Торнтън. Среща, която трябвало да се състои днес. В Трагмор.
— Като се има предвид грабежа, струва ми се доста странно, че Харуик се е съгласил на това — съгласи се викарият. — И…
— Точно така. Баща ми очевидно не желаеше тази среща. Струва ми се, че той просто се страхуваше да откаже да се види с мистър Торнтън. Говореше за него с най-обидни думи и спомена, че не искал да има нищо общо с него.
— Тогава защо продължава да работи в съдружие с него?
— Очевидно по принуда. От страна на мистър Торнтън.
— Харуик ли го каза?
— Намекна го.
Чеймбърс мълча доста дълго.
— Нетитулуван, с нищо неизвестен съдружник, когото баща ти не обича и комуто не вярва, и въпреки това продължава да работи заедно с него. Човек, който на теб ти се стори определено приятен и заслужаващ доверие.
— Не само приятен и заслужаващ доверие, а и състрадателен. Няма да забравя как ме спаси от хапливия език на татко — поклати категорично глава младата жена. — Всичко това няма никакъв смисъл. Татко описва мистър Торнтън като алчен и себичен. Мъжът, с когото се запознах на конните надбягвания беше всичко друго, но не и такъв. Освен това, дори преценката ми да е била неправилна, алчността и себичността са качества, от които баща ми обикновено се възхищава. Защо реакцията му в този случай е по-различна?
— Не знам, Кокиче. Това от значение ли е?
— Да, господин викарий — погледна го разсеяно Дафни, — от значение е. Инстинктът ми казва, че е от голямо значение.
5
„Главната врата на Трагмор — интересна алтернатива на прозореца на вестибюла.“
Пиърс се усмихна саркастично, като оглеждаше лъснатия вестибюл на Трагмор, същия, по който се бе промъквал само преди няколко часа с натъпкан със скъпоценности шлифер.
— Маркизът ще ви приеме в кабинета си — съобщи с безизразна физиономия икономът.
— Така ли? Колко мило от негова страна — отвърна Пиърс, олицетворение на учтивостта. — Бихте ли ми показали пътя?
Секунди по-късно бе въведен в празната слабо осветена стая и оставен сам.
„Показаха ми къде ми е мястото — помисли си развеселен Пиърс. — Не само, че съм нежелан, ами съм много нежелан. Така да бъде.“
Той си наля бренди, избра си стол и зачака.
— Е, Торнтън, ето ме — влезе в кабинета си четирийсет и пет минути по-късно Трагмор. — Но съм страшно зает и бързам. — Спря се насред думите си и зяпна от учудване. — Какво по дяволите значи всичко това? — избухна той, когато възвърна способността си да говори. — Какво мислиш, че правиш?
— Хм? — Пиърс свали вестника, който четеше и погледна към маркиза над дългите си крака, които бе поставил върху бюрото и нехайно кръстосал в глезените. — О, здравей, Трагмор. Пристигаш точно навреме. Току-що свърших брендито си. Ще ми налееш ли още едно? — протегна празната си чаша той.
— Защо пиеш от брендито ми? И седиш на стола ми? На моето бюро? И си вдигнал отгоре му проклетите си крака? — запъти се вбесен към Пиърс той.
Подобно на предизвикан тигър, младият мъж скочи, а очите му заискряха гневно.
— Твоето бюро ли? Твоят стол? Твоето бренди? Чуй ме, Трагмор, слушай добре. Нищо в тази къща не ти принадлежи. Всичко е мое: твоята собственост, твоят бизнес, ти самият. Ако не беше доброто ми сърце, вече да си на улицата, точно там, откъдето ме обвиняваш, че произхождам. Набий си това в мозъка и не ме предизвиквай повече. Ако ти или твоите слуги — смъртоносна пауза, — моите слуги, отново се отнесете към мен по този начин, ще бъда принуден да се ядосам. И да изгубя състрадателността си. Ясно ли е?
По време на тирадата на Пиърс лицето на Трагмор се промени от розово към червено и накрая — до зелено. Той кимна, скръцна със зъби като пое празната чаша на госта си и прекоси стаята, за да я напълни.
— Печелиш, Торнтън. — Подаде питието на противника си, като видимо се бореше, за да се справи с гнева си. — Трябва да извиниш лошото ми настроение. Днес не съм на себе си. През нощта домът ми бе ограбен от отвратителния Бандит на тенекиената чаша.
— Нима? — повдигна вежди Пиърс. — Колко интригуващо. И какво взе?
— Всички бижута на Елизабет, сребърните ни прибори, парите, които държах в малката каса, с една дума — всичко, до което успял да се добере. Взел дори красивата перлена огърлица на Дафни, тази, за която говорихме по време на конните надбягвания.
— Онази, за която каза, че била копие без особена стойност ли?
Мълчание.
— А семейството ти, всички ли са добре? — попита след кратка пауза младият мъж.
— Естествено са много разстроени. Елизабет прекара по-голямата част от деня в стаите си, а Дафни излезе преди час-два да се поразходи.
— Да се разходи ли? Сама?
— Само из земите на имението — махна успокоително с ръка Трагмор. — Прави го често. Един Господ знае с какви глупости е пълна главата й. Във всеки случай, за нея е по-добре днес да не стои вкъщи. Най- добре е властите да се разсейват колкото е възможно по-малко. Те разпитват един по един всички слуги и търсят някакви улики.
— Откриха ли вече нещо?
— Нищо. Копелето не е оставило никакви следи. С изключение, разбира се, на един рубин, който намерих на възглавницата си в тенекиена чаша. Сигурен съм, че рубинът е от огърлицата на виконтеса Друидж.
— Друидж ли е жертвата му непосредствено преди теб?
— Точно така. — Маркизът извади носната си кърпа и изтри с нея потното си лице. — Не може да не си чел в сензационните статийки на вестниците, че запазената марка на този бандит е да остави някакво бижу от предишния си обир на мястото на последния грабеж. За нещастие това са единствените следи. Така до ден днешен нито полицейският началник, нито мировият съдия имат и най-малка представа кой е той.
— Ясно. Доста странно, меко казано — вдигна рамене Пиърс и се облегна удобно на ръба на бюрото. — Това обаче не променя факта, че двамата с теб имаме да уреждаме някои неща.
— Какви неща?
— Твоите дългове.
Маркизът замръзна.
— Бях останал с впечатлението, че твоят адвокат ще се свърже с мен, за да ни уреди среща извън Трагмор в удобно и за двама ни време.
— Промених си намерението. — Пиърс отпи с явно удоволствие от брендито си. — Както знаеш, мога да си го позволя. Аз съм този, който държи твоите полици и бъдеще в ръцете си. Затова нека да говорим по същество.
— По какво същество?
— Кога мога да очаквам, че ще ми платиш или ще се наложи да те изхвърлям от дома ти, да те изложа публично на присмех и всички да разберат, че си банкрутирал?
Трагмор присви очи.
— Безсърдечно копеле.
Едно мускулче на челюстта на Пиърс потрепна.
— Копеле — да. Но безсърдечен? В твоята уста това звучи смешно.
— Какво искаш? — попита маркизът.
— Да ми платиш.
— Не, тук не става дума само за пари, Торнтън. Какво искаш в действителност от мен?
