усмихне. — Тя важно тръгна към него.
Джейсън я наблюдаваше с присвити очи, преглъщайки с усилие.
— По дяволите! — промърмори той.
Едва когато тя пъхна кутията под носа му, Джейсън осъзна, че носи нещо в ръце. Беше направена от сандалово дърво, полирана до блясък, с пиринчени закопчалки. Вътре имаше два пистолета за дуел „Мантон“, с посребрени дръжки и инициали Л. П. Той погледна въпросително към Джена.
— Бяха у Алфонс. Държеше ги под леглото.
— Откъде знаеш?
— Алфонс ми каза, когато тръгна. Бяха на Луиджи.
— Твоят съпруг. — Ревност, раздираща и примитивна, заля Джейсън, когато Джена спомена името на покойния си съпруг. Само съзнанието, че някой я бе любил, бе достатъчно да разкъса вътрешностите му. Фактът, че мъжът вече не би могъл да му бъде съперник, не помагаше. Знаеше, че реакцията му е глупава, но неприятното чувство продължаваше да го измъчва.
— Да, покойният ми съпруг. Щях да ги донеса по-рано, но честно казано, забравих за тях. — С малко по-нисък глас тя добави: — Можеха да ни помогнат с мъжа горе. Нямаше да е необходимо ти да се излагаш на такъв риск, криейки се зад вратата.
Разкаянието в очите й надделя над ревността на Джейсън. Сега Джена мислеше за него и той искаше да запази това й отношение.
— Можеха да помогнат. Но биха могли и да влошат нещата.
Невярваща на ушите си, тя попита:
— Да ги влошат? Защо?
Джейсън въздъхна и прокара ръка през косата си. Нещата ставаха все по-сложни, раната му отново започваше да го боли, а те трябваше да тръгнат колкото може по-скоро.
— С ръжена го повалих в безсъзнание. С пистолетите трябваше да го раня, за да мога след това да го завържа. Може да съм шпионин, но убивам само в краен случай.
Джена изведнъж проумя думите му и кимна разбиращо.
— Ясно. Ако той беше в съзнание и някой от нас се бе опитал да го завърже, той можеше да го сграбчи и да го използва като щит, дори и срещу оръжие, което го държи на мушка.
— Винаги съществува такава вероятност. — Изправяйки се, Джейсън се подпря с длани върху тежката дъбова маса. — Но стига толкова. Трябва да тръгваме.
Джена изтича до него и му помогна. Двамата прибраха в торбите храната и лекарствата за раната на Джейсън. После, намятайки пелерините си, те се отправиха към конюшните зад къщата.
Оставяйки Джейсън облегнат на вратата на конюшнята, Джена влезе вътре и запали свещ. Въздъхна облекчено, щом видя двете чистокръвни кобили в отделенията им, както бе заръчала. Досега дори не си бе помисляла какво би станало, ако конете не бяха тук.
Оседла ги набързо; единият с дамско седло.
— Трябват ни две торби овес — каза Джейсън, гласът му прозвуча нереално във вечерната мъгла, плъзнала над земята.
Когато тя най-сетне изведе конете от конюшнята, Джейсън бе стиснал зъби, за да издържи на усилващите се болки от раната. Единствено това можеше да направи, за да не се свлече по вратата и да падне на паважа. Силите му почти бяха изчерпани, а им предстояха часове езда.
Най-после огледа конете и изпъшка:
— Дявол да го вземе. Сега се подредихме. Завързвайки провизиите за седлата, Джена го погледна през рамо.
— Какво искаш да кажеш? Почти тръгнахме.
Джейсън разтри мястото точно над превръзката и се постара гласът му да прозвучи тъй, сякаш язденето на чистокръвни коне бе най-нормалното нещо в тяхното положение.
— Излязохме от къщата, но ни предстои да прекосим Париж. След това трябва да стигнем до Брюксел, а пътят дотам скоро ще гъмжи от хора, предани на Бонапарт. Язденето на коне, струващи повече, отколкото обикновен човек може да спечели през целия си живот, не е най-умният начин да останем незабелязани.
— О! — Джена не беше помислила за това, когато бе давала нарежданията си. — Гледах само да са бързи.
Джейсън се оттласна от стената, олюлявайки се леко, преди да стигне до кобилата, която щеше да язди.
— Знам, и това е важно. Ще ги сменим при първа възможност. Междувременно ще ни изведат бързо оттук.
Не изрече на глас опасенията си, че конете може да предизвикат нападение още преди да са излезли от Париж — Джена не се нуждаеше от допълнителни тревоги.
— А сега — каза той, връщайки се в конюшнята, за да излезе отвътре с износен чул, който започна да разкъсва на ивици с ножа — ще увием това около копитата на конете, за да заглушим шума. Така ще се придвижваме по-безопасно.
Схващайки веднага какво иска той, Джена взе ивиците, които й подаде, и започна да ги увива около копитата на животните. После поведе коня си към пъна, от който обикновено се качваше на седлото.
Повдигна се с пестеливи движения и преметна коляно през седлото. Полите й не бяха кой знае колко дълги, но се постара да скрие краката си колкото е възможно повече. Все пак голяма част от ботушите й продължаваше да се показва.
— По-добре седни по мъжки — каза Джейсън, напрежението от възсядането на коня прозираше в гласа му.
Разбираше, че е прав, но нищо не можеше да направи.
— Знам. Но слугите взеха другите коне и седлата. Оставиха Лейди по моя молба. Конярят е оставил и седлото, което използвам. За нещастие е дамско. Но няма да ни бави.
— Не — измърмори той, — аз ще го сторя.
Превит върху седлото, Джейсън пришпори кобилата си. С едната ръка държеше юздите, а с другата ножа, взет от непознатия посетител. Макар че бе рано за аристократите да се разхождат наоколо, бе достатъчно късно, за да е тъмно. Никой не би могъл да каже що за хора се спотайват в сенките и какво биха направили, за да се сдобият със скъпите животни.
Над главите им буреносни облаци засилваха усещането за влага и караха студения вятър да се впива в кожата. Джейсън потрепера и усети как краищата на раната му го опъват.
— Джейсън — прошепна Джена, — аз ще водя. Знам как се излиза от Париж.
Джейсън обмисли предложението й. Не се съмняваше, че знае пътя, а и беше малко вероятно някой да ги нападне отпред. Той задържа коня си и пусна Джена да мине.
Джена пришпори кобилата си в лек галоп. Джейсън я последва. Макар това да бе удобен конски ход, с всяка стъпка раната му болезнено пулсираше. Джейсън стисна зъби, за да не изстене.
Колкото и зле да понасяше ездата, той не намали бдителността си. По средата на всяка пресечка се извръщаше от седлото, за да види има ли нещо след тях… Нищо.
Когато почти бяха излезли от града, той вече стискаше юздите толкова здраво, че раменете го заболяха. Но дори сега, когато къщите съвсем оредяха, знаеше, че не може да се отпусне. Не чуваше някой да ги следва, но това не означаваше, че няма никой. И преди много пъти бе увивал копитата на коня си, за да заглуши тропота, както може би сега и преследвачите му, и незабелязан бе преследвал целта си.
Най-накрая, след като в продължение на час и половина не бяха срещали никаква сграда, Джейсън се приближи до Джена и й направи знак да спре. Конете не бяха уморени, ала Джейсън се чувстваше така, сякаш бе препускал от Лондон до Брайтън, поставяйки нов рекорд.
Джейсън тайно опипа чуждия нож в специално направената кания на ботушите му, която бе намерил празна, когато ги обу. Сетил се бе, че Алфонс сигурно е взел ножа, когато го разсъбличаше първата нощ.
После, с очи, непрекъснато обхождащи околността, той каза:
— С тия облаци, закриващи луната, пътят едва се различава. Но това е добре за нас.
Джена отвърна:
