отново?
Никакъв отговор.
— Дафни. — Пиърс зарови устни в косите й. — Искам те, но няма да те лъжа. Нито за произхода, нито за омразата си към баща ти. Но ти давам думата си, че никога няма умишлено да ти причиня болка. Тези декларации достатъчни ли са или твоите чувства към баща ти са по-силни от онова, което изпитваш в обятията ми? Ще трябва да ми кажеш, тъй като едно нищожно копеле като мен няма как да знае…
— Престани! — извъртя се, за да го погледне тя. Прекрасните й очи имаха сиво-зеления цвят на бурно море. — Никога повече не се наричай така. Произходът ти не ме интересува. Ти не си копеле.
Цялото напрежение на младия мъж се изпари в миг и той взе лицето й в дланите си.
— Защитата ти бе почти толкова красива, колкото си и ти самата — усмихна се нежно той. — Благодаря ти.
— Няма за какво да ми благодариш. Действията ти говорят сами за себе си и за теб. Какъвто и да е произходът ти, ти си джентълмен до мозъка на костите си.
— Не чак до мозъка на костите. — Очите на младия мъж проблеснаха и той сведе устните си към нейните. — Например един истински джентълмен не би пожелал подобна скандална раздяла, преди да те пусне да се върнеш в Трагмор. А аз пожелах.
— Разбирам — съгласи се беззвучно Дафни. — Е, в такъв случай, значи си неистински джентълмен.
Пиърс се изсмя гръдно, дрезгаво.
— И какво точно ще рече „неистински джентълмен“?
— Най-прекрасната разновидност на джентълмените — несвойствено почтен, вълнуващо нетрадиционен.
— А! — Той ухапа лекичко долната й устна. — А подобен джентълмен би ли могъл да те привлече дотолкова, че да се срещнеш пак с него?
— Без особен проблем.
Ръката на Пиърс замислено се притисна към тила й.
— В такъв случай това ли е отговорът ти?
— Не. — Дафни се повдигна, обгърна врата му и притисна устата си към неговата. — Това е моят отговор.
Младият мъж едва успя да потисне охкането си и да даде на Дафни това, което желаеше, като се насили да остави в нейни ръце контрола на целувката. Разбираше колко важен беше този миг. Това бе първият й опит да се измъкне от гъсто изтъкания пашкул, в който се бе обвила. Даде й само толкова, колкото можеше да поеме, съобразявайки всяко свое движение. Вкусваше сладостта на потрепващите й устни, като едвам се сдържаше да не я притисне силно към себе си и да не израни устните й от целувки.
В един момент усети, че не може да издържа повече.
— Върви — прошепна той. — Почти се стъмни.
Дафни кимна. Очите й блестяха, а бузите й пламтяха по същия триумфиращ начин както когато бе познала кой кон ще победи на надбягванията.
— Ще дойдеш ли пак?
— Без ни най-малко съмнение. — Пиърс се наведе да вдигне забравения нож на младата жена и го постави в дланта й едва след като целуна всичките й пръсти един по един и деликатните венички на китката й. — Нищо не може да ме отдели от теб — обеща той със същата непоколебимост, която чувстваше и по отношение намеренията си. — Нищо и никой.
6
Момчето скочи на крака в мига, в който каретата зави по алеята. Изтупа униформата си от насъбралата си по време на едночасовото чакане прах. Смръщил озадачено чело, Пиърс слезе от файтона и заизкачва няколкото стъпала, водещи към дома му.
— Мистър Торнтън? — осведоми се момъкът.
— Да. С какво мога да ви бъда полезен?
— Поръчано ми е да ви предам това, сър. — И той пъргаво подаде някакъв запечатан плик. — И да чакам — допълни младежът.
— Разбирам. — Пиърс огледа голия плик. Пъхна го в джоба си, извади ключ и отвори входната врата. — Влезте.
Момчето се раздвижи смутено и се завъртя колебливо из вестибюла, докато домакинът му влезе в дневната, за да си налее нещо за пиене.
— Мисля, че е нещо спешно, сър — обади се най-после то. — Така поне ми казаха.
— Наистина ли? — показа се от дневната Пиърс, като отпиваше от брендито си. — И кой ви го каза?
— Мистър Холингсби. Джентълменът, който ме изпрати.
— Холингсби ли? — повдигна изненадано едната си вежда младият мъж. Джордж Холингсби бе добре известен и преуспяващ адвокат, който се занимаваше с правните дела на представителите на висшето общество. Да не би Трагмор да имаше пръст в тази работа?
Измъчван от любопитство, Пиърс остави чашата си и извади посланието.
— Казвате, че мистър Холингсби пожелал да изчакате, докато прочета това тук, така ли?
— Да, мистър Торнтън, точно така.
— Много добре. Пробудихте интереса ми. — И младият мъж разчупи печата и измъкна от плика листа със съобщението.
„Мистър Торнтън, — зачете той. — Искрено ви моля да ме посетите в Лондонската ми кантора колкото се може по-скоро. Вярвайте ми, ако въпросът не бе изключително спешен, нямаше да злоупотребявам с времето ви. Ако обичате съобщете на пратеника кога мога да ви очаквам. Сърдечни поздрави, Джордж Холингсби“
След като прочете два пъти написаното, Пиърс спокойно сгъна листа.
— Колко дълго ме чакахте да се върна вкъщи?
— Около един час, сър.
Младият мъж кимна, извади банкнота от една лира и я подаде на момчето.
— Благодаря ви за експедитивността и търпението. Предайте на мистър Холингсби, че ще го посетя утре рано сутринта.
— О, да, сър — засия момъкът. — Благодаря, сър. Ще му кажа веднага, сър. — След като се поклони няколко пъти, той буквално излетя от къщата, сякаш се страхуваше, че домакинът му може да се осъзнае и да си поиска обратно скандално голямата сума.
Пиърс се засмя беззвучно, върна се в дневната, отпусна се на дивана и напъха посланието обратно в джоба си. Денят му можеше да се нарече всичко друго, но не и скучен. Първо — грозната му среща с Трагмор, после — забележителните мигове с Дафни, а сега пък това интригуващо съобщение от Холингсби.
Отново се запита дали адвокатът действаше като посредник на Трагмор и дали спешната среща, за която настояваше, имаше нещо общо със заплахите на маркиза. Ако Холингсби възнамеряваше да го шантажира с миналото му от приюта, щеше да бъде много разочарован от реакцията, която щеше да получи в отговор. А той самият, размишляваше Пиърс, щеше да се разкарва напразно.
Утрешният ден щеше да покаже.
Младият мъж затвори очи. Тревогите му се изпариха в миг и бяха заместени незабавно от далеч по- приятна тема: Дафни.
Устните му се разтегнаха от доволна усмивка, когато си припомни отново срещата им в гората. Днес бяха достигнали нова степен на близост и във физическо, и в емоционално отношение. Единодушно бяха приели взаимното си привличане като реална сила, която не можеше да бъде обезсилена нито с отричане, нито чрез бягство. Инстинктът му казваше, че подобно на него, Дафни също не бе свикнала да разголва сърцето си, но въпреки това го бе разтворила за него, бе споделила с него своите мисли и чувства, както и интимни моменти, които, бе сигурен в това, не би споделила с друг.
А какво щеше да каже за себе си?
Бе се обвързал още повече, бе задълбочил отношенията им — нещо, което само до преди два дни не бе
