успокои.
— Днес ли? Но несъмнено, ако му беше казал за снощния грабеж…
— Това нямаше да промени нищо. Този уличен плъх не се интересува от нищо друго, освен от собствения си джоб.
Иронията в описанието, което даваше на неизвестния си съдружник, я порази дори в страха й. Алчността бе нещо много познато за Харуик, което обикновено предизвикваше възхищението му. Но очевидно не и в този случай.
— За кого говориш, татко? Кой е този ужасен човек?
— Проклетият Пиърс Торнтън, ето кой.
— Пиърс Торнтън? — премигна смаяна младата жена. — Джентълменът, с който се запознах на конните надбягвания ли?
— Той не е джентълмен, дъще. Той е паразит, хищен кръвопиец, който изсмуква достойнството и парите на хората.
— Но аз мислех, че сте съдружници?
— Не влизам по собствено желание в съдружие с евтини, безименни комарджии.
— Не разбирам. — Главата й започваше да се върти.
— Не е и нужно — изкрещя маркизът и се запъти към нея. — Защо си още в имението? Майка ти каза, че ще излизаш да се разходиш.
Дафни пребледня и несъзнателно отстъпи крачка назад.
— Аз… искам да кажа… точно натам съм се запътила. Тръгвам.
— Тогава върви!
— Да, татко. Извинявай, че ти отнех от времето. — Тя се завъртя на пети и се спусна към изхода и спасителната гора.
Спря се едва когато имението се скри зад големите дъбове, които го ограждаха. Тогава забави крачка и пое дълбоко въздух, като се опитваше да спре да трепери.
Господи, колко мразеше това чувство на пълна безпомощност. Може би, ако приличаше повече на майка си, ако бе по-отстъпчива и покорна, положението, в което се намираше щеше да й се стори по- поносимо.
Работата беше там, че Дафни не бе нито покорна, нито отстъпчива. Понасяше този непрекъснат, потискащ страх само защото нямаше никакъв избор. Но някакъв глас дълбоко в нея крещеше, че бе несправедливо и жестоко да живее по такъв начин.
При вида на викария, който разговаряше с някакъв човек в градинката край църквата настроението й се подобри незабавно.
— Господин викарий! — махна с ръка тя и ускори крачка, като накрая дори почти се затича.
Чеймбърс се обърна и лицето му се озари от широка усмивка.
— Дафни! Каква приятна изненада! — Пъхна няколко шилинга в ръката на момчето и разгъна бележката, която бе получил току-що. — Благодаря ти, момко.
— Благодаря ви, сър. — Момчето стисна монетите, втурна се към коня си и след миг изчезна.
— Кой беше това? — попита задъхано младата жена, която в този момент достигна до викария.
— Хм? — Приятелят й явно бе погълнат в четенето на посланието.
— Това момче. Какви вести ти донесе?
Викарият изви вежди и рече:
— Ти трябва да знаеш отговора по-добре от мен.
— За снощния грабеж ли става дума? — хвана го за ръката Дафни. — Нали?
— Точно така.
— О, кажи ми, господин викарий. Колко им е оставил?
Последва сух смях.
— Ти непрекъснато ме изненадваш, Кокиче. Никакъв страх, никакво безпокойство, само обичайното ти прекрасно любопитство. По реакцията ти човек никога не би предположил, че бандитът е окрал вашия дом.
— Колко?
— Десет хиляди лири.
Младата жена зяпна от изумление.
— Бижутата и среброто, които взе, струват едва половината от тази сума.
— Така или иначе, толкова пари открил директорът в тенекиената чаша върху бюрото си. Странното е, че към тях имало и бележка със заплаха.
— Заплаха ли? Каква заплаха?
Викарият сведе поглед и прочете на глас:
— Според директора бандитът му пишел да използва парите единствено за приюта, защото в противен случай щял да се върне, за да уреди сам този въпрос.
— Какъв героичен жест! — блеснаха очите на Дафни. — И напълно разбираем, като се има предвид колко голяма е сумата. Господин викарий… — По лицето й премина сянка на тревога. — Познавате добре директора на Лестър? Той не е от тези, които пилеят пари, нали?
— Със сигурност не. Той е почтен, честен… — Внезапно викарият се спря насред думите си. — След като вече си знаела къде ще отидат парите, защо тогава ме разпитваш?
— Да, наистина знаех къде ще отидат средствата, но това е всичко. Никакви други подробности все още не са достигнали до Трагмор.
— Ако подробностите още не са пристигнали в Трагмор, тогава откъде знаеш, че парите са дадени в приюта в Лестър?
Дафни срещна смаяния поглед на приятеля си.
— Защото той ми обеща да го направи.
Очите на мистър Чеймбърс се разшириха от учудване.
— Кой „той“? Бандитът ли?
— Да.
Мъжът до нея си пое стреснато въздух.
— Мисля, че ще е по-добре да влезем в църквата и да поговорим там.
— Надявах се да го предложиш.
Седнала на една пейка до своя приятел, младата жена разказа цялата история, като скри само обезпокоителната си физическа реакция при появата на привидението в спалнята й предишната нощ. То я бе възбудило по начин, който не й беше съвсем ясен, но определено не й бе никак неприятен.
— Дафни — наведе се към нея викарият. — Искаш да кажеш, че си помогнала на този бандит да ограби дома ти и че сама си поставила тенекиената чаша с рубина върху възглавницата на Харуик, така ли?
— Не можех да рискувам баща ми да го открие в стаята си. Ти би ме разбрал най-добре от всички. Татко не само щеше да го предаде на властите, ами и щеше да го пребие, докато изгуби съзнание. Моля те, господин викарий — погледна го умоляващо младата жена, — не ме обвинявай, задето изпълних дълга си.
— Аз не те обвинявам, Кокиче — взе дланите й в своите мистър Чеймбърс. — Но разбираш ли на какъв риск си се изложила? Ако баща ти се беше събудил, ужасният побой щеше да се изсипе върху теб.
— Щях да го издържа. Издържала съм и други побои.
Устните на викария се извиха от мъка.
— Знам това прекалено добре. — Помълча за миг. — А майка ти, как е тя?
— Добре е. Баща ми е така погълнат от ненавистта си към бандита, че няма време да се занимава с останалите. — Изражението на Дафни стана замислено. — С изключение на Пиърс Торнтън.
— Пиърс Торнтън ли? Джентълмена, с когото се запозна на конните надбягвания? Не разбирам.
— Не съм сигурна, че и аз разбирам. Но, ако си спомняш, вчера ти казах, че поведението на татко в близост до мистър Торнтън ми се стори доста странно. Той сякаш го държи по някакъв начин в ръцете си.
— Спомням си.
— Е, днес, точно като излизах, баща ми бушуваше във връзка със срещата, за която настоял мистър
