състояние да промени този факт.
Не, по-добре щеше да е, ако любовта й към него остане несподелена.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Джена изпъшка, болеше я всеки мускул от тялото. Какво й ставаше? Защо възглавницата й бе толкова твърда и неудобна? Един от конете изпръхтя и я върна към действителността.
Тя и Джейсън бягаха един господ знае от кого и това бе втората нощ, през която спяха на пътя, ако изтощението, каращо я да губи съзнание, можеше да се нарече сън. Дори не си спомняше как се е пъхнала под купчината чулове и пелерини, предпазващи от студа. Нея и Джейсън…
Но къде беше той?
Надигайки се рязко, тя си наложи да вдигне натежалите като олово клепачи. Трябваше да е някъде наблизо. Никога не би я изоставил.
Напълно разсънена, тя огледа околността. Двата коня зобеха, пред всеки имаше малка купчинка овес, тъй че Джейсън не можеше да е далеч.
Някакъв шум привлече вниманието й, но не видя никого. Не смееше да извика, ами ако не е Джейсън? Ръцете й изстинаха. Да не би този, от когото се криеше той, да е наблизо? Дали мъжът, когото бяха оставили в гардероба в Париж, не се бе освободил и не ги е настигнал? Сърцето й заби лудо.
Отново чу шума. Някой си подсвиркваше весела мелодийка, тихичко и фалшиво. Не би могъл да е някой, който ги преследва, сигурно бе Джейсън.
Облекчението отпусна напрегнатото й тяло и тя легна обратно на бързо изстиващата земя.
— Джена, колкото и да ми се иска да дойда при теб, за да довършим започнатото вчера сутринта, не смея — каза Джейсън, прекъсвайки мелодийката, за да й се усмихне. — Трябва да излезем на пътя. Слънцето ще изгрее напълно, докато оседлаем конете.
Замаяна от бързата промяна в чувствата — страха, че може да е изчезнал, и желанието в откровеното му признание, Джена се засмя. Но веднага стана сериозна, щом се повдигна на лакти и се взря в него на оскъдната светлина. Не изглеждаше опасен, освен дето я караше да се вълнува. Беше твърде смущаващ с дяволито падналата на челото му коса и добре оформените устни, извити в многозначителна усмивка.
Проблясването на белите зъби само подчертаваше колко е пораснала брадата му. За разлика от златистия като мед цвят на косата, брадата му бе червеникаво-кафява, със златисти нишки. Прииска й се да потрие длан о бузата му, за да види дали косъмчетата са още твърди, или са пораснали достатъчно, та да са като козинка.
Устоя на импулса да посегне към него и вместо това се намръщи.
— Трябваше да ми се обадиш, преди да се отдалечиш. Можеше да ти се случи нещо и нямаше да знам къде да те търся.
Усмивката му стана още по-многозначителна.
— Откакто се любехме, не мога да те оставя дори за миг. — Той я погледна весело. — Какво ли ще е, като се опознаем съвсем.
Джена усети как се изчервява от откровеното му обяснение. Но закачката му какво би могъл да очаква от нея, след като се любят докрай, й напомни колко близки бяха станали. В тялото й отново се разгоря огънят, подпален от него.
Тя затвори очи, та да не вижда жадния му поглед. Това трябваше да престане. Беше непочтено и жестоко да оставя Джейсън да мисли другояче.
Отваряйки отново очи, стиснала решително юмруци, за да устои на желанието в очите му, тя знаеше, че трябва да му каже за Ричи. Само така можеше да възпре Джейсън да я люби тъй всеотдайно и красиво.
— Джейсън, аз… тоест ние… — Тя не можа да довърши. Не искаше да му каже. Не искаше да види как възхищението в очите му ще изчезне.
Погледът й не издържа на огъня в неговия и тя се размърда в завивките, опитвайки се да стане. Знаеше, че не е честно да премълчи за Ричи, но… но беше слаба. Искаше през остатъка от пътуването им да се наслаждава на чувствата, които Джейсън не се стараеше да прикрие. Ала щом стигнеха до Брюксел и Джейсън отново поемеше задълженията си на шпионин, нямаше да е късно да му каже, че бъдещето им заедно е невъзможно.
— Знам — каза Джейсън, опитвайки се да успокои очевидната й нервност, — не биваше да те стряскам. — Той вдигна рамене. — Никой джентълмен не би говорил тъй откровено с дама. Права си, трябваше да ти се обадя, щом станах, но ти толкова дълбоко спеше, а и знаех, че си уморена до смърт — обясни й той с разкаян вид. — Извинявай.
— Не, няма нищо, Джейсън. — Чувстваше се като лицемерка, че не му каза за Ричи. Успокояваше се с мисълта, че каквото и да изпитваше Джейсън към нея, не бе споменал за брак. Впрочем може би тя виждаше в очите му отражението на собствената си любов към него. Той не бе й казал, че я обича.
Разсъждавайки така, тя се отърси от чувството за вина и пое ръката, която той й подаваше.
Джейсън я изправи на крака.
— Ти си толкова прекрасна и благородна, и храбра, Джена — каза той, взимайки я в прегръдката си.
Притисната плътно до гърдите му, усещайки равномерното биене на сърцето му под бузата си, Джена знаеше, че не притежава всички тези качества. Не беше прекрасна и благородна, и хубава, а измамна, подла и страхлива. Би трябвало сега да му каже за обещанието си, но не можеше. Твърде много го обичаше и го искаше до себе си, за да сложи изведнъж край на всичко това, казвайки му истината. В Брюксел щеше да има достатъчно време да разсее илюзиите му.
Много скоро изостави притесненията си за илюзиите му, нагаждайки се към хода, поддържан от Джейсън през целия ден, ход, каращ я да се чувства като разглобена. Правеше всичко възможно да се държи изправена на седлото и да не му додява с оплаквания.
Знаеше, че и на Джейсън му е тежко, колкото на нея, особено с тази рана. Сигурно го сърбеше ужасно. Но той не проронваше дума. Значи и тя можеше да се справи.
Когато той най-сетне обяви, че спират за нощувка, някъде по средата на едно житно поле без дървета или постройки, тя бе безчувствена от раменете надолу. Вече не усещаше нито дали е студено, нито дали духа. Десният й крак, опирал се плътно в седлото близо дванайсет часа само този ден, тежеше като олово.
Слизайки от коня, тя не издържа и подгъна крака, свличайки се тежко на земята. Джейсън я хвана, преди да падне.
— Джена! — Обхващайки талията й с ръка, той й помогна да стигне до мястото, където бе проснал един чул. — По дяволите! Не биваше да ти позволявам да яздиш на тая проклета измишльотина. Щом стигнем до следващия град, ще се опитам да сменя това идиотско дамско седло.
По някакъв начин тя успя да се усмихне.
— Не ставай глупав. Знаеш, че не бива да рискуваме. Който и да ни преследва, може вече да ни е настигнал и ако привлечем вниманието, ще ни открият. Не — поклати тя глава. — Един добър сън и ще се оправя.
— Да — каза той саркастично. — И аз ще съм оздравял. — Въздъхна и свали шапката си, прокарвайки пръсти през косата и превръщайки сплесканите къдрици в безредно разрошена маса. — Господи, Джена, как искам да не ти се налагаше да изтърпяваш всичко това.
Гърдите на Джена се свиха от угризение. Джейсън бе толкова уморен, че около устата му се бяха врязали дълбоки бръчки, а под очите му имаше тъмни кръгове. А пък тя прибавяше още към проблемите му. Усмихвайки се нежно, посегна и прибра назад кичура, паднал над окото му.
— Всичко е наред, Джейсън. Признавам, че бих предпочела да те срещна при по-добри обстоятелства, например на бал. Щеше да е по-удобно да яздим в парка, задълбочавайки приятелството си, но въпреки това съм благодарна, че сега сме заедно. Опознах те много по-добре, отколкото би било възможно при идеални условия.
Той се олюля на пети, по лицето му се беше изписало учудване.
— Да намираш нещо положително в плачевната ни ситуация — Джена, не бих могъл да открия по-добър партньор от теб, дори да търсех до второ пришествие. Обещавам ти, че щом стигнем в Брюксел, ще се
