Лестър. Къде ли бе поставил тенекиената си чаша бандитът? Кой ли я бе открил? Колко ли пари имаше в нея? Кога най-после подробностите щяха да достигнат в Трагмор, така че да може тайно да се порадва на успеха на бандита? А когато научеше новините, как щеше да успее да сдържи радостта си и да утеши с убедителен вид баща си?
Какво ли щеше да й стори той, ако усилията й се проваляха? Ами ако вече подозираше чувствата й или, още по-лошо, за участието й в снощните събития?
Потропването по вратата прекъсна трескавите й мисли.
— Да?
— Може ли да вляза, скъпа? — Майката на Дафни открехна вратата и колебливо надникна в стаята.
— Разбира се, мамо — сви колене младата жена и потупа подканващо върху завивките на леглото си. — Мислех, че си с татко.
— Не, баща ти е в кабинета си с мировия съдия.
— Мировия съдия ли? — пребледня Дафни. — Мислех, че е дошъл само полицейският началник.
Майка й въздъхна, прекоси стаята и се настани до нея.
— Харуик не бе доволен от усилията на полицията да възстанови откраднатата ни собственост. Поиска да се види и с мировия съдия. За нещастие, не мисля, че сега знаем нещо повече отпреди.
Тя сведе очи и започна да си играе със завивките.
— Мамо — наклони се към нея младата жена и докосна ръката й. — Добре ли си?
Елизабет кимна и стисна пръстите на дъщеря си.
— Гневът на баща ти като че е насочен само срещу бандита и тези, които не могат да го открият. Поне за момента.
Във въздуха увисна тежко мълчание.
— Не страдаш заради бижутата си, нали? — попита Дафни. Знаеше добре отговора, но искаше да отвлече вниманието на майка си от неприятните й мисли.
— Почти не — усмихна се тъжно Елизабет. — Знаеш колко малко значат за мен пръстените и брошките. Приютите се нуждаят от храна много повече, отколкото аз — от украшения. Господ да ми е на помощ, ако Харуик ме чуе да говоря така.
— Няма да те чуе. Само си помисли, мамо. Помисли си на колко хора ще помогнат нашите скъпоценности — блеснаха очите на младата жена. — Иска ми се да имах повече неща да му дам. Нямах друго, освен перлената огърлица и камеята, така че…
— Да му дадеш ли каза? — прекъсна я майка й.
Дафни стисна устни.
— Дафни — погледна я невярващо Елизабет. — Видя ли бандита снощи?
Младата жена се чувстваше като муха, хваната в паяжина. Търсеше трескаво някакъв изход, но усилията й бяха безплодни.
— Да, видях го — призна неохотно тя. — Помогнах му с каквото можах. После го изпратих да си върви, за да не го хванат.
— Боже мой — затресоха се фините ръце на Елизабет. — Ако Харуик подразбере нещо, дори съвсем малко… Дафни, имаш ли представа, какво ще…
— Да — вирна гордо брадичка дъщеря й. — Но си струваше риска. И бих го направила пак.
За кратък миг в очите на майка й проблеснаха хиляди въпроси и за момент Дафни съзря в нея младата жена, която вече не съществуваше. След това, също така бързо, надделя страхът, а годините, прекарани в подчинение, заличиха любопитството й.
— Не искам да чувам нищо повече — погледна нервно към вратата Елизабет. — Нека да се престорим, че никога не сме провеждали подобен разговор.
— Но, мамо…
— Дафни, моля те. — Очите й отразяваха ужаса и молбата й и това разкъса сърцето на дъщеря й.
— Разбира се, мамо. Както желаеш.
— Както трябва да бъде — поправи я шепнешком Елизабет. Изправи се, но се спря почти против волята си. — Страшно си бледа. Малко чист въздух би ти се отразил много добре. Може би една разходка? До селото?
Младата жена бавно повдигна глава и срещна погледа на майка си.
— До селото ли?
— Да. Мисля, че бързото ходене ще върне цвета на бузите ти. Бих предложила Емили да те придружи, но мировият съдия иска да разпита цялата прислуга. Затова при дадените обстоятелства е най-добре да излезеш сама. Съгласна ли си, скъпа?
Лицето на Дафни се озари от изпълнена с благодарност усмивка.
— Да, мамо, идеята е чудесна.
— Добре. В такъв случай те оставям да се облечеш. По-добре да отида да видя, дали баща ти няма нужда от мен. — Маркизата се наведе да целуне челото на дъщеря си. — Предай сърдечните ми поздрави на викария — добави шепнешком тя, — и му кажи, че нашите коняри ще имат нужда от нови ботуши тази зима. Те ще пристигнат горе-долу по същото време, когато и вълната.
Лицето на младата жена грейна.
— О, мамо.
Елизабет поклати глава и даде знак на дъщеря си да замълчи, като притисна показалец към устните си.
— Приятна разходка, скъпа. Очаквам да не се прибираш през следващите няколко часа.
— Господ да те благослови, мамо — прошепна беззвучно Дафни зад гърба на отдалечаващата се жена.
Маркизата спря и сведе глава.
— Дано Господ опази всички ни.
Вратата се затвори след нея.
След четвърт час Дафни беше облечена и напълно готова.
Докато се решеше, преговори наум това, което щеше да обясни по повод своето излизане на баща си, в случай че го срещне някъде из къщата. Всъщност най-вероятно майка й вече бе подготвила почвата.
Разходка. На воля. Из гъстата гора, която заобикаляше Трагмор.
Това можеше да продължи часове.
Младата жена слезе на първия етаж, като мина предпазливо край кабинета на баща си и се натъкна право на него.
— Нахалното копеле! Няма да допусна да ме предизвиква повече! — избухна Харуик, като размахваше някакъв лист хартия. — Ще го унищожа, дори ако това трябва да бъде последното ми дело на този свят!
Първата й мисъл бе, че баща й беше открил бандита и ужасът й за съдбата на нейния герой засенчи обичайния страх от баща й.
— Татко? — избъбра тя. — Какво се е случило? Открихте ли нещо във връзка с грабежа?
— Какво? — премигна Харуик и се втренчи в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Една вена на слепоочието му пулсираше бясно. — Не. Като че снощната кражба не беше достатъчна, ами сега ще трябва да се срещна с онова нищожество, с което съм принуден да общувам покрай интересите си в бизнеса. И то в собствения ми дом.
— О-о! — Дафни нямаше никаква представа за какво става дума и се страхуваше да пита повече. Убедена, че гневният изблик на баща й не бе свързан с бандита, разумът й взе положението в свои ръце и я убеди да се измъква, преди маркизът да излее яда си върху нея.
И тя припряно тръгна към вратата. Харуик се извъртя и насочи юмрука си към нея.
— Настоява да се срещнем и то сега. В Трагмор.
Ужасеният поглед на Дафни следеше свития юмрук на баща й. Тя трескаво търсеше думи, за да го
