предполагал, че би могъл да стори.
Тя се чувстваше толкова добре и естествено в обятията му, сякаш бе създадена специално за него. Като току-що разпукал се цвят Дафни се бе разтворила при докосването му, стремейки се доверчиво към светлината и топлината, които й предлагаше той.
Проклет да бъде, ако й причини мъка.
Пиърс стовари юмрука си във възглавницата до него. Къде водеше всичко това? Къде можеше да води?
И, най-плашещото за него, къде искаше да води?
Ако беше само до леглото, нямаше да изпитва това силно безпокойство. Сладострастието можеше да бъде — и щеше да бъде — смекчено. Непреодолимото му желание да приюти Дафни беше много по-мощно от копнежа му да я притежава. И би я защитавал от всекиго, дори от самия себе си.
Искаше не само тялото й, а много повече и осъзнаваше това прекрасно. Искаше рядката скъпоценност, която представляваше тази жена, красотата, която тя потискаше, огъня, който сдържаше, състраданието, което задушаваше.
Авантюристичният дух, който, бе сигурен в това, той можеше да пробуди.
Той беше в нея. Бе видял искрици от него. Бандитът на тенекиената чаша също ги бе забелязал.
Истински проблем поставяше пред него и неговата двойственост. Нямаше съмнение, че Дафни бе увлечена по своя герой — тайнствения защитник на бедните. Но след днешния ден Пиърс не се съмняваше, че е очарована също така и от Пиърс Торнтън.
Проклетият бандит нямаше никакъв шанс.
Джордж Холингсби се изправи при влизането на Пиърс и даде знак на секретаря си да затвори вратата и да ги остави.
— Мистър Торнтън — протегна ръка той. — Благодаря ви, че дойдохте до Лондон толкова бързо.
Младият мъж се здрависа внимателно с домакина си.
— От писмото ви разбрах, че става дума за нещо изключително спешно. И доста тайнствено, бих казал.
— Извинявам се за това. След миг ще разберете, защото въпросът е едновременно неотложен и донякъде деликатен. Моля ви, настанете се удобно. Желаете ли да пийнете или хапнете нещо?
— Не, благодаря — отпусна се в един стол Пиърс. — Само обяснението.
— Добре. — Холингсби намести очилата си и се загледа в документа върху бюрото си. — Името Франсис Ашфорд говори ли ви нещо?
— Ашфорд ли? — повтори мрачно младият мъж, обхванат моментално от неприятни спомени.
— Може би ще ви помогна, като ви кажа и титлата му — обясни адвокатът, приел мълчанието на своя посетител като неосведоменост. — Херцог Маркам.
— Да, чувал съм за него.
Кръвта на младия мъж се вледени. Дали бил чувал за него? Маркам бе неизвестното в загадката, онази страна от посещенията на Трагмор в приюта, чието присъствие там Пиърс никога не бе успял да си обясни.
Маркам бе придружавал почти винаги Трагмор и бе присъствал на тайните срещи с Баринг, които малкото момче бе продължило да наблюдава. Вместо да участва в незаконната подялба на средствата, отпуснати за приюта, херцогът обикновено мълчеше и се държеше резервирано, като че не се интересуваше изобщо от парите, които му осигуряваше Трагмор. А когато маркизът изпаднеше в ярост и започваше да крещи, изразявайки омразата си към децата, Маркам се отделяше от него и започваше да се разхожда безцелно из градината или сградата и да оглежда обитателите им с тъмните си замислени очи.
Какво търсеше? Защо ходеше там?
Пиърс се бе измъчвал с тези въпроси в продължение на години, не само по време на престоя си в приюта, а и дълго след като бе оставил зад себе си омразните му стени. Десетина години по-рано, когато замисли унищожаването на Трагмор, той бе направил някои дискретни проучвания във връзка с личния живот на Маркам. Така и не научи нищо, което би могло да обясни посещенията му в приюта. Междувременно съпругата му бе починала, а след това бе загубил и единственото си дете, любимия си син, хвърлен от коня си по време на езда. След това нещастие старият херцог бе заживял в пълно усамотение. При тези обстоятелства отмъщението изведнъж се бе сторило на Пиърс прекалено жестоко, особено при положение, че Маркам бе само пасивен съдружник на Трагмор. Омразата му бе съсредоточена върху маркиза и възнамеряваше да унищожи него.
Нерешените въпроси обаче упорито не му даваха мира.
— Мистър Торнтън?
Пиърс премигна, връщайки се към настоящето и срещна питащия поглед на Холингсби.
— Хм?
— Добре ли сте? Лицето ви придоби зеленикав цвят.
— Чувствам се прекрасно — стисна челюсти младият мъж. — Та какво казвахте за херцог Маркам?
— Бедният предаде Богу дух преди няколко дни. Никой не беше уведомен, тъй като, честно казано, той нямаше нито приятели, нито живи роднини. Всъщност през последните десет-единадесет години херцогът дори не излизаше от имението си.
— Съжалявам да го чуя. Но какво общо има всичко това с мен?
Адвокатът се размърда неспокойно.
— Повече, отколкото бихте могли да предполагате. — Спря да говори, за да се изкашля. — Всеки път, когато си помисля това, то ми действа като удар.
— В такъв случай ви моля просто да ми кажете за какво става дума.
— Добре. — Холингсби стисна ръба на бюрото си. — От два дни вие сте херцог Маркам.
Отговорът бе тежко мълчание.
— Това някаква шега ли е? — успя да произнесе най-после Пиърс. — Защото мен тя определено не ме развеселява.
— Уверявам ви, мистър Торнт… ъ-ъ, Ваше Височество, това не е шега. Ако ми разрешите да…
— Нищо няма да ви разреша — скокна на крака младият мъж и се запъти към изхода. — Очевидно сте получили някаква напълно погрешна информация. Дори не познавах херцог Марк…
— Познавахте ли Кара Торнтън? — попита тихо адвокатът.
Пиърс се спря рязко. Обърна се и изгледа мъжа пред себе си с гневно присвитите си очи.
— Дано да имате достатъчно уважителна причина да произнасяте името на майка ми. Тя е мъртва. Ако са ви платили, за да очерняте името й…
— Жестокостта не е силната ми страна, сър. Нито пък имам такава нужда от пари, че да се компрометирам. Уверявам ви, никой не ми е плащал, за да оплювам починалата ви майка. Точно обратното. Така, а сега ще седнете ли, за да ме изслушате докрай?
Пиърс прекоси стаята като дебнещ плячката си тигър и седна, изпънал гръбнак като струна, на ръба на стола.
— Благодаря ви — рече Холингсби, който седна на свой ред и насочи вниманието си към листите, които държеше. — Тук имам писмо и нотариално заверена промяна към завещанието на херцог Маркам. Преди няколко месеца той ме призова в имението си и ме помоли да оформя документите. Според мен възнамеряваше да повика и вас, за да ви уведоми лично за съдържанието им. За нещастие се разболя веднага след узаконяването на въпросните документи и така и не се изправи на крака. В резултат на това вие чувате тази информация днес за първи път.
— Каква информация?
— Че херцог Маркам е вашият баща.
Думата го прегази като лавина. Усети шокиращите й удари като физически.
— Писмото е написано лично от херцога — продължи да говори адвокатът. — За това свидетелствам аз. Разбира се, можете да го прочетете сам, както и промяната в завещанието, след като ви обясня всичко.
