Първо бих искал да изясня произхода ви, като се позова на моменти от писмото на херцога. — Тъй като не получи отговор, Холингсби вдигна поглед и видя здраво стиснатите челюсти на Пиърс. — Добре ли сте, сър?
— Продължавайте — нареди през стиснатите си зъби младият мъж.
Адвокатът кимна и плъзна поглед по първата страница, която държеше.
— Херцогът се запознал с майка ви преди около трийсет и две години в някаква лондонска кръчма. Това бил доста мрачен период от живота му. Бил се отчуждил от херцогинята, огорчен от факта, че не можела да го дари с деца. Майка ви, тогава млада и красива, работела като сервитьорка в кръчмата и била пълна с живот, надежди и страст. Маркам се влюбил от пръв поглед в нея.
През следващите шест месеца той посещавал колкото можел по-често кръчмата и Кара, без да се интересува от протоколи и евентуални последствия, следвайки единствено сърцето си.
— Но последствията не закъснели — прекъсна го Пиърс. Отвратителните части на пъзела бяха започнали да се наместват. — Надул корема на майка ми със своето дете, а после я изоставил и се завърнал при полагащите му се по закон титла, позиция и съпруга.
Холингсби кимна, без да откъсне поглед от писмото.
— Маркам признава, че е проявил слабост. Колкото и да обичал Кара, той не могъл да пожертва всичко друго и да се изложи на подобен скандал и отлъчване от обществото. Затова се отвърнал от нея и от още нероденото им дете. Но, колкото и да се опитвал, не можел да ги забрави, нито пък съвестта му давала мира. След месеци на вътрешна борба, отишъл да намери Кара, но открил, че била загубила работата си и изчезнала неизвестно къде. Паникьосан, започнал да я издирва. След време я открил, заедно със сина, който му била родила, в „Дома на вечната надежда“ в Лестър. Възнамерявал, въпреки всичко, да си ги вземе. Точно тогава херцогинята обявила, че е бременна. Не е нужно да казвам, че това променило всичко.
— Не е нужно да го казвате — отвърна хапливо Пиърс, с горящо от жлъч гърло.
— Маркам нямал друг избор, освен да изпълни задълженията си към своята съпруга и нероден наследник. Това обаче не му попречило да се тревожи за съдбата на Кара и техния син. Изпращал пари при всяка възможност — анонимно, естествено — и се молел те да достигнат до тях.
— Но не достигнаха.
Холингсби потрепна от омразата в гласа на младия мъж.
— А след това научил за смъртта на Кара. Тогава разбрал, че е трябвало да направи нещо повече.
— Нещо повече от какво? От това да я остави да се погуби и да умре в приют ли? Нещо повече от това да обрече сина си на подобен ад?
— Започнал да посещава лично приюта — отвърна адвокатът. — В писмото не се казва какви обяснения е давал на директора, но очевидно никой не е знаел истинската причина за визитите му там.
— А те какви били?
— Да наглежда сина си — сина на Кара — повдигна очи Холингсби и пребледня под ледения поглед на Пиърс. — Вас.
— Колко трогателно. — Младият мъж се изправи рязко и се обърна с гръб към адвоката. — И след като ме видял, развълнувал ли се е дълбоко? Направил ли е някакъв опит да ме освободи от затвора, в който живеех?
— Не можел. В противен случай…
— В противен случай всички щели да научат, че е създал копеле — доуточни с брутална акуратност Пиърс. — А това сигурно щяло да ядоса неговата херцогиня и да изложи на риск позициите на законния му наследник. Така ли е, Холингсби? Нали това щеше да кажеш?
— Да. Точно това щях да кажа.
Младият мъж се завъртя бавно на пети, като стискаше конвулсивно челюсти.
— Ако синът на херцога не беше загинал при онзи инцидент, сега нямаше да провеждаме този разговор, нали?
— Не, мисля, че пак щяхме да го проведем. Маркам ми бе дал да разбера, че дори и да не бяхте единственият му наследник, пак бе твърдо решен да ви даде възможност да научите истинския си произход.
— Какъв прекрасен човек. Чувствам се наистина безкрайно по-добре сега, след като знам, че във вените ми тече неговата кръв. — Пиърс преглътна с усилие. — За какво още сте длъжен да ме уведомите, преди да изляза оттук и да забравя за този разговор?
— Сър — придвижи се към предната част на бюрото си Холингсби, стиснал документите в ръце. — Разбирам, че сте шокиран, разбирам и гнева ви. Но мисля, че не разбирате какво се опитвам да ви кажа. Вие сте единственото живо дете на херцога. Ако не бяхте вие, името Ашфолд щеше да изчезне със смъртта на баща ви. Наложително е да приемете титлата му.
— Наложително ли? Не мисля така. Не, Холингсби, отказвам се от тази чест.
Адвокатът зяпна от изумление.
— Имате ли представа от какво се отказвате? Или какви са размерите на имението, което ви предстои да наследите? Колко големи са богатствата на покойния херцог, земите му, влиянието му?
— Не ми пука.
— Но Негово Височество желаеше…
— Негово Височество желаел? — избухна Пиърс, като се насочи към объркания адвокат. — Негово Височество желаел, така ли? А какво ще кажете за желанията на майка ми? А за моите желания? Той ни обрече да гнием в един гнусен, пълен с всякакви болести приют, без много-много да се замисля. А сега, след като майка ми отдавна лежи студена в гроба си, той иска да ме приеме в своя бленуван свят, а? И да ме признае за свой син? Сега, след като той също вече е мъртъв и скандалът, който ще последва, няма да може да му навреди? Сега вече аз мога да се покажа и гордо да поема ролята на поредния херцог Маркам… защото той го желаел? — С пламнал поглед младият мъж събори един стол по пътя си и се насочи към вратата. — Моето желание пък е проклетият мерзавец да гори в пъкъла. А ако има някаква справедливост, той трябва вече да гори. Приятен ден, Холингсби.
— Имам да ви казвам още — рече тихо адвокатът.
Пиърс се обърна.
— Намерете си друга жертва.
— Моля ви, мистър Торнтън. Трябва да ви уведомя за условията и уговорките.
От гърдите на младия мъж се изтръгна остър смях.
— Условия и уговорки ли? Не си губете времето. Отказвам се от титлата.
— Моля ви, сър. Умолявам ви. Моето задължение е да изложа особеностите на поправката в завещанието. А какво ще решите да правите с него, това си е ваша работа.
Пиърс си пое дъх, поразен от правдивостта на молбата му. Адвокатът нямаше вина за безсърдечното поведение на херцога.
— Добре, Холингсби. Да чуем заключението на този кошмар.
— Благодаря. — Холингсби обърна страницата и сложи отново очилата на носа си. — Завещанието е следното: за да можете да получите новата си титла и да жънете плодовете и привилегиите, произтичащи от нея, трябва да изпълните две условия. Първо, трябва да приемете не само титлата херцог Маркам, а и всички свързани с нея задължения в продължение на минимум две години. Това означава да живеете в Маркам, да се грижите за имението и прислугата, да контролирате бизнеса…
— Изяснихте се добре. А другото условие?
— Второ, трябва да се ожените и да осигурите законен наследник за херцогската титла.
— Законен наследник. С други думи, не копеле като мен — уточни с горчивина Пиърс.
— Правилно.
— Кажете ми, Холингсби, ами ако моята херцогиня се окаже също така негостоприемен съд за детето ми, както е станало и със съпругата на Маркам? Колко години казахте че й трябвали, докато зачене? Ами ако моята съпруга се окаже напълно безплодна? Или пък, да пази Господ, роди дъщеря вместо син? За това помислили ли сте? — попита подигравателно младият мъж. — Ами ако аз самият съм неспособен да създам дете? Това също се случва, както знаете. Тогава какво? Оказва се, че всички условия на Маркам са били за нищо.
