С нетърпелива въздишка Дафни пробяга набързо по редовете, описващи мъката на жертвите и се съсредоточи върху това, което й се струваше най-интересно — методите на бандита.
Очевидно бе влязъл в имението през прозореца на зимната градина, като бе отрязал квадратно парче от стъклото, достатъчно голямо да провре ръката си и да вдигне резето. Бе взел само най-хубавите сребърни съдове от килера, малката каса от бюрото в библиотеката, в която имало петстотин лири в брой, две стари семейни гривни заедно с брошките към тях от тоалетката на виконтесата и, разбира се, блестящата й огърлица, купена неотдавна от виконта за огромната сума от сто и десет хиляди лири. Нищо друго в къщата не бе докоснато и никой не бе усетил извършването на престъплението до сутринта, когато виконт Друидж се събудил и видял символичната чаша до възглавницата си, в която открил диамантеното копче за риза на граф Гантри, останка от предишната кражба на бандита.
Четири часа по-късно директорът на приюта в Уърсли влязъл в кабинета си и открил на бюрото тенекиена чаша с пет хиляди лири в нея.
Дафни се надвеси още повече, за да прочете последния абзац на статията, като безмълвно ликуваше, тъй като властите нямали по-голяма представа кой може да е този човек отколкото преди няколко месеца, когато бе започнала тази мистерия.
„Колкото по-голямо става възмущението на висшето общество — пишеше «Таймс», — толкова повече се радва работническата класа. А междувременно Бандитът на тенекиената чаша прави каквото си иска и никой не може да предположи кой и къде ще бъде следващият му удар, нито пък да сложи край на серията от екстравагантни кражби.“
Младата жена въздъхна с цялата си душа, остави вестника и изгаси светлината, като прибра остатъка от свещта. След това, доволна, че нейният герой-отмъстител поправя злото на този свят, нещо, което не бе по силите й, тя се отпусна в леглото и затвори очи.
Последната й мисъл бе за красивата кукла, която бе купила тази сутрин преди да се върне в Трагмор и която бе скрила грижливо в гардероба си. Донякъде успокоена, Дафни заспа, като се опитваше да си представи бурната радост на Прудънс.
И като искаше от цялото си сърце да направи така, че тя да продължи вечно.
Тънкото острие се провря между рамките на двете крила на прозореца и избута езичето. После дойде ред на лоста, който отвори капаците достатъчно, за да пропуснат облечената в черно фигура.
Промъкна се безшумно във вестибюла, а очите му проблеснаха в мрака, докато оглеждаше празната стая. По навик изчака известно време неподвижно, въпреки че в този случай не бе необходимо — наблизо не се виждаше никой, нито пък беше нужно да се запознава с обстановката. Бе посещавал тези места неведнъж и нощните привички на обитателите на Трагмор му бяха известни като добре прочетена книга. Около полунощ цялото семейство, прислугата и дори маркизът вече бяха по леглата си.
Бе наистина смешно, че избра именно тази къща от многото други възможни, след като всичко в нея вече му принадлежеше.
Смешно, но привлекателно поради куп причини.
Бандитът пусна лоста и пилата в джоба на шлифера и пъргаво събу обувките си. След това запали една тънка свещ и се захвана с работата си.
В дневната не го очакваха изненади — единственото ценно в нея бяха няколко сребърни чинии и един сребърен черпак. Прибра ги и се насочи към библиотеката.
Бюрото на маркиза изобщо не беше проблем за него. Очакваната кутия с пари беше вътре. Изненадата дойде от съдържанието й — не бе очаквал да намери такава сума в нея: петдесет сребърни лири и седемдесет и пет — златни. Присегна се до задната част на чекмеджето и внимателно започна да го опипва, докато открие плоскостта, която търсеше. Натисна я и, като си помогна с пилата, отмести дъската. Пред очите му се показаха златен джобен часовник, два антични пръстена, десетина банкноти по пет лири и двайсетина — по десет лири.
Трагмор очевидно не беше обеднял чак толкова.
„Но не за дълго“ — усмихна се на себе си бандитът.
Пъргаво напъха плячката си в торбата, която бе пришита към подплатата на шлифера му. После отвори вратата и се промъкна във вестибюла. Коридорите бяха тъмни. Плъзна се до подножието на стълбището. Заизкачва се безшумно, като се движеше само от вътрешната страна на стълбите, за да избегне и най- слабото поскърцване.
Стигна площадката на втория етаж.
Както обикновено се насочи първо към господарските спални.
Маркизата спеше дълбоко, а вратата й бе отключена. Бандитът действаше бързо. Взе само кутията с бижута и златния медальон, поставен до нея.
Затвори вратата зад себе си и тръгна към спалнята на маркиза.
Поставил закритите си в ръкавица пръсти върху дръжката, той се спря за момент и погледна към нейната стая. По време на многобройните си нощни обиколки бе видял, че от целия Трагмор светлината угасваше последна при нея.
Какво й пречеше да заспи? Дали беше книга? Или някаква тревога? Или пък мисълта за някой мъж?
Въпросите се раждаха един след друг в мозъка му, но надделяваше един от тях.
Как ли изглеждаше в съня си? Дали спеше свита на една страна с навита на плитка коса, в увито в целомъдрена бяла нощница, закопчана до врата, тяло? Или беше по-свободна, с пуснати коси, с прозрачна нощница с дълбоко деколте?
Трябваше да разбере това, сега, след вчерашния ден.
Преди да осъзнае безразсъдството на постъпката си, бандитът се отклони от първоначално предначертания маршрут и се запъти към стаята й. Нямаше оправдание за поведението си и той го знаеше добре. Трябваше да претършува спалнята на маркиза, да остави в нея символичния скъпоценен камък и да се измъкне. Всяко отклонение от обичайното му поведение бе рисковано и безразсъдно. Безпрецедентно.
Досега.
Вратата не беше заключена. Бандитът влезе, като държеше свещта ниско и близо до себе си, за да не я събуди.
Тя представляваше прекрасна гледка.
Слабата светлина на свещта проблясваше по лицето й и й придаваше нереална, несравнима красота. Лежеше по гръб, а косата й се бе разпиляла като водопад по възглавницата. Приличаше на златен ангел, едновременно очарователно невинен и мъчително съблазнителен.
Одеялото се бе свлякло до кръста й и разкриваше пред погледа на бандита част от тялото й. Той наблюдаваше като хипнотизиран лекото повдигане на гърдите й под ниско изрязаното деколте на нощницата. Вратът и раменете й бяха голи и сякаш го подканваха да ги докосне.
Той се изпоти под маската си. Желанието избухна като оръдеен изстрел в слабините му, толкова изненадващо, колкото и силно. Искаше я. Беше толкова просто. Само годините, преживени в желязна самодисциплина, му помогнаха да не последва импулса си и да я обладае на мига.
Той беше проклет крадец, Боже Господи, и бе дошъл в дома на маркиза, за да ограби част от собствеността му.
Вместо това единственото, което искаше да вземе от маркиза, бе дъщеря му.
Бандитът се бореше с беснеещото в него желание, което бе прекалено дълбоко и свързано с прекалено много емоции, за да го изучава сега. Бе немислимо да си позволи нещо подобно. Трябваше да напусне Трагмор, още в същия миг.
Не бе издал никакъв звук, в това бе абсолютно сигурен.
Въпреки това клепачите й се повдигнаха, потрепнаха и се вдигнаха отново.
— О! — Тя се изправи рязко до седнало положение и само след миг не бе останала и следа от сънливостта й.
Бърз като светкавица, бандитът бръкна в джоба си и пръстите му обгърнаха дръжката на пистолета. Като се проклинаше за глупавото си безгрижие, той извади оръжието, молейки се да не бъде принуден да го
