— Само да не се загубим.
Неуспял да определи чувствата й от кратката реплика, Джейсън се взря в нея през тъмнината, която ги разделяше. По ръбовете на пелерината, там, където качулката висеше над челото й, се бяха събрали капки влага. Не би могъл да види очите й, дори да бе достатъчно светло.
Изоставяйки хитруването, той без заобикалки попита:
— Страх ли те е?
— Да.
Потвърждението й съдържаше толкова неизказани емоции, че сърцето му се сви загрижено. Как би могъл да я успокои? Дори не беше сигурен дали трябва да опитва. Бяха напуснали Париж, но бяха далеч от Брюксел. Всеки завой от пътя можеше да ги сблъска с френски войски или дори френски селяни, привърженици на Бонапарт и готови да вземат пленници, и още по-лошо. Всичко, което би могъл да направи, бе да говори откровено и да не омаловажава чувствата й.
— Умно постъпваш, че се боиш. Прекалено самоуверените обикновено завършват зле.
— Благодаря — каза тя тихо.
Повече от всичко му се искаше да протегне ръце и да я вземе при себе си на седлото. Ала не можеше. И така губеха ценно време.
— Моля. Но стига за това. Трябва да яздим тъй, сякаш Бонапарт е зад нас, докато издържат конете. — Но колко дълго щеше да издържи той? На този въпрос не му се отговаряше.
Джена яздеше редом до Джейсън, едната й ръка бе на юздите, а с другата стискаше пелерината плътно около врата си. Пред луната минаваха облаци и образуваха танцуващи сенки по неравната местност, из която се движеха. От време на време се чуваше самотното бухане на нощна птица или прошумоляване на животно из папратта от двете страни на пътя.
Тя не знаеше колко далеч бяха стигнали или колко още щяха да яздят, преди Джейсън да разреши почивка. Пръстите й, дори в подплатените кожени ръкавици, които носеше, бяха толкова студени, че на няколко пъти изпускаше пелерината от врата си.
Гърбът започваше да я боли и щеше да й е трудно да слезе от коня. Пропъди неприятните мисли. Ако това лудо препускане бе трудно за нея, за Джейсън бе още по-мъчително.
Луната бе ниско, когато Джейсън най-после вдигна ръка и Джена дръпна юздите, за да спре коня. От пламналите ноздри на двете кобили се издигаше пара и хълбоците им се издигаха и спускаха като мехове. Точно навреме, реши Джена, потупвайки обления в пот врат на коня.
— Скоро ще съмне — каза Джейсън, дъхът му излизаше от устата като дим. — Трябва да намерим подслон и да поспим малко. Утре ще ни е още по-тежко.
Джена се засмя дрезгаво.
— Подслон? Виждаме толкова надалеч, колкото конете да не се препънат в някоя дупка!
Едва след като произнесе думите, осъзна колко заядливо бе прозвучало. Джейсън не се нуждаеше от лошото й настроение, имаше достатъчно проблеми.
Приближавайки коня си до неговия, посегна към едната му ръка, отпусната на коляното. Дори през дебелите ръкавици, които носеше, можа да усети как трепери. Угризението от състоянието му и възмущението, че не бе поискал да спрат по-рано, накараха гласа й да прозвучи остро:
— Не биваше да се насилваш толкова.
— Нямах… друг избор.
Дишаше с усилие, но седеше на седлото изправен. Гърдите й се изпълниха с възхищение, когато го погледна.
— О, ти, твърдоглавец такъв. Как ще те излекувам, като се грижиш толкова малко за себе си?
— Покажи ми друг начин и аз ще те оставя да ме водиш.
Макар че го каза безгрижно, истината в думите му бе необорима. Все още не бяха в безопасност.
— Хайде — каза той, когато тя не отговори, — май виждам някаква отбивка на пътя. Може да води до ферма.
Джена се съмняваше, но не искаше да му противоречи. Пришпорвайки леко кобилата си, тя последва Джейсън надолу по отбивката, малко по-голяма от обикновена пътека. Ако успееха да намерят подслон, дори и най-мизерния, тя щеше да му се зарадва.
Заваля. Само това ни липсваше, помисли Джена.
С тоя техен късмет сега Джейсън можеше да получи възпаление на белите дробове.
— Виждам нещо — каза Джейсън, кобилата му премина в тръс.
Джена не можеше да повярва на очите си — там наистина имаше нещо. През пелената на дъжда проблясваше жълта светлина. Може би щяха да намерят подслон; хубаво топло легло и нещо вкусно за ядене. Самозаблудата й продължи само колкото да види как Джейсън завива вляво и заобикаля къщата.
Когато го настигна, той вече бе слязъл от коня и се опитваше да отвори широката врата на разнебитения обор.
— Дявол да го вземе!
Лейди още не бе спряла напълно, когато Джена се изхлузи от седлото, за да помогне на Джейсън. Скочи тежко на земята и десният й крак се изви.
— Ох! — От гърлото й се изтръгна болезнено възклицание, щом глезенът й изпука.
Джейсън веднага се озова зад нея, ръката му обви талията й. Топлият му дъх опари бузата й, докато се навеждаше по-близо, та да се взре в лицето й.
— Удари ли се? — попита той. — Бих те носил, но… Джена за малко не се просълзи, докато опитваше да се изправи без чужда помощ. Той бе твърде слаб, за да я изправи. Трябваше вече да е в обора, не тук, навън, да се тревожи за нея.
— Добре съм — каза тя, полагайки усилия да не се издаде. — Трябва да влезем вътре. Ще се намокриш до кости.
— Вратата е отворена достатъчно, за да можем да се проврем с конете един по един. Ще успеем да подремнем час-два, преди да е станал собственикът.
Замаяна, гладна, измръзнала и ядосана на собствената си непохватност, Джена го последва сковано. Едва след като се погрижиха за конете, с Джейсън задъвкаха сухото студено говеждо. Джена се замисли какво ще правят оттук нататък.
— Необходимо ли е да тръгваме толкова скоро? Имаш нужда от здрав сън. Ако не поспиш, не ти гарантирам, че ще можеш да се възстановиш.
Тревогата за него бе като рана в сърцето й, която отказваше да оздравее. Все пак трябваше да направи всичко възможно той да се оправи. Беше рискувала толкова много и изпитваше такива чувства към него, че не би могла да понесе и най-малката вероятност състоянието му да се влоши.
— Трябва да тръгнем преди изгрев слънце, защото после фермерът ще се разшета. Колкото по-малко хора ни видят, толкова по-трудно ще е за евентуалните ни преследвачи да ни открият. — Джейсън изсумтя, докато се надигаше, за да почне да трупа сено за легло. — Има няколко пътя, водещи от Париж до Брюксел, а ние бихме могли да поемем по всеки от тях. — Той й се усмихна през рамо.
Беше вярно и тя го знаеше.
— Защо правиш само едно легло? — попита тя, наблюдавайки купчината. Усети как кръвта заигра във вените й, затопляйки я въпреки студа.
Той се олюля, както бе коленичил, челото му се сбърчи от болка и изтощение.
— Няма достатъчно одеяла за двамата, ако спим отделно. Затова… — Гласът му заглъхна и той се напрегна да види реакцията й в бледата светлина на луната, струяща през един отвор в тавана. — Но първо искам да прегледам глезена ти.
Отново бе прав. Джена си пое дълбоко дъх и потрепера при мисълта, че ще прекарат нощта един до друг. Но здравият й разум надделя. И двамата бяха готови да паднат от умора където са, не биха имали сили да правят друго, освен да спят.
Мръщейки се, той клекна пред нея и издърпа ботуша й. Започна да опипва за подутина или натъртено. Ръцете му се движеха внимателно по навехнатия крак.
Докато той изследваше крака й, тя затвори очи, за да не вижда загрижената му физиономия.
— Няма нищо сериозно — каза той накрая. — Сега нека се възползваме от възможността да
