каретата си.
Не бе успяла да каже на Джейсън, че ще се омъжи за него. Беше го оставила да отиде на война, уверен, че тя има намерение да се омъжи за друг. Сега вече никога нямаше да може да поправи стореното зло.
Очите й бяха пълни със сълзи, които не искаха да потекат. Вече бе плакала достатъчно, щеше да й стигне за цяла вечност. А мъката, която изпитваше, бе толкова страшна, че сълзите не можеха да й донесат облекчение.
Съвсем отмаляла, тя се спъна и падна на колене. Тялото и душата й така се разкъсваха от мъка, че нямаше сили да стане. Вместо това, Джена закри лицето си с ръце.
Как щеше да живее без Джейсън?
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ню Орлиънс, януари 1816 година
Джена разсеяно оглеждаше балната зала на Конде Стрийт и непрекъснато се питаше защо ли бе позволила на Ричи да я придума да дойде в Ню Орлиънс. На всяка стена имаше по няколко реда балкони, пълни с креолски дами и техните дъщери, на които не беше позволено да танцуват. А онези, които имаха намерение да танцуват, седяха на столовете, разположени в по-отдалечените ъгли на залата. Джена седеше при нетанцуващите.
Тя отново насочи поглед към прилежно отпуснатите си в скута ръце. За нищо на света не биваше да позволява на Ричи да я убеди да дойде в Ню Орлиънс, но по времето, когато се съгласи с него, нищо нямаше значение. На мястото на сърцето й зееше пропаст. Джейсън бе мъртъв.
Тогава, след като излезе от кабинета на Уелингтън струваше й се, че са изминали години от този ден, а не само шест месеца, — тя се разболя, повалена от депресията, и цяла седмица организмът й се бореше с възпалението на белите дробове, причинено от нея. Щом се съвзе, Ричи започна да й досажда с предложенията си да се омъжи за него. Макар че след кръвопролитията и преживяното отчаяние при Ватерло тя бе решена да се омъжи за Джейсън, сега него го нямаше, а и причината да откаже да се омъжи за Ричи й се виждаше недостатъчно сериозна. Но все пак не можеше да си наложи да се омъжи за Ричи. Не още. Трябваше й време, за да скърби за Джейсън.
Тъй че най-накрая бе казала на Ричи, че ще го придружи в Ню Орлиънс, стига да престане да й натяква за женитбата. Той трябваше да бъде търпелив и да изчака да се върнат в Италия, тогава тя щеше да се омъжи за него. Сега Джена съжаляваше за стореното.
— Джена — обади се леля Хестър и прекъсна меланхоличните й мисли, — хайде да се прибираме вече. Тук е прекалено горещо, а и маниерите на тези креолски мъже са прекалено невъздържани, за да съм спокойна. — Тя припряно си вееше с ветрилото. — Все още не разбирам защо позволи на Ричи да те придума да дойдеш в този варварски град.
Джена изсумтя презрително и въобще не си даде труд да скрие отношението си към начина, по който Хестър бе дала израз на собствените й мисли. Но когато й отговори, гласът й звучеше съвсем разумно и сдържано.
— Мила, ние дойдохме с Ричи в Ню Орлиънс, защото той е мой годеник. И присъстваме на този бал, защото Ричи така упорито настояваше за това, че беше по-лесно да се съгласим с него, отколкото да му откажем. И двете знаем, че когато му възразяват, той се държи като разглезено дете.
При други обстоятелства Джена изобщо не би стъпила на това място, независимо че креолското общество го намираше за особено модно. Тя мразеше баловете. Напомняха й за бала на херцогинята на Ричмънд, а тези спомени разкъсваха сърцето й и отново отваряха раната, която никога нямаше да зарасне.
Хестър отново прекъсна мислите на Джена, като въздъхна — внушително движение, което изду и без това забележителния й бюст.
— Не си струва заради Ричи да търпим всички тези неудобства. Ако зависеше от мен, вече щяхме да сме на следващия кораб, пътуващ обратно за Европа. — Тя потрепера. — Тези креоли са много по-подвижни от французите, а и времето тук е отвратително. Толкова е студено и влажно, улиците приличат на кални реки. — Млъкна, колкото да си поеме дъх. — Дори Париж е за предпочитане.
Хестър продължаваше енергично да си вее с изящно изрисуваното си ветрило, при което дребните сиви къдрици, обрамчващи кръглото й лице, трепкаха ли, трепкаха.
— Ще ти кажа и нещо друго, въобще не разбирам защо на Ричи му е притрябвало да идва тук. Вярно е, че е пълно с комарджии и свободни женички, но те нямаше да му липсват и в Париж.
По друго време Джена сигурно щеше да се разсмее на откровените излияния на Хестър, но не и сега. Вече нищо нямаше значение за нея.
Почти беше благодарна на Ричи, който в този миг се изкачваше по стълбичките на подиума, където двете бяха седнали. Поне нямаше да има нужда да отговаря на непрекъснатите оплаквания на Хестър.
Ричи носеше ярко сако и жилетка, както и бастун с монтирана в него шпага или както му казваха — colchemarde. Неговият colchemarde, който носеше, за да подражава на буйните креолски контета, представляваше френска сабя, широка откъм дръжката и остра като рапира на върха. Джена злобно си помисли, че той няма защо да си дава труд да я носи. Липсваше му смелост и никога нямаше да я използва.
— Джена — подхвана Ричи, тъмните му очи заплашително святкаха, а ъгълчетата на чувствената му уста бяха увиснали надолу, — защо седиш тук при вдовиците и младите девойки? Нали ти казах да танцуваш и да бъдеш любезна?
Преди да успее да се отдръпне, Ричи посегна и вкопчи пръсти в ръката й над лакътя. За първи път се държеше така агресивно, след като Джейсън го бе повалил на земята. И за първи път след смъртта на Джейсън тя изпита чувство, което никак не приличаше на скръб. Цялата потрепера от гняв.
С подчертано презрение погледна към ръката му, която мачкаше тъмнолилавия муселинен ръкав на полутраурната й рокля — цвят, който тайно бе избрала заради скръбта си по Джейсън. Гневната гримаса оголи зъбите й.
— Махни си ръката, Ричи. Няма да търпя това нагло и унизително за мен държане.
За миг Джена си помисли, че той няма да се откаже от намерението си, дори можеше насила да я издърпа от мястото й, но не го направи. С престорена любезност и с пресилен поклон Ричи пусна ръката й и отстъпи назад.
— Разбира се, cara mia. Аз съм винаги на твоите заповеди. — Повдигна глава и очите му хитро се присвиха. — Исках само да съм сигурен, че се забавляваш. След битката при Ватерло ти не си на себе си.
Джена стисна зъби.
— Това беше ужасно преживяване, грижех се за всички тези мъже, а те умираха въпреки това.
— Не съм забравил, cara mia, но понякога се питам дали ми казваш истината.
Тя твърдо срещна наглия му поглед.
— Това е единствената истина, която би трябвало да те интересува.
Този неприкрит укор го накара да настръхне, устните му се свиха. Поклони й се набързо, врътна се на пети и закрачи към редицата на младите мъже, които чакаха своя ред, за да танцуват.
С доволна усмивка Джена наблюдаваше как се отдалечава. Мотивите на нейните действия си бяха нейна работа. Но този изблик на ярост, този първи изблик на силни чувства, който си бе позволила след Брюксел, я направи още по-уязвима за отчайващата мъка.
Ъгълчетата на устните й се отпуснаха, очите й сляпо се взираха в пространството, докато самотата и отчаянието сякаш отново завладяваха тялото и душата й. Нито едно човешко същество, дори най-скъпата й Хестър, не знаеше за страшното страдание, което правеше дните й безкрайно дълги и превръщаше нощите й в черна пропаст.
Дали не бе наказана, защото не поиска да се омъжи за Джейсън въпреки всичко? Дали не беше прокълната завинаги само защото прекалено късно бе разбрала, че такава чиста и възвишена любов като нейната към Джейсън е нещо толкова почтено, колкото и верността към дадената дума? Да не говорим пък, че е била дадена по принуда.
