помогнали… да ограбя не друго, а собствения ви дом?
Дафни не се поколеба за миг.
— Ще ме бие, докато изгубя съзнание.
Ръката на бандита се отпусна, а после се вдигна, за да погали лекичко бузата й.
— Вие сте изключителна личност, миледи. Наистина изключителна. Иска ми се само… — Той не довърши и свали ръка до тялото си. — А сега си лягайте, Дафни. Върнете се в леглото си и се преструвайте, че нищо подобно не се е случвало.
— Страхувам се, че не бих могла да направя това.
— Моля? — погледна я сепнато той.
— Сър, предполагам, че сте донесъл някое бижу от последната ви кражба и възнамерявате да го оставите в обичайната ви тенекиена чаша върху възглавницата на баща ми. Така ли е?
Бандитът се усмихна под маската си.
— Абсолютно вярно.
— Е, а нали чухте? Баща ми спи съвсем леко и е много възможно да се събуди. И тогава… — потрепна тя, а по лицето й се сви болезнено. — Достатъчно е да кажа, че мисията ви ще се провали и ще станете жертва на ужасния му гняв.
— Трогнат съм от загрижеността ви. Но, с риск да ви се сторя нескромен, аз съм сигурен в умението си. Бъдете спокойна, баща ви няма да се събуди.
— Грешите, сър — вкопчи се в ръкава на шлифера му младата жена. — Не се заблуждавайте. Дайте ми бижуто и тенекиената чаша. Аз ще ги сложа на възглавницата на баща ми вместо вас.
— А ако се събуди?
— Аз имам много по-голям шанс от вас да обясня присъствието си в спалнята му.
— Но ако е толкова гневлив, колкото казвате, не рискувате ли да предизвикате яда му?
Тя се усмихна примирено.
— Свикнала съм на гневните му изблици. Нещо повече, аз съм само една. А вашата кауза защитава много хора. Това си заслужава риска.
Гърдите на бандита се свиха от нежност.
— Освен това съм доста по-дребна от вас и стъпвам леко. Така че наистина предимството е на моя страна.
— Добре тогава. — Ръцете му сякаш сами извадиха малката тенекиена чаша и рубина от торбата и й ги подадоха — поредното непредвидено действие. — Заповядайте.
Младата жена сведе поглед към предметите и се усмихна.
— Рубинът е от чудовищната огърлица на лейди Друидж.
— Беше доста крещяща наистина — съгласи се бандитът.
През двамата премина искра на взаимно разбиране.
— Вървете, сър — нареди тихо Дафни. — Аз ще довърша задачата ви. Само, моля ви, дайте приходите на приюта в Лестър, ако е възможно.
— Смятайте го за сторено.
— Благодаря — потрепна гласът на младата жена. — За мен бе чест да се запозная с вас, сър. — Тя се обърна и забърза към вратата на стаята си. — О-о! — Спря се и погледна през рамо. — Трябва да ви предам нещо. Децата от селското училище ме помолиха, ако ви срещна някога, непременно да ви кажа, че сте техният герой. А като се има предвид огромния потенциал на любящите им сърца, това е наистина невероятна придобивка.
— Сега пък за мен е истинска чест.
— Лека нощ, сър. Господ да ви благослови.
— Лека нощ, Дафни.
Той я проследи с поглед, обзет от ураган от чувства, също така неочаквани, както и желанието му. Промъкна се след нея и я изчака да влезе в бащината си спалня, преди да я последва, решил на всяка цена, със или без нейно знание, да се увери, че е в безопасност и че няма да й се случи нищо.
Тя пристъпваше впечатляващо леко, отбеляза бандитът, прилепил се до стената пред стаята на Трагмор, като я наблюдаваше възхитено как се приближава до леглото на баща си. Извърши всичко безупречно, точно така, както би го направил и той. Изчака маркизът да си поеме дъх, преди да постави чашата до главата му, тъй като в този момент бе най-малко вероятно да забележи движението й. Действаше също така леко, както и вървеше.
Бандитът се усмихна. Бе научил в съвсем ранна възраст, че за да успее в живота, човек трябва да притежава три качества: хитрост, ловкост и инстинкт. За онзи, който бе въоръжен и с трите, бъдещето бе осигурено, а възможностите — безкрайни.
За щастие човек можеше да се научи да бъде хитър и ловък.
За нещастие инстинктът бе нещо, което не се учи.
Също като състраданието, инстинктът бе дар, с който всеки се раждаше или не, той не се добиваше.
Дафни Уиндам бе родена и с двете.
Не бе изненадан. Вчера вече й го бе казал.
Когато направи първото си залагане на конните надбягвания.
4
По дяволите, колко уморен се чувстваше.
Пиърс затвори вратата на главния вход на къщата си, за да се защити от ярката слънчева светлина, уморено измъкна смачканата в джоба си маска и я натъпка в обичайното й скривалище под дъската на прага.
Беше почти дванайсет на обяд и вече бе приключил среднощната си задача.
Бе изчакал нищо неподозиращата Дафни да излезе от стаята на баща си и веднага напусна Трагмор, като измина разстоянието от десет мили до дома си с убийствена скорост. Пристигна в Уелингбъро в три и половина, изчака свръзката си, решил да тръгне в мига, в който двамата с Томпсън привършат сделката си, така че да успее да отиде в Лестър и да се върне у дома си преди зазоряване.
Томпсън пристигна след няколко минути, изнервен от спешните му повиквания, които получаваше чрез специален пратеник непосредствено преди да затвори магазина си. Променяха мястото си за срещи ту в Лондон, ту в Уелингбъро. Бързо и умело разгледа бижутата и прошепна:
— Три хиляди и петстотин лири.
— Дадено. — Пиърс не оспори предложението му. През последните пет години двамата бяха сключили не една успешни и необичайни сделки в задната стаичка на бижутерийния магазин на Томпсън в Ковънт Гардън. Златарят бе прекалено умен, за да мами Пиърс.
След като бижутерът си тръгна, младият мъж прибави към три хиляди и петстотинте лири и парите, намерени в дома на маркиза. Получената сума едва надхвърляше четири хиляди. Пиърс я допълни доста по-щедро от обикновено. В тенекиената чаша, която остави в приюта в Лестър, имаше десет хиляди лири.
Дафни щеше да бъде доволна, мислеше си той, макар тя да нямаше представа, че предложението й се бе докоснало до дълго потискани чувства и че го бе накарала да се върне на място и във време, към които се бе заклел никога вече да не се връща — неговото минало.
Бяха изминали осемнайсет години, откакто бе оставил тези омразни стени зад гърба си, но мъчителните спомени се бяха запазили и се криеха под самата повърхност на съзнанието му, готови да възкръснат при най-незначителен повод.
И те действително го нападнаха с пълна сила щом прекрачи прага на „Дома на вечната надежда“.
Всяко мръсно ъгълче си беше същото, каквото си го спомняше, всяка пукнатина на тавана — така ясна, както и преди години, когато лежеше буден в леглото си, загледан нагоре и се молеше страстно за някакво чудо. Напуканата мазилка като че бе предизвикала наивността му, смазала момчешките му молби и го бе научила, че молитвите са за богатите, докато бедните могат да разчитат единствено на себе си.
Пиърс все още си спомняше деня, в който бе задал на майка си всички онези толкова важни въпроси:
