кой беше баща му, защо не живееха с него, защо бе позволил да живеят в подобно ужасно място.

Кара Торнтън бе отговорила на въпросите на петгодишния си син с изпълнени със сълзи очи. Баща му бил богат, женен благородник. А тя била слугиня в кръчма, докато открили, че е бременна и я уволнили. Тогава отишла при бащата на Пиърс, но той бил с вързани ръце заради своята съпруга и положението си в обществото. Било невъзможно да признае детето им. Пиърс несъмнено трябвало да го разбере.

Пиърс разбра прекрасно.

Баща му бе от богатите. А те с майка му си бяха бедни.

Две години по-късно Кара Торнтън умря, отнесена от упоритата си кашлица и разбитото си сърце.

Молитвите не можаха да я върнат обратно.

Нито пък наказаха безсърдечното копеле, което я бе изхвърлило на улицата, след като му съобщила, че носи детето му.

В този ден Пиърс взе две окончателни решения.

Тъй като беше беден, трябваше да осигури сам своето бъдеще, а не да се оставя в ръцете на непредвидимата съдба. Никога повече да не се превръща в жертва на всевластните благородници.

И да намери начин да ги превърне в жертви.

През онази вечер бе направил гордостта своя вечна спътница.

Докато се изкачваше към спалнята си, младият мъж си мислеше колко дяволски приятно му бе да постави тенекиената чаша с парите върху бюрото на директора и така безсрамно да нахлуе в проклетото „светилище“, в което не се осмеляваше да влезе като дете, освен ако не му бе омръзнал животът. Така беше по времето, когато приютът се управляваше от Барингс.

За щастие на сегашните обитатели на приюта, този мерзавец бе умрял преди пет години, а неговият заместник се славеше като добър човек и щеше да използва парите за подобряване на положението в заведението, а не за да напълни собствените си джобове и джобовете на двамата благородници, на които дължеше позициите си.

Благородници.

Пиърс се отпусна уморено на леглото си, като скръцна със зъби при спомена за първия път, когато бе подслушал разговора на тези безскрупулни мошеници.

Гладът го бе накарал да се събуди през онази зимна нощ. Стори му се непосилно да изтърпи легнал тази агония. Измъкна се от завивките. Студеният въздух смрази кръвта му и осемгодишното му телце се затресе неконтролируемо. Въпреки това се насочи надолу към кухнята, за да отмъкне нещо за ядене.

Направи грешка, задето на връщане тръгна по по-краткия път, тъй като той минаваше покрай директорския кабинет. Когато забеляза процеждащата се през процепа на вратата светлинка, вече бе прекалено късно да се връща. Студът, проникнал до мозъка на костите му, се замени от ужас. Ако директорът го откриеше тук, станал от леглото си и с парче откраднат хляб в ръката, щеше да го пребие безмилостно с камшик.

Пиърс се запромъква покрай вратата, като се молеше Барингс да е заспал пред бюрото си.

— Ето ти още сто лири, Трагмор.

Гласът на директора разби и тази надежда.

— Чудесно. А останалото?

Последва звук от стоварен върху бюрото юмрук.

— По дяволите, Трагмор! Дарението от местната църква е само триста лири. Не може да очакваш да ти дам всичко…

— Разбира се, че го очаквам — прекъсна го Трагмор. — Триста лири, разделени по равно между двама ни с Маркам.

— А какво ще остане за мен? — озъби се Барингс. — Какво ще спечеля аз от всичко това?

— Това, което печелиш винаги. Възможността да запазиш почтеното си директорско място. Не е ли така, Маркам?

— Чудесно, Трагмор. Така е. — Столът на третия мъж изскърца — очевидно бе станал от мястото си. — А сега вече е време да приключваме с този разговор и да потеглим.

Пиърс се възползва от шумните им приготовления за тръгване и хукна като луд, като се спря едва когато се озова на сигурно място в леглото си.

През цялата нощ обаче го преследваше споменът за това, което бе чул и неговото значение. А него дори едно дете можеше да го разбере.

За пореден път богатите се облагодетелстваха за сметка на бедните.

Върнал се към настоящето, Пиърс изруга тихичко и разтърка очи. Искаше му се така лесно да може да се отърве и от спомените. Донякъде съжаляваше, задето бе обещал на Дафни да отиде в „Дома на вечната надежда“. Част от него обаче изпитваше огромно задоволство от факта, че парите, с които бе дарил този приют, бяха отнети от същия благородник, който бе експлоатирал неговите обитатели в продължение на години — отвратителния маркиз Трагмор.

Пиърс не се съмняваше, че средствата ще бъдат използвани разумно. За да бъде по-сигурен в това, към парите в тенекиената чаша бе добавил една мъничка бележчица:

„Използвай дарението за приюта или ще се върна.“

Внезапно устните му се разтегнаха в усмивка от идеята, която го осени. Дафни със сигурност щеше да одобри това допълнение и щеше да се възхити от досетливостта и почтеността на бандита. Искаше му се да може да види лицето й, когато прочете подробностите във вестника.

Дафни. Дори само мисълта за нея го караше да се усмихва. Тя бе най-очарователната и сложната загадка, с която някога се бе сблъсквал. Представяше си я така ясно, сякаш стоеше в действителност пред него в спалнята му, срамежлива и затворена в себе си, интелигентна и упорита, принципна и състрадателна.

И толкова дяволски красива, че го караше да се задъхва, да губи разсъдъка си и да върши рисковани неща, които можеха да доведат до провала му.

Но Дафни никога нямаше да го предаде.

Как по дяволите бе толкова сигурен в това, Пиърс не можеше да каже. Просто го знаеше. Помежду им съществуваше някакво неуловимо, но абсолютно разбирателство, нещо дълбоко и значимо, което ги свързваше. Беше го почувствал още на конните състезания, а след това и в стаята й: нежност, привличане.

И желание.

Толкова силно желание, че едва не го бе съборило на колене.

Комбинацията беше дяволски интригуваща, прекрасна, вълнуваща…

И поради доста причини — плашеща.

Пиърс усещаше инстинктивно, че подобна комбинация щеше да го засегне, да го разчувства така, както нищо досега, щеше да го направи уязвим дотолкова, че да не успее вече да владее положението.

А това не можеше да си го позволи.

Вече трийсет години живееше, работеше и се справяше сам, и не искаше да променя това. Автономността за него бе средство за оцеляване. Вълнуваше се силно и се грижеше за онези, които имаха нужда от него, за своята кауза, за множество хора. Но никога само за един. Освен това тя бе дъщеря на маркиз Трагмор.

Пиърс сплете пръсти зад главата си, обсебен от въпроса, който напразно се опитваше да избегне.

Какво ли й беше причинило онова копеле?

В съзнанието му, подобно на отвратителни насекоми, се въртяха образи, които бяха прекалено неприятни, за да не им обърне внимание. Колко пъти през дните, прекарани в приюта, бе ставал свидетел на гнева на маркиза? Колко много деца бе измъчил той?

Мили Боже, дали биеше и нея?

Пиърс усети как вътрешностите му се обръщат.

Беше споменала нещо подобно пред бандита. Но как можеше да прави подобно нещо този Трагмор? Дафни беше собственото му дете. И беше толкова малка, и деликатна, и красива.

„Държа се точно като някой скучен глупак“ — смъмри се горчиво младият мъж. Кой можеше да бъде по- крехък и беззащитен от децата в един приют? И щом той можеше да се държи така грубо с тях, то…

Пиърс трескаво си припомняше тазвечерната кражба, като изживяваше отново и отново миговете,

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату