Амбър Кей
Джена
ПЪРВА ГЛАВА
Париж, зимата на 1815 г.
Слизайки от каретата, Джена, графиня Ди Понти, се усмихна с благодарност на лакея, който й се притече на помощ. Зимният въздух полази по тялото й и тя потрепера, придърпвайки по-ниско подплатената с кожа шапка от кремав атлаз. В небето над главата й облаците ту откриваха, ту закриваха пълната луна. Беше нощ, изпълнена със загадъчност и суеверни страхове… ако човек вярва в подобни неща. Тя не вярваше.
Зад нея вървеше леля й Хестър, ниска възпълна жена с прошарена коса, прибрана на тила и накъдрена отстрани по последна мода. Обикновено кръглите сини очи на Хестър раздразнено се присвиха, щом замърмори:
— Уж сме в най-добрата част на града, а осветлението и тук е мизерно. Нищо чудно да ни изненада някой спотаил се в сенките главорез.
— Лельо, ти все преувеличаваш — отвърна с безгрижен тон Джена, опитвайки се да разсее безпокойството на възрастната жена.
Ала Хестър бе права. Не биваше да идват в Париж. Причината не бе в лошото осветление. Опасността се криеше в самите французи. Не приемаха леко поражението и непрестанно говореха за бягство на Наполеон, използвайки всяка възможност да докажат, че са подобри от англичаните, които наводняваха страната им. Фактът, че Хестър е шотландка, а Джена наполовина такава, само правеше френската враждебност по-тревожна.
Звук от суркане на обувки по калдъръма накара мисълта за въображаемата френска заплаха да изчезне от съзнанието на Джена. С крайчеца на окото си тя забеляза движение.
Замръзна и притаи дъх. Езикът й отказваше да се движи. Разбойниците бяха нещо обичайно дори тук. Дали Хестър нямаше да се окаже права?
Една сянка се отдели от ъгъла на къщата, която бяха наели. Олюля се и затътри крака към тях, балансирайки с протегнати напред ръце. В този миг луната изскочи иззад облаците и ярката й светлина очерта подобната на плашило фигура със свити в лактите ръце и дълги крака, които се препъваха при всяка стъпка.
— Мадмоазел — прозвуча от тъмното дрезгав глас. — Secours1.
Джена за малко да не разбере думите, толкова слабо бяха произнесени. По гърба й полазиха тръпки от дълбокия кадифен глас. После мъжът се отпусна отгоре й.
— Алфонс! — извика тя лакея, докато непознатият я повличаше със себе си. Огъна се под тежестта му и ръцете й инстинктивно го прегърнаха, докато се свличаше на колене. Секунди по-късно Алфонс беше до нея. Тя държеше главата на припадналия непознат в скута си, докато лакеят го опипваше с опитна ръка.
— Ранен ли е? — попита Джена. Опитваше се да диша бавно, за да успокои бързия ритъм на сърцето си, но гласът й трепереше.
— Не мога да кажа, госпожо. Трябва да го внесем вътре.
— Божичко, Джена! — каза Хестър, приближавайки ги с иконома, който я следваше отзад. — Майкълс, я вдигни по-високо свещта, да видим как изглежда този дрипльо.
— По-късно — отвърна Джена и нетърпеливо го спря с ръка. — Майкълс, хвани го за раменете. Алфонс ще го хване за краката. Занесете го в Златната стая. Аз ще нося свещта. — Тя се усмихна извинително на леля си, преди да премести главата на мъжа от скута си.
— Джена! — извика Хестър, сграбчвайки ръката на младата жена с възлестите си пръсти. — Не можеш да го внесеш в къщата. Този човек не е някое от животните ти. Не можеш да го внесеш, да го сложиш на легло със стари одеяла и да се грижиш за раните му, без да помислиш за друго, освен че трябва да го излекуваш. Той е човек, явно несретник, и нищо чудно да ни обере, преди… — тя видимо потрепера — … да ни стори нещо още по-лошо.
Джена изви устни в усмивка при мелодраматичния ужас в гласа на Хестър, макар че понякога се дразнеше от непрестанните й напътствия. Знаеше, че леля й не е жесток човек: дамите просто не искаха да се занимават с неприятни неща. И за двете щеше да е по-просто да се съгласи с леля си, но не можеше.
Вземайки свещта от Майкълс, Джена се извърна към възрастната жена:
— Скъпа лельо, знаеш, че не мога да оставя болен или ранен човек да умре на улицата. Не го ли приберем ние, непременно ще мине някой, който да го обере. Може дори да го убие. — Без да дочака отговор, тя побърза да отвори вратата, за да предупреди икономката си за непредвидения гостенин.
— Хм! — Хестър знаеше, че е безполезно да спори повече, но ги последва по стълбите. — Джена, той е бездомник. Стига ми, дето водиш вкъщи всяко болно животно. Спомням си оная невестулка, която задържа, докато излекуваш крака й. — Тя потрепера тъй, че раменете й се разтресоха.
Джена погледна към Хестър, от която я делеше половин стълбище, и нежно й се усмихна:
— Трябва да го сторя, Хестър. Никога няма да си простя, ако оставя човек да умре само защото съм се страхувала.
Леля й изсумтя:
— Ти няма да си простиш, ако оставиш каквото и да е да умре.
Джена усети раздразнение, но бързо се овладя. При неясната светлина от свещите по стената видя колко здраво леля й стиска перилата. Беше доста изплашена.
— Съжалявам — каза Джена, знаейки, че не бива да я оставя, но знаейки също, че раните на непознатия изискват незабавно внимание. — Ще дойда при теб веднага щом се погрижим за него.
Обръщайки се, Джена настигна икономката, подмина я и отвори вратата. Без да се бави, започна да пали свещите в стаята. Госпожа Майкълс нареди на слугата, който я следваше, да запали огъня, докато Джена смъкваше тежката, извезана със златни нишки покривка от масивното легло.
— Госпожо Майкълс — каза Джена, — ще остана тук, а вие донесете превръзки и топла вода. — Тя погледна изцапаните си с кръв ръце. — Тази кръв не е моя. По-добре донесете и праха против възпаление. — Захапа долната си устна, наблюдавайки как икономката излиза, докато внасят непознатия.
Усети как я изпълва любопитство. Колко тежко беше ранен? Можеха ли да му помогнат? Нямаше да е същото като с Луиджи, мъж, умиращ от старост. Този човек беше млад и щеше да се бори за живота си. Не се боеше, че ще изпита мъка от загубата на някого, за когото се бе грижила дълго и упорито.
— По-добре излезте, милейди — каза Майкълс, щом двамата с Алфонс оставиха изпадналия в безсъзнание мъж върху леглото.
Алфонс кимна в знак на съгласие:
— Трябва да го съблечем, за да видим колко сериозно е ранен. Гледката не е подходяща за дама.
Думите им, така типични за мъжете, я накараха да се усмихне. Израженията им бяха толкова мрачни, че тя не се сдържа да ги подразни, макар и тримата да знаеха, че е сериозна:
— Можете да го съблечете и пред мен. Аз съм вдовица и не мисля, че притежава нещо, което не съм виждала досега. Все пак — очите й заискриха — ще се обърна с гръб, докато не го завиете.
По лицата на мъжете се изписа изумление, после си размениха примирени погледи и се заловиха за работа.
Джена се обърна с гръб. Може и да не им се нравеше поведението й, но бяха верни слуги и знаеха, че е опърничава. Знаеха също, че има голям опит като болногледачка. Докато се грижеше за умиращия си съпруг, беше се убедила, че практичността е по-важна от благоприличието. През последната година от живота си Луиджи крееше, жизнеността се беше изцеждала от измършавялото тяло. Беше труден за гледане, но тя бе непреклонна, знаейки кога трябва да се наложи и кога беше без значение дали той ще изпълнява лекарските предписания.
Беше преди година, а сега този мъж се нуждае от грижи и тя имаше необходимия опит.
Сумтенето на Алфонс прекъсна спомените й. Мърморенията и шумът от разгъване на чаршафи, последвани от тупването на обувки на пода, й подсказваха, че те разсъбличаха мъжа колкото може по- бързо.
