Очите на младия мъж потъмняха от омраза и станаха почти черни.
— Повече отколкото би могъл да ми дадеш. — Той се изправи. — И възнамерявам да получа всичко до последната дреболия, когато му дойде времето. А засега очаквам да ми платиш първата вноска в края на седмицата.
— Но това е невъзможно.
— Намери начин. Ако не получа парите си до петък вечерта, няма да имам друг избор, освен да се свържа с „Лондон Газет“ и да им дам да публикуват името ти, така че всички да го видят. След това ще уредя всичко в това имение да бъде конфискувано, а живеещите тук — изхвърлени на улицата. Ясно ли е?
— Гадно копе…
— Копеле — довърши вместо него с безизразен глас Пиърс. — И мисля, че вече говорихме за точността на термина. Така, както вече казах, разполагаш с време до петък. Или действията, които ще предприема, ще бъдат такива, че снощният грабеж ще ти се стори малка шега.
— Преди да си приключил със заплахите си, нека да ти кажа и моята — отряза го маркизът с триумфиращ поглед. — Посъбрах някои и други факти от личния ти живот, само в случай, че стратегията ти, свързана с изкупуването на моите полици, включва и изнудване. Ако се опиташ да ме разориш, публично ще разкажа на целия свят, че учтивият богат Пиърс Торнтън се е пръкнал от утробата на някаква курва в приюта.
Спокойствието на младия мъж стана заплашително.
— Препоръчвам ти никога повече да не споменаваш майка ми, Трагмор. Освен, ако животът не ти е омръзнал. Колкото до информацията за моето минало, открита от твоите детективи, които си личат от километър, не ми пука изобщо, дори да я публикуваш на първата страница на „Лондон Таймс“ — повдигна едната си вежда младият мъж, развеселен от шокираната физиономия на маркиза. — Да не мислиш, че не зная за издирванията на твоите хора? Уверявам те, Трагмор, в течение съм на всяко твое действие, на всяко твое намерение. Както ти казах, аз те притежавам. — Пиърс присви подигравателно устни. — Напразно си си прахосал парите, малкото, които са ти останали. Щях да ти разкажа всичко, което искаше да научиш, и то без да ми плащаш. Никога не съм крил миналото си — нито мястото, където съм роден, нито пък факта, че нямам баща. Трябваше просто да ме попиташ.
— Тогава ще продължа да търся, докато открия нещо друго — изръмжа маркизът. Това бяха думи на безсилие. — Нищожество като теб не може да няма доста тайни, от които се страхува. Няма да спра, докато не открия…
— В такъв случай ще умреш от изтощение, без си намерил нещо — пристъпи заплашително към събеседника си младият мъж. — Откажи се от издирванията си. Пръскаш пари, които са вече мои. А това ме ядосва. Ако продължаваш така, ще ме принудиш да изискам плащане на дълговете ми много по-рано.
— Защо правиш всичко това? — избухна в безсилна ярост маркизът. — Защо собственоръчно откупваш всичките ми полици? Защо ме мразиш толкова?
— Ще ти отговоря на тези въпроси, когато бъда готов да го сторя, нито миг по-рано. И, Трагмор — добави с леденостудена сдържаност Пиърс, — ако още веднъж се опиташ да ме шантажираш, ще те разоря без повече да мисля.
Маркизът си пое бавно въздух.
— Очевидно си по-коварен, отколкото мислех.
— Едно от предимствата, които дава детството, прекарано на улицата. — Пиърс постави с финес чашата си на бюрото и се изправи. — Приятен ден, Трагмор. Очаквам първата вноска от плащането в петък.
И той прекоси стаята с убийствено спокойствие и излезе.
След като се озова извън имението, младият мъж отпусна стиснатите си юмруци и издиша рязко, опитвайки се да разпръсне насъбралата се в него неприязън. Омразата му към този човек нямаше граници. Трагмор дори не си спомняше слабото момче отпреди осемнайсет години. А и защо ли да си го спомня? За него всички деца в приюта изглеждаха по един и същ начин, бяха еднакви и способни единствено на безчестни постъпки. Пиърс беше просто един от тях, безименно нищожество без лице, обикновен нехранимайко от сганта, обитаваща „Дома на вечната надежда“. Като единствен свидетел на корупцията и безчестните „услуги“, които си разменяха Трагмор и Баринг, Пиърс приемаше тази си роля с благодарност и изчакваше подходящия момент, докато безмълвно подготвяше отмъщението си.
И най-после краят на Трагмор се виждаше.
Младият мъж се запъти към очакващата го карета, като се питаше дали убийството на този кучи син нямаше да му донесе много по-голямо удовлетворение и да бъде безкрайно по-бързо от дългата процедура по финансовото му омаломощаване и поставяне на колене. Не. За всичките извършени от него престъпления, за проклетите пари, които бе крал, за униженията, на които бе подлагал другите, той заслужаваше много по-дълга и ужасна агония от самата смърт.
Внезапно в съзнанието на Пиърс проблесна неочаквана мисъл.
Как би могъл да унищожи Трагмор, без трагичните събития да засегнат семейството му?
Щом стигна до каретата си, младият мъж се спря. Обърна се и започна да оглежда гората за някакъв знак от Дафни.
Внезапно бе обзет от непреодолимо желание да я види.
— Карай към главния път — рече на кочияша той, като вече се отдалечаваше. — Ще се срещнем там не след дълго.
— Да, сър. — Човекът на капрата подкара конете в тръст. Каретата изчезна зад близкия завой.
Пиърс тръгна по покритата с окапали листа пътека сред дърветата, като внимателно се оглеждаше. Вече се готвеше да смени посоката, когато чу глухото пращене на отчупена съчка.
Засенчи с длан очите си от следобедното слънце и претърси с поглед околността. Край езерцето забеляза движещо се цветно петно. Последва го безшумно и внезапно се спря очарован от разкрилата се пред него гледка.
Дафни пълзеше, безмълвно и предпазливо, от другата страна на езерцето, насочила вниманието си върху плъзгащата се напред змия, която се готвеше да атакува нищо неподозиращата катерица. Младата жена се приближи бавно, като избягваше съчките и листата, които можеха да шумнат и да издадат присъствието й.
Спря се на около шест метра от тях.
Измъкна нож изпод полата си и го хвърли. Той се приземи точно в средата между хищника и неговата жертва. Изплашена, катеричката изпусна ореха, който ядеше и побягна, като остави змията и заплахата далече зад себе си.
Доволна от стореното, Дафни оправи полата си и отиде да вземе ножа.
— Това беше под твоето ниво — обърна се към змията тя. — В бъдеще, моля ти се, избирай жертви, които биха могли да се защитят. В противен случай ще се разправяш с мен.
— Не знам какво мисли змията, но аз определено съм впечатлен.
Младата жена трепна, изтърва ножа си и се обърна към Пиърс, който се приближаваше към нея.
— Мистър Торнтън! — изчерви се тя. Трябваше да положи доста усилия, за да възвърне самообладанието си. — Стреснахте ме.
Пиърс се усмихна широко, загледан в красивото й развълнувано лице.
— И аз мога да кажа същото. Това бе най-възхитителната проява на майсторство и безупречно изпълнение, които съм виждал от години.
Тя се усмихна колебливо.
— Благодаря.
— Къде за Бога сте се научили да си служите така умело с нож?
— Никой не ме е учил, ако имате това предвид — отвърна предпазливо Дафни.
— Вродено умение — кимна разбиращо младият мъж. — Впечатлен съм. Трябва ли да мисля, че използвате често тази си способност?
Усмивката й изчезна.
— Вие ми се подигравате.
— Ни най-малко. Просто бях любопитен да разбера защо една добре възпитана млада дама трябва да носи нож, когато се разхожда из имението си.
