от улицата. — Хвърли кос поглед към Джена. — Освен по собствено желание. Ще остана тук и ще продължа да приготвям превръзки.
Джена знаеше, че Хестър е доволна от себе си и смята, че прави повече от необходимото.
— Благодаря ти, мила. — Тя целуна леля си по бузата, а после се обърна към хората си и каза: — Най- добре е да тръгваме.
Изминаха много часове, зората отново позлати небето и едва тогава Джена си позволи да си почине. Изправи се и се протегна, защото гърбът ужасно я болеше от постоянното навеждане. Дори очите я боляха. Пареха от умората и се замъгляваха от непрекъснатото взиране, тъй като тя бе зашивала раните на онези войници, с които прекалено заетите хирурзи отказваха да се занимават.
— Милейди, най-добре е да си отиваме вкъщи — каза Алфонс, който бе останал с нея през целия ден и през нощта. — Вие имате нужда от почивка.
Тя го погледна и поклати глава.
— Ти тръгвай. Аз имам още работа.
— Ще остана — каза той и упорито стисна зъби.
— Както искаш — отвърна с въздишка Джена. Обърна се и тръгна по улицата, като заобикаляше ранените, небрежно изоставени наоколо, сякаш бяха съвсем ненужни. Слушаше болезнените им стенания и раздиращата кашлица, а стомахът й се свиваше от безсилие, защото с нищо не можеше да им помогне.
Едва сдържайки риданията, които напираха в гърлото й, Джена продължаваше да върви, като поспираше от време на време. Не искаше да намери онова, което търсеше, но трябваше да е сигурна, че Джейсън не е тук. Ако го намереше тук, щеше да остане с него.
Някакъв мъж вляво от нея се покашля, за да привлече вниманието й. Под лъчите на изгряващото слънце косата му лъщеше като златна. Това бе Джейсън! Краката й сякаш сами я понесоха към него.
Готова да повика Алфонс и да му нареди да вдигне Джейсън, за да го закарат у дома, тя приближи и погледна надолу. Мъжът обърна лице към нея. Не беше Джейсън.
Съвсем объркана, Джена се взираше в него. От една страна, беше разочарована, че не е Джейсън — този човек бе жив и макар че имаше голяма рана на челото си, за която някой трябваше да се погрижи, иначе изглеждаше невредим. От друга страна, бе доволна, че това не е Джейсън, защото винаги имаше възможност той да се върне напълно здрав и читав.
— Мис?
Този хриплив умолителен глас мигновено я накара да дойде на себе си. Той имаше нужда от помощ.
Джена се наведе и прегледа раната му. Не беше дълбока, но от нея бе изтекла много кръв. Бързо я заши и направи превръзка. Преди да си тръгне, даде малко вода на непознатия.
Дари го с една последна окуражителна усмивка и като взе легенчето с водата, вече порозовяла от кръвта, уморено се затътри да търси някое подходящо място, за да я излее.
След малко вече не знаеше къде се намира. През цялото време наоколо шумно трополяха каруци и докарваха ужасяващи доказателства за това, че войната не е игра.
Една от каруците премина съвсем наблизо и Джена ясно видя отзад нечия увиснала ръка, ръкавът изглеждаше прогизнал от кръв. Не й беше необходимо да види нещо повече, за да разбере, че този човек вече не чувства нищо. Той или беше в безсъзнание, или беше мъртъв.
След толкова кръв и страдания последната гледка й дойде прекалено много. Нещо горчиво се надигна в свития й стомах и обгори гърлото й. Запуши устата си, за да не повърне.
Алфонс мигновено се появи до нея.
— Най-добре е да си тръгваме — каза той, а гласът му беше изпълнен със съчувствие.
Макар че искаше да остане, за да продължи да търси, Джена бе прекалено слаба и не можа да се противопостави на желанието на Алфонс да я отведе от това място. По-късно отново щеше да го търси. На устните й се появи мрачна усмивка. Едва ли всичко това щеше да изчезне през следващите няколко часа.
Джена си позволи да поспи само до обед, а после отново се върна на улицата. Тръгна уверено към мястото, където по-рано бяха докарали ранените. Обзе я ужас, когато откри първите ранени войници на няколко пресечки оттам.
Ръката й отчаяно посегна към гърлото. Ако не виждаше всичко това със собствените си очи, никога нямаше да повярва, че може да има такава касапница.
Задъхано прошепна на себе си:
— Вместо да се бият, те са го обърнали на истинска касапница.
Очите й се разшириха, а коленете й започнаха да треперят. Пое дълбоко въздух, за да се съвземе. Веднага съжали за това. Въздухът беше тежък и задушен, вонеше на кръв и смърт. Задушливата жега още повече влошаваше нещата и някак тежко се стелеше над повалените тела.
Очите й се напълниха със сълзи и тя не можа да ги сдържи, макар да си мислеше, че вече не може да плаче. Това беше ужасно.
— Мили боже — промълви, — моля те, върни ми го.
— Милейди? — обади се Алфонс точно зад гърба й. Сякаш я поля със студена вода, с последни сили Джена успя да се овладее. Ако продължаваше така да губи контрол над себе си, с нищо нямаше да може да помогне на горките мъже. Трябваше да бъде силна, за да се погрижи за тях. Всичко друго беше кощунство. С прегракнал от мъка и отчаяние глас тя каза:
— Не се притеснявай, Алфонс. Няма да припадна.
И се отдалечи, преди той да успее да изрази съчувствието си. Ако беше й казал някоя добра дума или дори да беше намекнал, че сълзите й са напълно разбираеми, Джена щеше да се предаде.
През целия ден тя се движеше като сомнамбул, помагаше на всеки, който имаше нужда от помощ, и сякаш въобще не мислеше за цялото това страдание наоколо.
Когато слънцето залезе за втори път, откакто бе дошла да се грижи за ранените, се изправи и схванатите мускули на гърба й се отпуснаха. Всяка частичка от тялото й жадуваше за почивка. Джена сви рамене, знаеше, че и утре ще върши същото.
Като се влачеше сред все по-многобройните ранени и обезобразени тела, тя внимателно се оглеждаше и все очакваше да мерне някъде златистата му коса. Отново и се стори, че зърва златисти къдрици, и отново се втурна напред, само за да види как мъжът се обръща по гръб. Не беше Джейсън.
От гърдите и се изтръгна такава мъчителна въздишка, изразяваща едновременно радост и съжаление, че тя едва се сдържа да не се свлече на колене и да не завие от мъка. Но не го направи. Оставаше й да прегледа и каруците с мъртвите, които лежаха заедно, докато не бъдат разпознати или погребани. Джена възнамеряваше да го търси и сред тях, преди да си тръгне тази вечер.
Отровната миризма направо я задави, когато започна методично да оглежда труповете. Нейния любим Джейсън го нямаше тук.
— Мили боже, благодаря ти — промълви тя. Веднага я обзе срам, защото се радваше на собственото си щастие за сметка на нечие друго. Още един товар, който вече не можеше да понесе.
Извърна се от каруцата, спъна се и сълзите свободно бликнаха от очите й. Алфонс успя да я подкрепи.
И на другия ден Алфонс я следваше, докато двамата изпълняваха новите си задължения, стараейки се да свикнат с тях. Разделяха се и всеки помагаше там, където можеше, но никога не се отдалечаваха много един от друг, защото превързочните материали бяха общи.
Джена замаяно превързваше още една счупена ръка, когато нечий тих хриплив глас произнесе „мис“ и привлече вниманието й.
Тя довърши превръзката, стана и се приближи до непознатия мъж. Наведе се да го чуе по-добре и пребледня като платно. Краката му бяха така обезобразени, та се учуди, че той е в съзнание и може да говори.
— Да? — Положи ръка на челото му, което гореше от треска.
— Вода! Моля!
