мислите й от вчера.
— Той е висок и тъмнокос, с непроницаем вид, сякаш иска да те предупреди, че няма да позволи на никого да премине отвъд позволената от него граница. Определено хубостта му не би могла да се нарече класическа. Чертите на лицето му са сурови, строги, изражението му е почти затворено. Чувствам, че е трябвало да се бори за нещо. Откривам го и в погледа му. Очите му имат най-тъмния зелен цвят, който съм виждала, почти като на гора посред нощ. Но под тази привидна грубост…
— Се крие сърце на светец, несъмнено — засмя се Чеймбърс. — Съществува ли човек, в който да не откриеш нещо добро, Кокиче?
Образът на Пиърс Торнтън изчезна и бе заместен в същия миг от грозния отговор на въпроса на викария.
„Дафни, пак ли си раздавала подаяния на онези безполезни хлапета?“
„Не, татко.“
„Тогава защо лорд Уебърлинг те е видял в двора на енорийската църква с оня проклет свещеник?“
„Викарият ми е приятел, татко. Аз само…“
„Гледай да не открия, че отново си нарушила заповедите ми, дъще. Защото само ако науча, че си дала дори един шилинг от парите ми на онази паплач, наказанието ти ще бъде изключително сурово. Разбра ли какво ти казах, дъще?“
„Да, татко. Но аз…“
„Може би трябва да ти дам пример какво точно имам предвид. Тогава вероятно ще започнеш да мислиш по два пъти, преди да отидеш да прахосваш времето си — и моите пари — за безплодните каузи на викария.“
Дори сега Дафни потрепна и усети ударите на баща си така ясно, както ги бе изпитала наяве седмица по-рано.
Съществувал ли човек, в когото да не може да открие нещо добро?
— Да — прошепна младата жена, а в гърлото й заседна буца. — Господ да ми прости, но — да.
Чеймбърс се приближи до нея и взе ръцете й в своите.
— Не се измъчвай, Дафни. В някои хора доброто е скрито толкова дълбоко в тях, че понякога човек трябва да копае цял живот, за да го открие. И не е нужно да искаш прошка, тъй като въпреки всичко вярата ти е непокътната и ти все така се опитваш да видиш доброто в Харуик. — И той я целуна по челото. — Ела. Да тръгваме към училището. По пътя ще можеш да ми разкажеш всичко за този загадъчен мистър Торнтън. А аз пък ще те зарадвам с последните новини от твоя Бандит на тенекиената чаша.
В миг всичко друго бе забравено.
— Казвай — възкликна младата жена, като едва не подскочи от вълнение. — Какво е направил този път бандитът?
Последва сърдечен смях.
— Така си и мислех, че това веднага ще отвлече вниманието ти от всичко друго. Но, имай предвид, засега информацията ми почива единствено върху слухове.
— Знам, винаги е така. Но в крайна сметка всички тези приказки се оказват верни, а всеки един от подвизите на бандита без изключение се описва на страниците на „Таймс“ ден след ден. Така че, кажи ми, господин викарий, чие имение е нападнал този път? През кой прозорец е влязъл? Какви бижута е взел? Колко са стрували откраднатите скъпоценни камъни? Коя от скъпоценностите, които отмъкна преди четири нощи от дома на граф Гантри е оставил? Кой приют е облагодетелстван този път от кражбата?
Чеймбърс отметна назад глава и се засмя.
— Вдигай кошницата, Кокиче. Аз пък ще взема книгите, които съм събрал за училището и можем да потегляме. Ще направя всичко възможно да отговоря на многобройните ти въпроси по пътя.
След няколко минути Дафни и викарият вече вървяха по селските улици.
— Не съм сигурен точно какво е било откраднато или пък как се е промъкнал бандитът — започна викарият. — Но знам, че кражбата е станала по-миналата нощ.
— Някъде между два и три часа сутринта — допълни с благоговеен шепот младата жена. — Той действа винаги по това време.
— Да. Е, този път ударът му бил насочен срещу дома на виконт Друидж.
— Така си и знаех! Спомняш ли си като ти казах за ослепителната огърлица от рубини и диаманти, която виконтът купи на съпругата си? Според мама цялото висше общество говорело за нея. Каза, че виконтесата едва си държала главата права, толкова тежка била огърлицата. Бандитът трябва да е научил за това, а нищо чудно да е видял сам бижуто. Господин викарий — превърна се в слисан шепот гласът й, — кой е той? Откъде знае точно кого и къде да удари?
— Честно казано нямам представа. Знам само, че благодарение на твоя бандит, още няколко десетки гладни деца ще бъдат нахранени и облечени, а в сърцата им ще блеснат искрици надежда.
— На кой приют е оставил парите?
— На този в Уърсли.
— О, слава Богу — въздъхна Дафни. — Това е приютът, който възнамеряваше да посетиш тази седмица, този, който се намираше в страшно окаяно състояние.
— Точно така. Бедният му директор се бе обърнал за помощ към всички енории в диаметър от няколко мили. Не разполагаха повече с никакви средства, нямаха дори храна. Само след седмица-две малките деца, някои от които почти бебета, щяха да бъдат принудени да просят из улиците или да умрат от глад.
— Самият директор ли ти съобщи, че бандитът е бил там?
Викарият се усмихна.
— Очевидно. Твоят дързък бандит оставил тенекиената си чаша в средата на директорското бюро. Влязъл и излязъл още преди зазоряване, безшумно, без да го види никой.
— Колко пари им е оставил?
— Пет хиляди лири без малко.
Младата жена отвори смаяно уста.
— Този човек е истински спасител.
— Този човек е крадец — припомни й тихо викарият.
— Как можеш да говориш така? Ти по-добре от другите виждаш какво е сторил за…
— Не е нужно да го защитаваш пред мен, Кокиче. Аз го благославям всеки божи ден. Но фактите са си факти. А сега искам да отговоря на още един от въпросите ти. В тенекиената чаша, поставена върху възглавницата на виконт Друидж е било оставено диамантеното копче за риза на граф Гантри. Тенекиената чаша е идентична с онази, сложена върху бюрото на директора на приюта в Уърсли.
— Както винаги — някакво бижу от предишната кражба, оставено на новото местопрестъпление. Две еднакви тенекиени чаши — една в ограбения богаташки дом, друга в избрания приют. — Дафни сияеше. — Този бандит е блестяща личност. Да не говорим колко е великодушен и ловък. Надявам се властите никога да не го заловят. Нямам търпение да прочета в днешния вестник за това колко са изумени.
— Би ли издържала, докато раздадеш тези богатства? — засмя се викарият и спря пред селското училище. — Децата те очакват.
— О! Не усетих кога сме пристигнали — спусна се напред младата жена, за да надникне през прозореца. — Изглеждат погълнати от онова, което учат — рече разочаровано тя. — Това значи ли, че ще трябва да отложим посещението си?
— Мис Редмънд, тяхната учителка, ни очаква. Мисля, че ще бъде повече от щастлива да изостави урока си. — Алфред Чеймбърс смръщи чело и почука на вратата, като остави Дафни да се чуди от какво бе причинено явното му неодобрение на учителката.
— Да? Какво има?
Щом видя жената със стиснати устни, чиято обемна фигура изпълни рамката на вратата, Дафни престана да се чуди.
— О, извинете ме. Вие ли сте, господин викарий. — Леденият тон на мис Редмънд бе непривлекателен като външността й. Тя тромаво отстъпи встрани и покани викария с жест. Укорителният й поглед се спря върху младото момиче.
— Мис Редмънд — намеси се Алфред Чеймбърс, като даде път на Дафни пред себе си. — Може ли да ви представя мис Дафни Уиндам.
