— Разбира се — успя да изрече тя.
Косата му беше изрусяла от слънцето и силно й напомняше за Джейсън. Дори очите му бяха зелени. Сълзите, за които смяташе, че са пресъхнали вече, отново заплашваха да бликнат от очите й.
За да се съвземе, тя се извърна и затърси наоколо, докато най-накрая намери малко топла вода. Раненият изгълта течността, а после главата му се отпусна назад и очите му се затвориха. Джена се стресна, тъй като си помисли, че е умрял, но забеляза, че гърдите му се повдигат и спускат.
Бе невъзможно да му помогне. Трябваше да му ампутират краката. Тя се изправи и тръгна да търси хирурга, когото най-накрая намери в една близка сграда.
— Господине, трябва веднага да дойдете де помогнете на този човек. И двата му крака са в ужасно състояние.
Хирургът вдигна очи от ръката, която гипсираше в момента, и намръщено рече:
— Не виждате ли, че съм зает, мис?
— Да, да, виждам, но този човек ще умре, ако не се погрижите за него. — Джена млъкна и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Това беше грешка, защото в жегата въздухът бе тежък и вонящ. Потискайки желанието си да повърне, тя бавно добави: — Мисля, че ще трябва да му ампутирате краката.
Хирургът поклати глава и довърши работата си — направи и превръзка на болната ръка. Чак тогава се изправи и последва Джена. Когато двамата отидоха при ранения войник, гърдите му вече не помръдваха, но на устните му имаше усмивка.
Неизвестно защо си бе въобразила, че този човек ще остане жив. Макар да знаеше колко тежко е ранен, тя се бе залъгвала, че ще бъде спасен, защото русата му коса и зелените му очи й напомняха за Джейсън. Каква глупачка беше!
Толкова бе измъчена, че за нея мъртвецът се превърна в Джейсън. Джейсън лежеше в тази кал в краката й, долната част на тялото му бе превърната в кървава маса. Джейсън нямаше повече да отвори очи и да я погледне, неговите устни никога вече нямаше да се раздвижат, за да й каже, че я обича.
— О, господи! — простена тя.
Смъртта и умиращите наоколо, болката и агонията бяха по-страшни, отколкото Джена си бе представяла, а това бе пределът на възможностите й. Липсата на сън през последните трийсет и шест часа, напрежението да наблюдава как тези мъже страдат и умират и мисълта, че Джейсън е в опасност, накрая надделяха.
Като насън се извърна и тръгна по улицата.
— Това е прекалено много… прекалено много — промълви тя, а гърдите й се раздираха от страшни ридания.
Безсилна, облегна се на някаква стена наблизо, през която продължаваха да се процеждат звуците на мъката и страданието.
— Мили господи, моля те, моля те, върни ми Джейсън. — Разтърси глава, забранявайки си да мисли, че има и най-малка възможност нейният любим да не се върне. — Ще направя всичко, за да си го върна здрав и читав.
Произнесе тези думи неволно, почти без да се замисли. А после изведнъж осъзна, че това е самата истина и тя е по-важна от всичко друго на света. В сравнение с този ужас обещанието, дадено на Луиджи, изглеждаше съвсем незначително. Мъката, че не е удържала на дадената дума, не можеше да бъде по- страшна от този ужас, който денем и нощем я разяждаше отвътре.
Джена хрипливо се изсмя и едва не се задави. Трябваше да види цялата тази касапница, кръвта, мръсотията, мухите, за да разбере, че любовта, която изпитваше към Джейсън, е много по-важна от даденото обещание. Любовта утвърждаваше живота, а животът бе пълна противоположност на всичката тази смрад наоколо.
Тя щеше да умре, но нямаше да се отрече отново от Джейсън, защото нищо не можеше да бъде по- страшно от мисълта, че той е мъртъв и недосегаем за нейната любов.
Накрая Алфонс я откри. Погледна изпоцапаното й лице и безсилно отпуснатите й рамене и каза на Майкълс да докара каретата.
Два дни по-късно, на деветнадесети юни, Джена зашиваше разкъсаното бедро на един войник, когато научи, че Уелингтън е победил. За миг бе обзета от истински възторг. Но той бързо се стопи, когато още една каруца с ранени изтрополи покрай нея по павираната улица.
И през този ден тя напразно търси Джейсън. И през следващия. Щом го намереше, щеше да му каже за своето решение. Щеше да се омъжи за него още на другия ден.
Не го намери.
Най-накрая се отказа от търсенето и реши да открие Уелингтън, който след битката се беше върнал в щаба си. Всички ласкаеха победителя и й се наложи да упорства няколко дни, за да получи разрешение за аудиенция.
Застанала в очакване пред вратата на неговия кабинет, Джена с неспокойна ръка приглади кафявия муселин на жалейната си дреха. След като чака така цяла вечност, тя стана и безшумно закрачи напред- назад покрай затворената врата. Кога ли щеше да я приеме? Самообладанието започваше да я напуска.
Точно когато реши да почука на вратата, дочу гласа на Уелингтън, който й казваше да влезе. Разкъсвайки се между облекчението, че най-после ще говори с него, и страха от това, което той можеше да й каже, Джена замря пред вратата, а облечената й в ръкавица ръка потръпваше над дръжката.
— Влезте — отново рече Уелингтън и в гласа му прозвучаха нотки на нетърпение.
Това бе достатъчно, за да я накара изведнъж да забрави за своята нерешителност. Изправила глава и изопнала рамене, тя влезе.
— Ваша светлост.
Направи реверанс.
— Моля ви, контесо, без излишни формалности. Прекалено много преживяхме напоследък, за да обръщаме внимание на подобни неща.
Джена се изправи и срещна замисления му поглед.
С патрицианския си нос и присвитите си очи той й заприлича на ястреб. Преди да успее да продума, херцогът й предложи стол, поставен точно пред бюрото му.
— Какво мога да направя за вас, контесо?
Беше чувала, че не е разговорлив, но при все това този директен въпрос я обърка. Очакваше, че ще й се наложи да говори за победата му и да го гледа как се разтапя, описвайки успеха си.
Джена навлажни устните си и се постара да формулира наум въпроса си, а се налагаше и да успокои треперещите си ръце.
— Ваша светлост, аз… аз знам, че не съм роднина на виконт Евърли, но… но…
Уелингтън, който не откъсваше очи от разтревоженото лице на Джена, се съжали над нея.
— Искате да знаете каква е съдбата му?
Тя унесено кимна. Сега, когато въпросът бе поставен, нямаше сили да изрази страховете си или да каже нещо друго, което би довело до потвърждаването на тези страхове.
Уелингтън отклони поглед от изпълненото й със страдание лице и взе да размества купчината книжа, които лежаха на бюрото му. Стомахът на Джена се сви на топка от страх, сякаш някаква огромна скала я притискаше към земята. Без да й бе казал и дума, тя вече знаеше, че новините са лоши.
Херцогът отново погледна към нея и произнесе с тих, почти нежен глас:
— Евърли се сражава храбро. Той беше прекрасен човек и ние се гордеем с него.
Той беше прекрасен човек… Думите му сякаш идваха от много далеч. Гърдите й така се стегнаха, че не можеше да диша. Ръцете, отпуснати в скута й, станаха студени и неподвижни като смъртта. Животът й се обезсмисли.
Неспособна да го слуша повече, Джена се изправи и промълви:
— Благодаря ви, че ми отделихте време.
Обърна се и тръгна към затворената врата. Ръката й сякаш несъзнателно посегна и натисна дръжката. Краката й сами я понесоха навън от тази стая. Щом излезе, тя се обърна наляво и пое по коридора към изхода. Без да вижда нищо, Джена успя да слезе по стълбите на улицата и унесено подмина Алфонс и
