Колко деца бяха умрели и все още умираха из оживените лондонски улици?
Боже, ако можеше да им помогне да избегнат подобна съдба?
Но дори откраднатите от Бандита на тенекиената чаша бижута и наскоро придобитото богатство на Пиърс не бяха достатъчни. Бяха нужни стотици хиляди лири, за да могат да достигнат до многобройните гладуващи хора. Това беше наистина отчайващо. Ако само имаше по-голямо богатство, по-голямо влияние, достъп до по-…
Действителността му припомни за себе си, подобно на топовен гръм.
Но той имаше всичко това. Или по-скоро, щеше да го има като херцог Маркам.
Внезапно всички заричания за „никога“ избледняха пред тази истина. В продължение на години бе търсил начин да помогне. И сега тази възможност му бе предложена само срещу няколко отегчителни условия, с които трябваше да се съобрази. А той бе обърнал гръб на всичко това? Трябва да беше луд.
Без да обръща внимание на горчивите протести, които се надигнаха в него, Пиърс си наложи да прецени фактите с възможно най-голяма обективност.
Бяха му предложили херцогска титла, с всички произтичащи от това привилегии.
Отказът му бе породен преди всичко от гордост и дълбоко скрит в него гняв. Както и от отвращението му към подобен начин на живот.
А къде беше писано, че трябва да води същия начин на живот?
Ако бе научил нещо по време на годините, прекарани в бедност, то бе, че титулуваните богаташи сами създават своите правила. Следователно, ако новият херцог Маркам реши да общува с нисшото съсловие, да скандализира останалите, като отказва поканите на високопоставени лица и пръска парите си по неортодоксален начин, никой не би се осмелил да оспори неговата ексцентричност.
Колкото до гордостта и гнева, нямаше ли да успокои и двете, ако приемеше завещанието? В крайна сметка като херцог Маркам щяха да го приемат в същите къщи, които ограбваше и така да бъде в течение на последните придобивки на аристократите и за това, кои са най-ценните им бижута.
Щеше да разполага с информация от първа ръка за това, кой е спечелил при последните конни надбягвания, кой е играл с най-високи залози в казиното, кой е инвестирал най-удачно и т.н.
В резултат на това Бандитът на тенекиената чаша можеше да увеличи броя на грабежите и приходите от тях и доста да накърни богатствата на висшето общество. А като съчетаеше средствата от кражбите на бандита с десетте хиляди лири седмична издръжка, Пиърс можеше да осигури процъфтяването на английските приюти.
Да не говорим каква радост би му доставило да покоси Трагмор с новината за новопридобития си статус на представител на хората със синя кръв и да напомни на този мерзавец, че титлата на херцога превъзхожда тази на маркиза.
Да, крайната победа определено щеше да бъде на Пиърс.
И какво трябваше да даде, за да получи всичко това?
Две години от живота си. Две години, през които трябваше да живее в проклетото имение на Маркам, да се занимава с делата му, да управлява прислугата. Две години, през които да направи така, че инвестициите му да се умножат.
Младият мъж отпусна замислено бутилката с уиски. Тази задача не поставяше особени проблеми пред него. В крайна сметка финансовите спекулации бяха най-силната му страна. Беше развил способностите си да инвестира през дългите гладни години и в крайна сметка бе успял сам да спечели порядъчна сума. С негова помощ проклетото наследство на Маркам щеше да процъфти. Само след две години авоарите на покойния херцог щяха да достигнат най-високите си стойности и това щеше да задоволи и собствения му ангажимент.
Не беше точно така, припомни си младият мъж. За да придобие завинаги достъп до богатството на Маркам, той трябваше да създаде и наследник. Законен наследник.
Което пък означаваше да си вземе съпруга.
Пиърс се намръщи. Тази мисъл определено не му се нравеше. Имаше нужда да остане свободен заради двойната си самоличност и незаконните си действия. Нещо повече, желаеше тази свобода. Така че която и жена да избереше за своя херцогиня, тя трябваше да толерира независимостта му, поне в продължение на две години.
Две години? Пиърс изправи рязко гръбнак. Бракът не можеше да се анулира така лесно, както спекулациите в бизнеса. Дори, ако съпругата му бе съгласна да си живее живота както си иска, след като изпълнеше задачата си, тя щеше да бъде свързана с него завинаги, защото щеше да носи не само името му, а и неговото дете.
Образът й се намести съвсем естествено край него. За първи път, откакто бе започнала цялата лудост през този ден, младият мъж усети, че му става леко. Дафни — негова съпруга, негова херцогиня, майка на детето му.
Устните му се разтегнаха в усмивка. Може би в крайна сметка бракът все пак не беше нещо чак толкова неприятно, размишляваше той, преценявайки тази нова, пълна с очарование възможност. Щом трябваше да се свърже завинаги с някоя жена, никоя друга, освен Дафни, не би могла да изпълни тази роля.
Но дали тя би пожелала? Привличането помежду им наистина бе изключително силно, но все пак беше твърде рано за нея да се замисли върху нещо толкова сериозно като сключването на брак. И докато Пиърс бе достатъчно зрял, за да може да прецени колко рядко бе това, което се бе породило между тях, Дафни бе прекалено млада и неопитна, за да го осъзнае. Затова как би могъл да очаква от нея да разбере значимостта на това, което ставаше, когато се срещаха, говореха и се докосваха?
Бе сигурен, че му вярваше и се стремеше към него поради ред причини, прекалено сложни, за да се обяснят с думи. Тя дори се бе доближила неуверено с няколко стъпки по-близо до огъня, който се разгоря, докато беше в обятията му.
Но това все още не бе достатъчно.
Да, как ли щеше да реагира при мисълта да му стане съпруга? Още сега. Незабавно. Щеше да бъде шокирана, нямаше никакво съмнение. Но след като смайването преминеше и имаше време да размисли, тогава какво? Дали щеше да откаже предложението му или щеше да приеме да стане мисис Пиърс Торнтън?
Ами Трагмор? Как щеше да постъпи той?
Усмивката на младия мъж стана по-широка. Кучият син щеше да побеснее. Щеше да загуби разсъдъка си. Гневът му щеше да бъде безграничен. И как щеше да се излее? Дали върху Пиърс или Дафни?
Младият мъж настръхна цял само при мисълта, че маркизът може да докосне Дафни с гнусните си ръце. Той стисна юмруци и изруга на глас.
Като се оженеше за нея, щеше да я спаси от грубостта на баща й. Беше готов да го стори на мига, със или без съгласието на Трагмор, стига само да беше сигурен, че Дафни също желаеше това.
„Никога не бих взел нещо, което не ми даваш по своя воля.“ Бе се зарекъл в това едва вчера, когато за пръв път бе прегърнал Дафни. И не мислеше да нарушава даденото обещание. Нито сега, нито когато и да било. Тя трябваше сама да реши дали да му стане съпруга.
Но дали крехките чувства, които се зараждаха помежду им, щяха да бъдат достатъчно силни? Дали любимата му щеше да намери достатъчно сили, за да предизвика баща си, като знаеше колко много той мразеше Пиърс?
Не. Още не. Още не бяха имали достатъчно възможност да бъдат заедно.
Но, дявол да го вземе, щяха да имат.
Младият мъж се наклони рязко напред.
— Рейкинс! — извика на кочияша си той. — Тръгвай веднага към кантората на Холингсби.
— Мистър Торнтън. Не можете да влизате просто така. Мистър Холингсби е зает човек — опита се за последен път да препречи пътя му мършавият секретар.
Пиърс се промуши покрай разперените ръце, отвори припряно вратата към кабинета на адвоката и влезе вътре.
