впечатлява. Джейсън харесваше това.
С лека стъпка Джейсън се приближи към херцога на Уелингтън. Спря на няколко крачки от него и го изчака пръв да заговори.
— Евърли — обърна се към него Уелингтън, протягайки ръка.
За миг Джейсън се почуди към кого се обръща той. Почти от цяла година насам никой не беше го наричал така. После умът му се проясни и той подаде ръка с думите:
— Ваша светлост.
Уелингтън му посочи стол, поставен пред бюрото му. Джейсън седна и кръстоса крак върху крак — нехайна поза, която издаваше напрежението му. Забеляза, че Уелингтън не изглежда по-мрачен от обикновено. Но трябваше веднага да си признае, че когато ставаше въпрос за херцога, изражението на лицето не означаваше нищо.
— Благодаря ви, че дойдохте веднага, Евърли. Чух, че сте пристигнали едва преди седмица и сте били зает с предаването на събраните сведения.
Джейсън кимна. Неговият шеф бе намекнал, че Уелингтън има предвид някаква особено спешна мисия.
— Повиках ви, защото притежавам документи, които веднага трябва да заминат за Лондон — каза Уелингтън и събра върховете на пръстите си. — Ще ги занесе човек, на когото имам пълно доверие. Това сте вие.
— Ваша светлост? — едва успя да изрече Джейсън, вместо да каже какво мисли по въпроса.
Проклятие! Той нямаше време да пътува до Англия. Джена беше тук, в Брюксел, и той смяташе непременно да я убеди да се откаже от годеника си — нещо, което нямаше да може да направи, ако се намираше от другата страна на Ламанша, дявол го взел.
Навярно бе успял превъзходно да прикрие огорчението си, защото Уелингтън продължаваше да говори така, сякаш Джейсън вече се беше съгласил да изпълни възложената му мисия.
— Разбрах, че сте били ранен сериозно, докато сте се опитвали да напуснете Париж, носейки жизненоважни новини за Наполеон. Казаха ми също така, че сте пътували дотук дегизиран, и то в компанията на една вдовица, графиня Ди Понти, да се изразим по-точно.
Джейсън уморено кимна, питайки се накъде ли бие Уелингтън.
А той продължи с кратко описание на миналото на Джена, после добави:
— Искам от вас да не се срещате повече с тази жена, докато не изпълните задачата си. Имаме причини да смятаме, че някой с добри връзки предава на Наполеон информация за движенията и числеността на нашите войски. Не можем да рискуваме да се разчуе за предстоящото ви пътуване и човекът, който ни е издал, да научи, че сте служили на нас. Никой не бива да знае, че заминавате или поне кога и къде заминавате.
Дявол го взел! Сега му нареждаха да изчезне, без да каже дума. Какво щеше да си помисли Джена, след като й беше обещал да се върне при нея? Цялото тяло на Джейсън, до последното мускулче, бе напрегнато до пръсване поради желанието да откаже да изпълни тази мисия.
Сега не можеше да напусне Брюксел. Трябваше да се помъчи да убеди Джена, че е прав. Трябваше да я спечели, преди да е успяла да направи най-голямата грешка в живота си и в неговия живот, като се омъжи за онзи негодник.
Уелингтън продължаваше:
— Тъй че всички приготовления вече са направени, дори е наредено да ви приготвят куфарче с дрехи. Заминавате веднага след нашия разговор. Сред пакетите, които трябва да занесете в Лондон, има и едно запечатано писмо. В него ще намерите още инструкции. Щом се качите на кораба, отворете го, а после го изгорете. Имате ли въпроси?
Джейсън погледна към Уелингтън, който вече се бе изправил. Ясно беше, че херцогът не очаква отказ. И как би могъл да му откаже? Ако оставеха Наполеон така, той щеше да съсипе света и да причини мъки и страдания на прекалено много хора. Джейсън нямаше да може да го преживее, ако не направеше всичко възможно, за да попречи на налагането на френското господство.
Примирен със съдбата си, Джейсън се надигна.
— Не, Ваша светлост, нямам въпроси.
— Добре. — Уелингтън отново посегна да му стисне ръката. — Пазете се и помнете, че някой знае прекалено много и ни издава. Разчитайте на мен.
— Да, сър.
Джейсън се завъртя на единия си ток и излезе, а в това време всичките му планове за Джена се разпаднаха на пух и прах. Разочарованието като менгеме стягаше гърлото му и той бе доволен, че не срещна никого пред вратата на кабинета. Имаше нужда да повърви, за да позаглъхнат гневът и разочарованието, които объркваха сега мислите му.
Толкова много се бе надявал да убеди Джена да се откаже от мъжа, за когото беше сгодена. А сега трябваше да я напусне, без да може да й обясни защо. Нейната любов беше единствената му надежда и утеха.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джена разсеяно огледа хангара, който херцогинята на Ричмънд бе превърнала в бална зала. Наоколо гъмжеше от хора — облечени с най-хубавите си официални дрехи и решени да се забавляват. Жените приличаха на птици с ярко и многоцветно оперение, а мъжете представляваха идеален фон със строгото си облекло. Застанала отстрани, изпълнена с нежелание да участва в това хаотично веселие, Джена зърна Ричи, който сякаш прехвръкваше от една красавица на друга подобно на пчела, събираща прашец.
След като Джейсън го наби, той бе станал още по-кисел и дори реагираше още по-буйно. Направо й призляваше от него. По-рано тя изпитваше антипатия и отвращение към него заради това, че неудържимо се стремеше към всякакви удоволствия за чужда сметка, но напоследък той направо я изпълваше с яростна неприязън. Почти го мразеше.
Но подобни чувства можеха направо да я унищожат, тя нямаше да позволи на Ричи да й стори това. Със застинала усмивка на лицето Джена взе чаша шампанско от сребърната табла, която й поднесе един лакей.
Лекото пенливо питие я удари в главата, усети леко пощипване в носа си. Беше като гъделичкане и тя се засмя. Но мигом изтрезня, щом един мъж се отдели от групата хора наблизо и й се поклони.
— Може ли да танцувам с вас?
Джена успя да му се усмихне.
— Благодаря, но съм много изморена.
Всъщност не се чувстваше уморена. Само изпитваше неприязън към всеки мъж, защото не беше Джейсън. Побърза да се оттегли в един тих ъгъл, където можеше да остане сама с мъката, която непрекъснато я разяждаше.
Къде беше Джейсън? Когато той си бе тръгнал с обещанието да се върне, тя знаеше, че за доброто и на двама им не бива да се връща. И все пак, докато се движеше из брюкселското общество, на Джена й ставаше все по-ясно, че го няма наблизо.
Вече беше юни, а за последен път го бе видяла през април. През април той й беше обещал да се върне. И дълбоко в сърцето си тя знаеше, че Джейсън по собствено желание не би търпял раздялата.
Нещо го беше накарало да напусне града… или отново се бе дегизирал като бедняк и шпионираше в полза на херцог Уелингтън. Джена се молеше да не е така. Французите знаеха за него и да се предрешава така би било истинско самоубийство. Само при мисълта за това сърцето й се свиваше и тръпките на страха и притеснението я пронизваха цяла.
Оркестърът отново засвири валс и още един мъж я покани да танцува. Почти любезно успя да му откаже, но този инцидент я убеди, че е време да си тръгва. Знаеше онова, за което бе дошла. Наполеон упорито напредваше към Брюксел и всички очакваха от херцог Уелингтън да го пресрещне.
Вече нямаше никаква причина да продължава да подлага на изпитание нервите си, демонстрирайки престорено безгрижие. Двойките бяха изпълнили танцовата площадка. Въртяха се и се накланяха ту на една страна, ту на друга, жените пискливо се смееха, мъжете дрезгаво хихикаха и това я дразнеше.
