Иначе защо Джейсън бе мъртъв? Защо иначе се оказа, че е неразположена само няколко дни след като научи за неговата съдба? За нея нямаше никакво съмнение, че никога няма да има щастието да роди неговото дете.
Тъкмо това чувство на отчаяние я бе подтикнало да се подчини на Ричи и да дойде в Ню Орлиънс.
След Ватерло за Джена беше все едно дали е жива или мъртва, тъй че нямаше значение къде се намира тялото й.
Ръцете й се вкопчиха една в друга, кокалчетата на пръстите й побеляха. Господи боже, как щеше да продължава да живее без Джейсън?
— Джена — обади се Хестър и я бодна със затвореното си ветрило, — искам да си тръгвам.
Когато тези думи най-после достигнаха до съзнанието на Джена, сълзите й вече набъбваха под клепките, готови да бликнат. В пълното си отчаяние тя беше забравила, че се намира в бална зала, претъпкана с хора. Щом Джейсън бе мъртъв, а тя жива, всичко онова, което я заобикаляше, нямаше значение.
С известно закъснение Джена дойде на себе си и стана, успявайки някак си да се отблъсне от ръба на пълното отчаяние. Подаде ръка на Хестър и двете тръгнаха надолу по стълбите, водещи към танцовата площадка, откъдето много лесно щяха да се доберат до входната врата.
Но първо трябваше да минат покрай редицата на ергените, които чакаха реда си, за да поканят някоя креолка на танц. Всички мъже бяха облечени натруфено и носеха colchemarde. Джена бе чувала, че всяка нощ някои буйни мъже ги използвали, участвайки в дуели на честта.
Самата мисъл за подобно насилие я накара да потрепери и тя извърна поглед. Двете жени почти бяха стигнали до вратата, когато разбраха, че настава бъркотия, чуха се ругатни. Мъжете отново щяха да се бият и единственият въпрос беше дали това щеше да стане направо тук, в залата, или двете групи щяха да решат да излязат навън.
Джена хвърли поглед към групата мъже, които бяха привлекли вниманието й, и един от тях я накара да поспре. Той беше по-висок от другите, раменете му бяха широки, а бедрата — тесни. Беше облечен със сдържано вечерно облекло и не носеше шпага.
Но не дрехите му привлякоха вниманието й, а лицето. Златистата му коса бе малко нехайно сресана и доста дълга, тенът му изглеждаше доста тъмен, явно бе прекарал дълго време навън. Едното му око бе зелено като горски мъх, продълговато, с бадемовидна форма, обрамчено с гъсти и лъскави ресници, напомнящи за боброва кожа. Другото му око бе скрито зад черна превръзка.
Хестър побутна племенницата си. Осъзнавайки, че се е спряла и го гледа вторачено, Джена понечи да тръгне. Но нещо й пречеше да го стори. Тя отново погледна към непознатия.
Той приличаше на Джейсън. А дали пък копнежът по него не я караше да го вижда във всеки мъж с руса коса и зелени очи? А може би се чувстваше толкова нещастна, та бе готова на всичко, за да види отново любимия си дори само за миг?
— Хайде, Джена — каза Хестър и се опита да я дръпне за ръката.
Джена освободи ръката си, без да откъсва очи от непознатия. Така щеше да изглежда и Джейсън, ако беше загубил едното си око. Напук на здравия разум, тя искаше това да е нейният любим.
— Моля те — промълви тя, сякаш казваше молитва.
Това трябваше да е Джейсън. Слепоочията му бяха посивели, лицето му изглеждаше по-слабо от преди, а гънките около устните му — по-дълбоки. Но извивката на скулите и линията на челюстите бяха същите, само че още по-силно се открояваха. Дори по форма и цвят това око приличаше на неговите. Единствената разлика бе, че погледът му се взираше уморено в нея. Но това бяха дреболии.
Той беше нейният любим.
Джена ахна. Хвана се за гърлото, усети бързото болезнено пулсиране под пръстите си, опита се да успокои сърцето си.
Протегна ръка към този мъж, към Джейсън, и направи една колеблива крачка напред. Сякаш всичко се завъртя около нея… и после нищо.
Джейсън видя как Джена понечи да тръгне към него и му беше ужасно трудно да не протегне ръце към нея в отговор, по-трудно от това, че не се бе завърнал при нея след Ватерло. Когато Уелингтън й каза, че Джейсън е мъртъв, той все едно че изтръгна живото туптящо сърце от гърдите му.
Дори сега, шест месеца след последната им среща в дома й в Брюксел, тя все още имаше властта да разпъне душата му на кръст. Обзе го такъв силен копнеж по нея, че по дланите му изби студена пот.
Когато Джена се свлече на пода, той стисна юмруци и едва се сдържа да не се втурне към нея. Тя беше неговата единствена любов и сърцето му се късаше, че не може да й помогне. Но на нея щеше да й бъде по-добре без него.
При Ватерло той беше загубил едното си око. И докато за него това беше без значение, за нея сигурно нямаше да бъде така. Тя сигурно щеше да се съгласи да се омъжи за него от съжаление, а той не би го понесъл. Джейсън я желаеше, защото тя го обичаше повече от всичко друго, но невъзможното бе невъзможно. Още когато той беше невредим, тя се беше отказала от него заради дадената дума. Сега Джейсън не можеше да се възползва от съчувствието й и да я накара да наруши обещанието си.
Това щеше да я отблъсне; Джена никога нямаше да си го признае, но нали самият той щеше да го разбере. Тя беше толкова красива и съвършена, неговата уродливост щеше да я накара да се разколебае. Не, Джейсън не би желал да я обременява с присъствието си.
Той стисна зъби. Така, значи трябваше да остави леля Хестър да се погрижи за нея. А той да стои наблизо и да позволи на някой друг да вдигне Джена от пода и да я заведе в дома й, макар че най-много от всичко на света му се искаше да я вземе в прегръдките си и да я отнесе някъде, където двамата щяха да бъдат съвсем сами. Но това бяха мечти и той го знаеше.
— Проклятие! Всичко да върви по дяволите! — изръмжа той и в този миг го осени една мисъл.
Тя не биваше да остава в Ню Орлиънс. Ако Джена беше наблизо, той непрекъснато щеше да се изкушава да я търси и да я ухажва, вместо да се съсредоточи върху усилията си да разкрие плановете на креолите да освободят Наполеон от остров Света Елена. Но и нещо по-лошо можеше да се случи. Джена неволно можеше да го издаде. Някоя малка грешка от нейна страна и неговата самоличност щеше да бъде разкрита.
Джейсън трябваше да открие къде живее.
Тази мисъл бе толкова съблазнителна, че той си представи как се е чувствал Адам, преди да изяде ябълката. Потънал в мислите си, Джейсън не усети как се блъсна в едно от креолските контета, непознатият се спъна в един стол, на който седеше някаква жена в очакване да я поканят да танцува.
— Искам удовлетворение, мосю — извика младежът.
Джейсън се постара да забрави, доколкото е възможно, съблазнителния образ на Джена и съсредоточи вниманието си върху новосъздалото се положение. Всеки опит да се държи примирително можеше да стане причина да го заклеймят като страхливец. А това щеше да провали всичките му шансове да бъде приет от тези хора.
Напук на здравия разум, който му подсказваше, че един шпионин не бива да привлича вниманието с необичайното си държане, той изгледа студено непознатия и просъска:
— Какво удовлетворение би могъл да получи един хлапак като тебе?
Младежът пламна до корена на лъскавите си черни коси.
— Аз ще ви убия в честен дуел.
Джейсън се засмя, за да прикрие отвращението си от неудържимото желание на момчето да пролива кръв. Този младеж явно никога не бе участвал в битка, иначе нямаше да има такова голямо желание да рискува глупаво живота си.
Едва прикривайки нежеланието си, Джейсън веднага трябваше да напусне балната зала, за да се срещне с креола на площад „Сейнт Антъни“, където ставаха повечето дуели в Ню Орлиънс. Като пристигна там, той първо свали сакото си и внимателно го сгъна, а после се обърна към човека, който се бе съгласил да му стане секундант, и прие предложения му от него colchemarde.
Опита тежестта на шпагата си и пипна изящното й острие. Беше така добре направена, както и ножът, скрит в ботуша му. С това оръжие сигурно нямаше да има проблеми.
На устните му се появи горчива усмивка. Самият той можеше да се превърне в заплаха за собствената си сигурност. След като се бе съвзел от раните си, той се упражняваше всеки ден и въпреки това все още не
