Студеният поглед на учителката стана определено леден.
— Уиндам ли? Да не би случайно да сте роднина на маркиз Трагмор?
Младата жена вирна брадичка.
— Маркизът ми е баща.
— Огледайте сама, ако желаете. Но аз мога да ви го спестя. Ако липсва детето на някой от вашите арендатори, значи наистина не учи тук.
— Моля?
— Предполагам, че ви е изпратил баща ви. Кажете му, че не е необходимо. Не съм пуснала никой от Трагмор в това училище откакто получих тези нареждания от баща ви. Колкото и да ми е неприятно да обучавам тези хулигани, това място ми е нужно. Така че можете да уверите баща си — изпълнявам безпрекословно всичките му желания.
— Мис Редмънд — започна викарият.
С леко поклащане на глава Дафни накара приятеля си да млъкне. Бе разбрала причината за високомерното държане на учителката — както и на бащината си тактика — прекалено добре.
— Не съм дошла като пратеничка на баща си, мис Редмънд — отвърна тя, като полагаше огромни усилия гласът й да не затрепери. — Ако зависеше от мен, всички деца, които живеят в Трагмор, щяха да бъдат сред вашите ученици. За нещастие аз нямам власт върху решенията на баща ми. — И тя колебливо протегна напред кошницата, която носеше. — Все пак се опитвам да променя нещичко, колкото и дребно е то. Ако ми позволите — купила съм на децата нещо за хапване и малко дрехи.
— О-о! — Устатата на мис Редмънд се отвори и затвори няколко пъти. — Разбирам. Ами, аз, естествено, помислих… Простете моето нахалство, миледи. — Провисналите бузи се повдигнаха, свидетелство ако не за сърдечен, то поне за по-топъл прием. — Заповядайте. — Тя се обърна и чувствената й гръд едва не събори Дафни на земята. — Деца, имаме гости.
Двайсетина чифта любопитни очички се насочиха към младата жена.
— Ако сме прекъснали часа ви… — започна тя.
— Глупости — намеси се прибързано учителката, очевидно облекчена от това прекъсване точно както беше предрекъл Чеймбърс. — Приберете си плочките за писане, деца. Дошъл е викарият. И е довел една много специална посетителка, лейди Дафни Уиндам. Кажете „добре дошли“ на лейди Дафни и на викария.
Последваха двайсетина нестройни „добре дошли“-та.
Младата жена набързо огледа момчетата и момичетата, насядали по пейките край дългото дървено бюро. На възраст от около пет до тринайсет години, те бяха извънредно слаби, облечени в износени дрехи и всички гледаха към нея, сякаш окаченият на стената в класната стая портрет на кралица Виктория, внезапно бе оживял пред погледите им.
Сърцето й се сви от познатата болка.
— Искаш ли да те представя, Кокиче? — попита Чеймбърс, усетил мъката на приятелката си.
— Не, благодаря, господин викарий. — Дафни му хвърли бърз, изпълнен с благодарност поглед, който му обясни безмълвно, че възнамеряваше сама да събори стената помежду им. — Очаквам този ден от доста дълго време.
— Много добре — кимна викарият, като се молеше за нея, за да може да изпълни това, което бе замислила, с надеждата, че близостта му щеше да й даде нужната сила да прекрачи отдавна издълбаната дълбока граница между различните класи.
Младата жена се обърна и тръгна към децата.
— Нямате представа с какво нетърпение очаквах да се запозная с вас — призна със срамежлива усмивка на лицето тя. — Викарият ми е говорил за вас толкова много, че вече ви чувствах като приятели. — Без да обръща внимание на мълчанието, Дафни оглеждаше морето от лица пред себе си.
Очите й се спряха върху едно десетгодишно момченце.
— Ти трябва да си Тими — опита се да отгатне тя, забелязала луничките и непокорните му черни къдрици, които съвпадаха с описанието на Чеймбърс. — Чух, че си имал гущер.
Срещнала учудения поглед на детето, младата жена затаи дъх, като броеше всяка една от безкрайните секунди, докато чуе отговора му.
Най-после покритото с лунички лице пред нея се отпусна.
— Казвъ съ Хенри — рече Тими. — В началото го носех на училище, но мис Редмънд мъ накара да престана.
— Направила го е вероятно защото се е страхувала, че Хенри ще отвлича вниманието ти.
— Не, ’щот’ съ страхува да не я ухапи.
— Разбирам — опита се да скрие усмивката си младата жена, като усещаше погледа на учителката в гърба си. Кажи ми, Тими, гущерите обичат ли пирог?
Момчето завъртя раздразнено очи.
— Не. Те обичат дървеници.
— О-о! — събра вежди Дафни, като размишляваше върху новата дилема. — Е, Тими, не съм донесла дървеници, следователно е по-добре, че Хенри си е вкъщи. Ти сам ще трябва да се погрижиш за храната му. Все пак наистина съм донесла пирог. И тъй като Хенри не е тук, пък и не би оценил десерта ми, би ли искал ти от него?
Това причини очакваната реакция. Лицето на момчето се озари от бляскава усмивка.
— Без съмнение!
— Ам’ наистина ли носити пирог с вас? — обади се друго от децата.
— Наистина — усмихна се широко младата жена. — Как се казваш?
— Уилям.
— Уилям… Уилям. — Дафни потупа замислено брадичката си. — Доколкото си спомням, викарият ми каза, че миналата зима ти си донесъл най-много дърва за огрев от целия клас.
Крехкото осемгодишно момченце се изпъчи гордо.
— Могъ да нося по-висока от мени купчина дърва от гората до тук без да си почина нито веднъж.
— Но това е изключително? И още една причина да поддържаш силите си. — Тя се приближи до кошницата и повдигна капака й. — Имам достатъчно пирог за всички. Освен това имам и големи порции овнешко месо, което искам всеки един от вас да занесе на семейството си.
Дафни започна да разопакова храната, когато усети, че някаква малка ръчичка я дърпа за полата. Погледна надолу и видя едно дребно синеоко момиченце, което бе втренчило очи в нея.
— Аз съм Прудънс — представи се тя. — К’во друго си донесла?
Забелязала закърпените дрешки на детето, младата жена измъкна една от басмените роклички.
— Донесла съм тази красива нова рокличка. Харесваш ли я, Прудънс? Мисля, че ще ти бъде точна.
Сините очи станаха огромни.
— Наистина ли й за мен? — прошепна детето.
— Твоя е.
Прудънс докосна благоговейно крайчеца на подгъва й.
— Толкоз е хубава.
— Също като теб. — Дафни коленичи импулсивно и я прегърна. — А красивите момиченца имат нужда от красиви дрешки. Но първо трябва да ми обещаеш нещо. Обещай ми да носиш тази рокличка при следващото ми посещение, за да мога да видя колко хубаво ти стои.
Челцето до рамото й се наклони в знак на съгласие.
— Много добре. Тогава си я вземи.
— Само т’ва ли искаш от мен? Обещание? — отстъпи крачка назад Прудънс и погледна младата жена с надежда и същевременно с вкоренено от многото лишения съмнение в душата й.
— Това е единственото, което искам от теб — увери я нежно Дафни, без да откъсва поглед от Прудънс, която грабна роклята и я стисна здраво в ръцете си, сякаш беше безценно съкровище.
Младата жена бе виждала и преди подобно болезнено чувство за собственост. Пред очите й се появи образа на тъмноокото момиче от „Дома на вечната надежда“, който я бе преследвал през всички тези години. Виждаше я, сякаш беше пред нея, как притиска към гърдите си парцаливата кукла със същото безкрайно отчаяние, с което сега Прудънс стискаше роклята.
