името му като унищожител на дракон, а и да го почитат като полубог. След победата при Кулодън Къмбърленд беше героят на деня, но херцогът не умееше да се харесва на публиката, не притежаваше чар, докато той, Хамилтън Гарнър, имаше всички данни да се превърне в обожаваната личност, победила пратеника на ада…
С жест, достоен за голямата сцена, майорът свали напудрената си перука, съзнавайки, че русите му коси подхождаха на обстановката. Свали и червения си мундир, изпъна бялата сатенена жилетка и нареди да му донесат шотландски меч, дълъг почти метър и половина. Щом Камерън беше решил да избере това оръжие за последния двубой в живота си, той нямаше да възрази! През последните месеци Гарнър не само беше обучил войниците си да се защитават от нападение с широк меч, но и самият той беше тренирал упорито, за да овладее до съвършенство оръжието на врага.
— Сержант Питърс, погрижете се войниците да не се намесват в двубоя! Не желая да се повтори онова, което стана в Кулодън! Ясен ли съм?
— Тъй вярно, сър, но ако… ако бунтовникът спечели предимство…
Гарнър огледа изпитателно сержанта, чието красиво лице беше обезобразено от множество белези след падането от скалата. Оттогава младият Питърс таеше в сърцето си дива жажда за отмъщение — също като началника си.
— Ако не мога да се справя с изтощен от раните си противник, значи той си заслужава победата. Докато съм на крака, никой да не се намесва, разбрахме ли се?
Питърс не спря дотук.
— Но ако стане така, че вече не сте на крака…?
— Ако шотландецът спечели — прекъсна го сърдито Гарнър, — очаквам заповедите на Къмбърленд да бъдат незабавно изпълнени. Нашият двубой е частен и изходът от него няма нищо общо със задачата, която сме дошли да изпълним.
Офицерът, който стоеше до Питърс, отдаде чест.
— Ахнакари Касъл ще бъде разрушен, сър, можете да разчитате на нас!
— Усърдието ви е похвално, Уелсли! А що се отнася до шотландеца — ако с мен се случи непоправимото, колкото и да не мога да си го представя, очаквам душата му да последва моята в ада само след минути!
Питърс се усмихна доволно.
— Тъй вярно, сър. Благодаря ви, сър.
Двамата мъже знаеха, че не могат да си позволят и най-малката грешка. Тук нямаше съдия, който при обикновените дуели бдеше за спазването на правилата. Това беше двубой на живот и смърт, при който загубилият не можеше да разчита на милост.
Майорът не се впечатли от античния меч на Камерън. Огромното оръжие беше доста по-тежко и трудно подвижно от неговото и, макар че планинецът умееше да се прикрива, лявата му ръка беше значително отслабена. Противникът му трябваше да се възползва от това предимство.
След първата размяна на удари Алекс учудено установи, че противникът му владееше майсторски шотландския широк меч. Раната в рамото, толкова грижливо зашита от Арчибалд, се отпори и стегнатата превръзка скоро се напои с кръв. Потта се лееше на потоци по лицето му и той отлично съзнаваше, че продължителната битка няма да е по силите му.
Но и Гарнър, който имаше рани на хълбока и в рамото, пъшкаше от напрежение. Този дяволски планинец всеки път успяваше да го накара да премине в отбрана!
При следващия сблъсък на широките острия избухна сноп искри и двамата мъже се олюляха. Камерън направи скок встрани, за да запази равновесие, стъпи в някаква дупка и падна на земята. Претърколи се светкавично и се надигна на колене, съзнавайки, че гърбът и ребрата му останаха изцяло незащитени.
С тържествуваща усмивка на тънките си устни Гарнър замахна за смъртоносен удар. Само след две секунди обаче той опули невярващо смарагдовозелените си очи, защото мечът на противника описа широка дъга и се стовари върху него с ужасяваща сила. Той нямаше никакво време да го избегне…
Драгуните проследиха смаяно как главата отхвръкна от гърчещото се тяло на майора, прелетя няколко метра и падна в тревата.
Алекс се надигна, олюлявайки се, и се облегна на окървавения си меч. В мъртвешката тишина, която се възцари на полето, се чуваше само тежкото му дишане — и щракането на затвор на пушка, когато сержант Джефри Питърс се прицели в гърдите на шотландеца.
Два изстрела отекнаха почти едновременно. Питърс се строполи назад и остана да лежи с пробито чело. За щастие неговият куршум не причини вреда.
Граф Фандучи свали пистолета си и отиде при Алекс, следван по петите от дузина шотландци, които бяха изникнали от мъглата с насочени срещу драгуните мускети.
— Извинете, синьоре. Убеден съм, че и сам щяхте да се справите с тези жалки подлеци, но защо само вие да се забавлявате?
Алекс успя някак да се усмихне.
— Да, защо?
— Можете ли да вървите?
Алекс кимна.
— Добре. — Графът нареди на драгуните да оставят мускетите си на земята и те се подчиниха, напълно объркани от събитията от последните минути. Шотландците събраха оръжията и подкараха англичаните като стадо пред себе си.
Фандучи помогна на Алекс да изкачи възвишението и след като навлязоха под защитата на дърветата, му позволи да си почине, облегнат на едно стъбло.
— Толкова много кръв — промърмори той и накъса ризата си на ивици, за да стегне рамото на Алекс. — Цяло чудо е, че сте още жив, приятелю.
— Нямаше да бъда, ако не се бяхте намесили. Благодаря ви.
— Не ми благодарете твърде рано, Камерън!
Тихият глас прозвуча така заплашително, че в замаяния мозък на Алекс забиха предупредителни камбани. Ръката му се стрелна към колана, но камата беше изчезнала от ножницата.
— Позволих си да ви я отнема — обясни графът, който внезапно заговори на съвършен английски без ни най-малък акцент. — За разлика от нашия приятел там долу аз отдавна знам, че не бива да подценявам талантите ви.
— Вие също развивате нови таланти, както виждам.
— Получих комплимент от Тъмния Камерън? Чувствам се безкрайно поласкан.
— Кой сте вие, по дяволите? И за какво беше целият този маскарад?
— Максарад е точният израз! Беше ми казано, че трябва да бъда по-хитър от лисица, за да ви заблудя, а граф Джовани Фандучи винаги е била любимата ми роля.
— Значи имате и други?
— Хамелеонът трябва да слее цвета си със съответната обстановка и вие много добре знаете това, мосю Монтгомъри!
При това обръщение в мозъка на Алекс удари още една предупредителна камбана. Той огледа внимателно мъжа насреща си, който днес по изключение не носеше перука. Къдравата светлокестенява коса, пронизана от сребърни нишки, и сините очи му се сториха някак познати… Мосю Монтгомъри, бе казал графът… Случайност или изходна точка?
Естествено, че изходна точка! — прозвуча в главата му гласът на Алуин. — По дяволите, десетки пъти съм те предупреждавал, че прие съобщението толкова леко. А сега е твърде късно…
По гърба на Алекс пробяга ледена тръпка. Французинът! Алуин още преди месеци го бе предупредил, че херцог Арджил е платил на наемен убиец… Но това беше невъзможно! Двамата с Фандучи бяха преживели толкова неща заедно!
— Досега имахте поне десетина възможности да ме убиете — заговори накрая Алекс. — Защо чакахте досега?
Французинът се усмихна.
— Добър въпрос, мосю. И аз съм си го задавал често.
