— Осмелявам се да не мисля като теб, дете. — Викарият обгърна пръстите на младата жена в дланта си, а меките черти на лицето му се опънаха напрегнато. — Ти, както и Елизабет, имате много по-голям и страшен проблем, с който трябва да се справите.
Устните на Дафни потрепераха.
— Татко.
— Ако той научи…
— Няма.
— Но ако все пак разбере, дете, гневът му няма да има граници.
— Не мога да си позволя да мисля само за това — извърна глава тя, а лицето й придоби познатото противоречиво изражение на решителност, примесена с примирение. — Двете с мама знаем на какъв риск се излагаме. Но това е нещо, което не можем да не правим, всяка според своите възможности.
— Каквото и да ви струва?
— Да.
— Кокиче. — Името, което бе дал на Дафни още като дете, само се отрони от устните на викария. Той постави захабените си от работа ръце върху раменете й. — Майка ти от двайсет и една години живее в страх и мъка. Спомням си я като беше… лъчезарно, живо младо момиче. Но сега вече е изморена. Силите й са изчерпани. Опасявам се, че е изтърпяла всичко, което е могла.
— Нима мислиш, че не знам това? — отвърна със спокойна решителност Дафни. — Ако баща ми научи какво правим… правя… ще отрека, че мама е знаела за моите занимания. Отговорността и последствията ще паднат върху мен.
— Един Господ знае какво би могъл да направи Харуик.
— Единственото, което може да стори, е да ме набие. Над духа ми обаче няма власт. Отдавна загуби тази власт.
— Ще направя всичко, което зависи от мен, за да предотвратя…
— Не. Нищо няма да правите. — Младата жена се завъртя на токовете си и се обърна с лице към своя приятел. — Той ми е баща. По закон никой няма право да се намесва, когато той ме наказва. Моля те, не излагай на риск себе си и мястото си в енорията. Селото се нуждае от теб. — Ръката на Дафни остана за миг върху челюстта на Чеймбърс. После се наведе, за да върне обратно нещата в кошницата. — Слънцето изгря. Класната стая ни очаква.
Викарият кимна, като въздъхна дълбоко.
— Добре. Да вървим, мое упорито Кокиче. Поне ще можеш да видиш радостните личица на децата, които храним благодарение на твоето великодушие. Моля се само да не се наложи да изтърпиш прекалено неприятни последици заради благородните си постъпки. Ти си играеш със съдбата, това е истински хазарт.
На устните на младата жена се появи загадъчна усмивка.
— И какво, ако смея да попитам, ти е толкова смешно?
Дафни потри една в друга дланите си — жест, който викарият отдавна бе научил и означаваше, че младата му приятелка имаше нещо важно на ум.
— Е? — настоя той. — Изказвам на глас тревогата си, че непрекъснато рискуваш да бъдеш разкрита от баща си, а на теб това ти се струва смешно, така ли?
— Не, разбира се, че не. Тревогата ти е породена от любов и аз съм ти дълбоко благодарна за нея. Причината е в думата „хазарт“, която употреби. Тя ми напомни за нещо. По-точно — за някого — поправи се тихо тя.
Чеймбърс премигна от изненада.
— Да не би този някой да е някой джентълмен, например?
Дафни присви устни.
— Мисля, че не. Комарджия, мошеник и пълен с чар. Но определено не е джентълмен. — Припомнила си как Пиърс й бе помогнал да си възвърне достойнството, след критиката на баща й, тя добави: — Освен в случаите, когато реши да бъде такъв.
— Ясно. И къде се запозна с този сложен непознат?
— На конните състезания. Дойде да говори нещо с баща ми.
— В такъв случай трябва да е негов приятел? — не можа да прикрие тревогата в гласа си викарият. Беше се надявал, че някой ден младото момиче ще срещне мъж, достоен за нея, а не мръсник от рода на баща й.
— Не, не бих казала, че са приятели — прехапа замислено устни Дафни. — Според думите на баща ми, двамата са бизнес-съдружници.
— Като че ли се съмняваш в това.
— Глупаво е, знам — повдигна рамене тя. — Нямам причина да се съмнявам в думите на баща си. Само че двамата с мистър Торнтън изглеждат толкова различни… по възраст, по произход, по държание.
— С други думи, този мистър Торнтън е млад, скромен, естествен и без позиции в обществото.
Младата жена се усмихна на това доказателство за проницателността на викария.
— Изглежда около трийсетгодишен. Определено е без титла. Струва ми се, че и никога не е бил глезен. И макар очевидно пари да не му липсват, нещо в него ме кара да мисля, че не е наследил богатството си, а го е спечелил сам, вероятно благодарение на ума си.
— Права си. Не ми прилича на човек, когото баща ти би избрал за съдружник. Но все пак липсата на знатен произход би могла да избледнее, ако вместо нея има остра проницателност в бизнеса.
— Възможно е. — Дафни се поколеба, сбърчила чело. — Има още нещо… нещо странно. Баща ми изглежда толкова плах, когато е край Пиърс Торнтън, необичайно любезен и сговорчив. Имам особеното чувство, че мистър Торнтън го държи натясно по някакъв начин. Нямам доказателства за това — просто инстинкт. — Последва нова лека усмивка. — Но, ако слушам мистър Торнтън, би трябвало да вярвам на инстинктите си.
— А, добър човек. — Облекчението на викария бе очевидно. — Той ти е дал духовен съвет.
— Не, всъщност той ми даде комарджийски съвет. За първите надбягвания заложихме по моите предвиждания.
— О-о! — Алфред Чеймбърс свали очилата си и започна буйно да ги бърше с носната си кърпа. — По всичко личи, че вълнението от предстоящото посещение в училището не е било единственото, отвличало вниманието ти от вчерашните конни надбягвания.
— И какво ще рече това?
— Че мистър Торнтън като че ли ти е направил силно впечатление.
— Да, така е. Но не заради комарджийските си способности, ако това е, което те интересува — увери го Дафни, като му намигна. — А защото е изключително интересно въплъщение на сбор от противоречия — хладнокръвен и самоуверен, и в същото време — интуитивен и състрадателен. Не може да не се съгласиш, че е рядка комбинация, особено пък за един комарджия.
Викарият постави очилата отново на носа си, вперил проницателния си син поглед в лицето на младата жена.
— Как научи толкова много за него само за една среща?
— Ако го беше видял как преценява конете, набелязвайки целите си без да мигне, нито пък да допуска нещо друго освен пълна победа, би разбрал какво имам предвид, като казвам „хладнокръвие“.
— А проницателността? А състраданието?
Настъпи неловко мълчание, после Дафни каза:
— Татко ме разкритикува публично. Мистър Торнтън явно усети смущението ми и целенасочено ме спаси от онова, което най-вероятно щеше да се превърне в поредния неприятен епизод.
— Права си. Това е едновременно доказателство и за проницателност, и за добрина. — Чеймбърс предпочете да не обсъжда повече тази случка, тъй като знаеше колко мъчителни бяха за Дафни гневните пристъпи на баща й. Освен това вниманието му бе привлечено от по-интересна тема и възнамеряваше да се насочи към нея, разбира се, възможно най-деликатно. Привидно отдал вниманието си напълно на навиването на ръкавите си, той попита:
— Как изглежда този Пиърс Торнтън?
Младата жена нави кичур коса около пръста си, а пред погледа й се появи мъжът, който не излизаше от
