прекарани с Дафни. Не. Не бе видял следи от удари по врата или раменете й, нито пък синини по ръцете й. Разбира се това все още не значеше нищо. Трагмор бе хитър човек, прекалено хитър, за да остави подобно явно доказателство.
Баща й я ужасяваше, беше го видял, беше го почувствал още по време на конните състезания.
Кое пораждаше страха й? Дали физическото насилие от страна на Трагмор?
Сърцето му преливаше от нежност и желание да я защити. Пиърс стисна юмруци така, че кокалчетата на дланите му побеляха. Дафни имаше нужда от него. Беше толкова просто. И, колкото и голям да бе рискът, щеше да бъде там заради нея.
А тя дали би била доволна от присъствието му?
Тази иронична мисъл внезапно сама се прокрадна в съзнанието му. Младият мъж скочи на крака и започна да се разхожда напред-назад из стаята си.
Фактът, че нямаше титли и високо положение в обществото нямаше да я накара да се отвърне от него, не и Дафни. Според него бе чиста случайност, че тя се бе родила в подобна среда и чувстваше, че щеше да погледне по същия начин на неговия произход. Но как щеше да реагира, когато разбере за враждата му с баща й, за отмъщението, което бе твърдо решил да доведе до край?
Отнемането на парите трябваше да бъде само началото. Пиърс възнамеряваше да се погрижи Трагмор да се озове в ада.
И, независимо от факта, че Дафни се страхуваше от баща си и вече се бе уверила, че той е изключителен мръсник, тя бе прекалено деликатна, за да се отрече от човека, който я бе създал, а още по- малко да се хвърли в обятията на врага му, който искаше да го унищожи.
Къде тогава се намираше Пиърс в цялата тази работа?
Бе изпълнен с въпроси и нямаше отговор почти за никой от тях.
С изключение на един.
Нямаше никакво съмнение на кого Дафни бе вярна с цялата си душа. Също като него тя се опитваше да защити по-нещастните от нея и намиращите се в опасност.
Тази нощ бе защитила Бандита на тенекиената чаша.
Младият мъж се усмихна при спомена за скандалното поведение на Дафни и се почувства горд. Без да се грижи за собствената си безопасност, тя се бе опитала да го спаси от безмилостния си баща, като постави сама тенекиената чаша с рубина върху възглавницата на Трагмор.
Нейните всеотдайност, ловкост, искреност искаха да помагат, а вътрешната й красота, която се сливаше с физическата й привлекателност, го караше да я желае още повече.
Тя също го желаеше. И то много силно.
Така ли беше всъщност?
Пиърс се спря рязко насред стаята си.
Да, бе седяла до него по време на конните надбягвания, бе подложила на изпитание куража си, бе се доверила на инстинктите си. Да, защитната й обвивка се бе разтопила в негово присъствие, бе се присъединила към шегите му, потрепваше всеки път, когато я докоснеше.
Но истинското пробуждане на чувствеността й, копнежа и въодушевлението й бе усетил в пълна мяра едва тази нощ.
И те бяха предназначени не за него, а за Бандита на тенекиената чаша.
Дафни бе увлечена по един мъж, който не съществуваше, по някакъв романтичен герой за бедните, който бе по-скоро божество, а не човешко същество.
Какви шансове имаше срещу подобна фантазия?
Не особено големи, реши Пиърс, подпрял замислено брадичка върху ръцете си. Ни най-малко. Сам си бе създал това уникално и почти невъзможно предизвикателство, което изискваше да притежаваш едновременно и хитрост, и ловкост, и добри инстинкти.
По дяволите всички тези въпроси и съмнения.
Младият мъж седна зад бюрото си и взе лист хартия и перодръжка.
Това бе залагане на огромни суми в най-опасната от всички области.
Слава Богу, той беше несравним в хазарта.
Дафни побутна храната върху подноса, вперила неотстъпно поглед във вилицата си.
— Миледи, трябва да хапнете нещо — наведе се към господарката си камериерката. — Обещах на маркизата да не изляза от тази стая, докато не го направите.
— Знам, Емили, и наистина ценя загрижеността ти. Но точно днес изобщо не ми се яде.
Емили потрепна, тъй като от долния етаж прозвучаха отново виковете на маркиза.
— Разбирам неразположението ви. Снощната кражба разстрои всички ни. Цялата къща е с главата надолу. Но вече минава обяд и трябва да се подкрепите. Моля ви, миледи, хапнете си парченце от пудинга на мисис Фрейм. Той е точно любимият ви вид.
Последното, което желаеше младата жена, бе да яде пудинг. Но онова, което искаше най-много — да остане насаме с мислите си — щеше да стане възможно само, ако изпълни молбата на Емили.
— Е, добре, едно парченце.
Лицето на камериерката грейна, докато я гледаше как без никакъв ентусиазъм сложи в устата си три- четири лъжички пудинг и след това изпи голяма глътка чай.
— А така, миледи. Сега не се ли чувствате по-добре?
— Много по-добре, Емили — бутна подноса Дафни. — Напълно си права, като казваш, че в къщата цари пълен хаос. Цяла сутрин тук се разхождаха представители на полицията, прислугата тичаше насам-натам, а татко беше много развълнуван. Всичко това естествено ми се отрази. Мисля, че се нуждая от почивка.
— Разбира се, че се нуждаете — пропя камериерката и взе подноса. — Вие си легнете, а аз ще се погрижа никой да не ви безпокои.
— Благодаря.
Младата жена се мушна под завивките и затвори очи. С облекчение чу как вратата се затвори след Емили. Най-после беше сама. И можеше спокойно да преживее отново случилото се миналата нощ.
Той бе невероятен, точно както си го беше представяла — висок, с широки рамене и силен, в черно от глава до пети. Бе усетила силата му, когато я докосна, макар и през бариерата на ръкавицата си. Никога досега не се беше чувствала толкова жива и жизнена, както докато бе стоял до нея, като шепнеше името й и търсеше погледа й.
Бе предложил да отговори на всички нейни въпроси с изключение на този за самоличността му. А тя какво бе направила? Беше се вторачила нямо в него като влюбена ученичка, когато всъщност искаше да попита за един милион неща: откъде беше, на какво дължеше невероятното си съчувствие към чуждото нещастие, как избираше на кого да дари средствата си и кои да бъдат жертвите на грабежите му, дали мразеше несправедливостта в живота така силно, както я ненавиждаше тя самата, какво още можеше да стори пък тя за болните и нуждаещите се?
Щеше ли някога да дойде пак при нея?
Тази вероятност караше сърцето й да забие лудо. Той като че ли я беше харесал, дори сътрудничеството й сякаш му достави удоволствие. Очите му — единствената негова част, която не беше скрита — й бяха казали толкова много неща, както и грижливо преправеният му глас. Тогава беше готова да отиде където й кажеше, да стори всичко, за което я помолеше.
Но ако я беше помолил.
— Това е пълно безобразие! Открий този бандит, който и да е той, и го унищожи.
Дафни се сви и притисна длани към ушите си, за да не чува крясъците на баща си. По някое време все щеше да се наложи да слезе долу и да застане пред него, но точно сега тази мисъл й се струваше непоносима. Нито пък можеше да лъже достатъчно убедително, за да се преструва, че не знае нищо за кражбата, камо ли да се прави на шокирана и възмутена. Много по-лесно бе да претендира, че е разстроена и да си остане в стаята.
Мозъкът й отново започна да препуска бясно.
Струваше й се, че може да види радостното оживление, царящо точно в този момент в приюта в
