникна конник. Веднага позна арогантните черти на лицето под черната тривърха шапка, видя червения мундир, искрящата тънка сабя и издутите ноздри на галопиращия кон. Ледените смарагдовозелени очи окончателно я увериха, че беше имала нещастието да срещне майор Хамилтън Гарнър.
Тя отстъпи няколко крачки назад, олюлявайки се, обърна се и хукна към гората. Земята беше мокра и хлъзгава и тя затича наведена, за да може да се хваща за издадени скали или храсти.
Тропотът от конските копита идваше все по-близо, но Катрин упорито се надяваше, че бягството ще успее. Трябваше само да се скрие между гъстите храсти…
Краката и се оплетоха в дългите поли, силите й бързо отслабваха. Дъхът й излизаше на тласъци, страхът и напрежението я изтощиха. Няколко пъти произнесе името на мъжа си, като че той можеше да я чуе и да й дойде на помощ.
Хамилтън Гарнър се приведе от седлото, протегна ръка и улови един рус кичур. Дръпна го така грубо, че Катрин загуби равновесие и падна на земята. Докато той спре коня си и го обърне, тя беше отново на крака, но бе осъзнала, че всеки нов опит за бягство би бил безсмислен. С широко отворени очи, обгърнала с две ръце корема си, за да защити нероденото, тя се изправи гордо и погледна втренчено Гарнър. Той слезе от коня, застана плътно пред нея и улови брадичката й с железни пръсти.
— Я да видим какво имаме тук! — произнесе гърлено той. — Възможно ли е да е безследно изчезналата мисис Монтгомъри?
— Хамилтън — заекна Катрин. — Хамилтън… слава богу, че си ти!
Мъжът иронично вдигна едната си вежда.
— Наистина ли се радваш да ме видиш? Защо тогава хукна да бягаш?
— Аз… не те познах… Не очаквах да те срещна тук…
— Да не мислиш, че все още съм в Дерби и те чакам?
— Не, аз…
— Но нали ти измисли този план! — Очите му засвяткаха злобно. — Аз да чакам в Дерби, а ти да избягаш от мъжа си в първия крайпътен хан и да долетиш в обятията ми. Нали ми се закле във вечна любов и вярност?
Погледът му спря върху издутия й корем и това допълнително доказателство за изневярата й разпали още повече гнева му.
— Всъщност защо ли се учудвам, че дъщерята на една уличница е тръгнала по пътя на майка си! Но докато лейди Каролайн се забавляваше с млади мъже от собствения си обществен кръг, ти си слязла много ниско, Катрин! Непременно ли трябваше да е шотландец? Мръсен бунтовник? Нямаше ли в Дерби достатъчно оборски ратаи и ковачи, които да задоволят похотта ти?
Катрин не знаеше откъде събра сили и кураж да зашлеви Гарнър през лицето. Изпита безумно задоволство, когато наглата гримаса изчезна, но радостта и трая само няколко секунди, защото той отвърна на удара — с такава сила, че тя падна в краката му. Заслепен от гняв, той я ритна с тежкия си ботуш и тя се сви на кълбо, за да запази детето си.
Спасението дойде в образа на трима драгуни, които дотичаха, привлечени от виковете. Един от тях смръщи учудено чело, наведе се и приглади дългите руси къдрици, за да погледне лицето на падналата жена.
— Ето, че се видяхме отново, мисис Камерън — проговори студено той.
Новият шок беше твърде много за Катрин: познала сержант Джефри Питърс, тя загуби съзнание.
— Как, по дяволите, се е озовала тук? — попита Питърс — Мисля, че там долу лежи приятелката й, мисис Макайл. Не бях съвсем сигурен, защото цялата е в кръв и не можах да я разгледам по-добре. Застреля мъжа си, а после и себе си.
