използва.
— Не викайте. Не бих искал да ви нараня.
В резултат на изръмжаната команда на лицето й се появи усмивка, която можеше да разтопи дори камък.
— Това сте вие, нали? — прошепна Дафни и скочи от леглото си. — Вие сте Бандитът на тенекиената чаша!
Погледът му се плъзна по леко облеченото й тяло и с огромно усилие се върна към лицето й.
— Аз ли ви събудих?
— Питах се защо все още не сте дошъл в Трагмор. Чудех се как бих могла да ви изпратя бележка, за да ви предложа да ни посетите.
Той не можеше да свали погледа си от нея. Желанието му се измести от изумление.
— Разбирате ли кой съм аз? Защо съм дошъл?
— Разбира се. — Дафни наметна някакъв пеньоар, очевидно без да се усеща, че е полугола. — Може да приберете пистолета си. Няма да ви потрябва. — Младата жена прибра кичур коса зад ухото си, прекоси стаята, взе от тоалетната си масичка перлената огърлица и някаква прекрасно изработена камея и ги подаде на бандита. — Вземете. За нещастие те са всичко, което имам. Но мама има кутия за бижута, пълна с всевъзможни накити. Сигурна съм, че би искала да ги вземете. Тя спи доста дълбоко, така че няма опасност да я събудим. Баща ми, от друга страна… — Младата жена спря да говори насред изречението си и се намръщи. — Преди да сме разрешили този проблем, нека да ви питам дали извадихте касетката с парите от библиотеката? Сигурна съм, че баща ми държи и други пари някъде в същата стая, но не знам точно къде. В спалнята му обаче няма нищо ценно. — Тя се усмихна криво. — Страх от кражба с взлом, нали разбирате. Във всеки случай, не си хабете времето да търсите там. Доколкото разбрах, вие се придържате към златото — и парите и среброто, разбира се — но имаме също така и няколко картини, за които ще получите прилична сума, както и някои изключително скъпи платове. Мислите ли, че вашата връзка ще се заинтересува от тях? Ако е така, бих била щастлива да…
— Престанете! — възкликна бандитът. Объркан пъхна пистолета обратно в джоба си и пое бижутата от ръката й. — Един от двама ни е луд. Не мога да разбера кой.
Дафни наклони глава шеговито.
— Защо?
— Защо ли? — За малко щеше да забрави да говори с този неузнаваем ръмжащ шепот. — Защото не само, че приемате невъзмутимо присъствието ми, ами ми и помагате да ограбя дома ви, макар очевидно да знаете кой съм.
— Помагам ви именно защото знам кой сте. Това е и причината да не се страхувам. — В очите й проблесна възхищение. — Човек, който изхранва стотици нуждаещи се деца, не би сторил нищо лошо на една невинна жена. Не, сър, не изпитвам никакъв страх във ваше присъствие.
За негова изненада думите й го раздразниха, вместо да му доставят удоволствие.
— Невинна жена ли? — попита с брутално откровение той. — Кажете ми тогава, малка девице, нима ви е станало практика да забавлявате мъже в спалнята си?
— Моля?
Той посочи с неопределен жест към оскъдното й облекло.
— Само се чудех защо една красива и невинна жена би излагала така безгрижно прелестите си пред един напълно непознат човек.
Дафни трепна, като че я бе зашлевил и погледна надолу към прозрачната си нощница и разтворен пеньоар, като че ги виждаше за пръв път. Очевидното й объркване и мъка му подействаха като удари и гневът на бандита се разпръсна така ненадейно, както се бе появил. Тя нямаше как да разбере сложността на чувствата му. По дяволите, дори той самият не можеше да ги разбере.
Изтрезнял, той я наблюдаваше как загръща с треперещи ръце един върху друг краищата на пеньоара. Обзеха го срам и разкаяние. Тя беше невинна и наивна като дете и нямаше капчица опит в прелъстяването на мъже. Не беше нейна вината, че я желаеше безумно, че бе сломила железния му самоконтрол, който бе изграждал в продължение на трийсет години. Бе проявил слабост и нямаше право да я измъчва заради това.
— Извинете — прошепна бандитът. — Държах се непростимо. Не ми дължите никакви обяснения.
— Въпреки това нямам нищо против да ви дам обяснение. — Младата жена умишлено кръстоса ръце пред гърдите си. — Работата не е там, че съм неприлично нескромна. Просто не си дадох сметка… т.е., не мислех за вас като за… искам да кажа, знам, че сте… но никога не съм си представяла… — По бузите й избиха две червени петна.
— Искате да кажете, че никога не сте мислила за мен като за мъж? — Бандитът се приближи още и повдигна брадичката й с палеца на обвитата си в ръкавица ръка. — Уверявам ви, Дафни, аз съм мъж като всички други. Както и вие сте жена в пълния смисъл на думата.
— Знаете името ми — прошепна тя.
— Името ви и още много други неща.
Невероятните лешникови очи го гледаха право в лицето, като че можеха да виждат под маската му.
— Питате се кой съм аз. — Четеше безцеремонно мислите й.
— Питам се много неща. Имам толкова много въпроси.
Бандитът плъзна ръка и я погали по тила.
— Питайте, тогава. Всичко, освен името ми. Питайте.
Младата жена облиза устни с върха на езика си.
— Главата ми се върти. Не мога да мисля — усмихна се лекичко тя. — Утре сутринта ще се ядосвам на себе си. Но вие не трябва да се бавите много, тъй като прислугата ни е обучена да става преди зазоряване. Каквито и да са въпросите ми, те явно ще останат без отговор. Няма нищо по-важно от това да се измъкнете от Трагмор без да ви усетят.
Той се бе вторачил в устните й, обзет от почти неконтролируемото желание да смъкне маската си и да я целуне. Тя като че усети това, тъй като дишането й се учести, а веничката на шията й започна да пулсира по-бързо.
— Ще се моля за вас — прошепна тя.
— Не вярвам в молитви.
— А трябва. Вие самият ги изпълнявате. — И младата жена колебливо прокара пръсти по маскираната му челюст.
От гърдите му се изтръгна стенание.
— О, Дафни. — Погали косите й, като му се искаше да може да усети копринената им мекота. — В такъв случай — молете се за мен.
Тя се усмихна.
— Всеки ден го правя.
Ако не си тръгнеше веднага, после нямаше да успее да го направи.
— Лека нощ, Дафни.
— Почакайте… — Тя млъкна, притеснена от това, което щеше да каже. — Знам, че не е моя работа, но ако вече не сте набелязали приюта, на който да дарите тазвечерната печалба, бихте ли ги дали на заведението, което знам, че се нуждае особено много от помощ?
Бандитът не отвърна нищо, като все още се бореше с огъня в слабините си.
— Моля ви! — повтори тихо тя.
— Кой е този приют?
— Намира се в Лестър и се нарича „Дом на вечната надежда“. — Дафни се изсмя кратко. — Може да се нарече всичко друго освен това.
Бандитът замръзна на място, а ръката му се спря замислено на тила й.
— Защо точно той?
Младата жена пребледня, но не се предаде.
— Ходих там някога, като дете. И никога не го забравих. — Преглътна с усилие. — Това е от голямо значение за мен. Моля ви, сър, не искам нищо друго.
— Искате много малко. — Последва още една пауза. — Какво ще каже баща ви, ако разбере, че сте ми
