В гърлото й заседна буца.
— Прудънс — отрони се от устните й. — Имаш ли кукла?
Детето премигна и вдигна гордо брадичка.
— Имах си Марта, но тя вече не й моя. Мама я даде на Джейн, дъ спре дъ плачи.
— Джейн ли?
— Моята сестричка. Тя й само на две години. А мама не може да приспи бебето, аку Джейн плаче непрекъснато. Затова й даде Марта. И сега Джейн не плаче толкоз.
— Постъпила си много мило, като си й дала един толкова скъп приятел.
Прудънс вдигна рамене.
— Аз не исках. Мама мъ накара.
— Прудънс, знам, че Марта е означавала много за теб, но би ли обикнала една нова кукла?
— Мама казва, чи немаме пари за нова кукла.
— Чакай да ти кажа една тайна — наведе се към нея със заговорнически вид младата жена. — На витрината на селския магазин видях най-красивата кукла. Има копринени златни коси и розова рокля от атлаз с кадифена панделка. Но има и един ужасен проблем.
— Какъв? — Прудънс я гледаше като омагьосана.
— Никой не я иска. Стои на тази витрина вече от месеци, все още никой не я е взел в дома си. Подозирам, че е много изплашена. До Коледа остават само два месеца, а аз не знам да има нещо по-ужасно за една кукла от това да прекара празника сама във витрината на магазина.
— Но защо никой не я иска?
— Повечето момиченца не са всеотдайни като теб. Те отказват да дадат старата си кукла и да обикнат някоя нова. Слава Богу, твоето сърце е по-голямо от техните. И така, ако донеса тази кукла със себе си следващия път, би ли пожелала да я занесеш у дома си и да я обикнеш така, както обичаше Марта? Би я направила невероятно щастлива?
— Разбира се! Шъ съ грижа наистина добре за нея и шъ я обичам много, обещавам.
Дафни се усмихна и погали изцапаната гладка бузка, вдигната към нея.
— Вече ми даде цели две обещания — да носиш новата си рокля и да обичаш новата си кукла. Ти наистина плати цената на дрешката си. Аз обаче имам още една молба към теб и тя е да ми помогнеш. Знаеш ли, Прудънс, мисля, че съм донесла достатъчно облекла за всичките ти съученици. Но ти трябва да ми помогнеш да вадя дрехи с нужните размери, които да стават на съответното дете. Мислиш ли, че ще се справиш с тази задача?
Прудънс засия.
— Знам, чи ши съ справя. За всеки ши избера най-подходящата дрехъ, мис… лейди…
— Дафни. Името ми е Дафни. Така се нарича едно цвете, подобно на нарциса, само че е по-късо.
— Мъ викарият ни въ нарече нарцис, а на имиту на няк’во другу цвети.
Младата жена се усмихна.
— Кокиче. Викарият започна да ме нарича с това име още когато бях по-малка от теб.
— Защо?
— Виждала ли си някога кокиче, Прудънс? — намеси се Чеймбърс, като се приближи към тях.
— Те съ бели. И красиви.
— Да, точно така — съгласи се той. — Освен това са толкова деликатни и нежни, че човек се страхува дали ще оцелеят, особено непосредствено след появата си, когато е все още зима. Е, те не само че оцеляват, но и разцъфват. Пробиват си път през заледената земя, насочват пъпчицата си към небето и се изправят гордо и упорито, като даряват света с изключителната си красота, която няма равна на себе си, но малко са способни да я оценят.
— Ти наистина ли си такваз? — обърна се учудено към Дафни момиченцето.
— Само в някои отношения — усмихна се дяволито младата жена. — Аз съм горда и упорита.
— И също много хубава. Както и името ти.
— Кое? Кокиче или Дафни?
— Дафни. Харесва ми. И ти ми харесваш — завърши решително Прудънс.
— Радвам се. А и ти ми харесваш. — Младата жена преглътна буцата в гърлото си. — Е, започваме ли вече да раздаваме пирога и дрехите?
На въпроса й отговори хор от ентусиазирани викове „да“.
Два часа по-късно кошницата беше празна, пирогът — изяден, а атмосферата в класната стая нямаше нищо общо с мрачното настроение, която цареше преди пристигането на Дафни.
Наобиколена от децата, младата жена се смееше от сърце, докато им разказваше за лятото, през което бе изживяла такъв ужас от странното същество, обитаващо езерото в Трагмор и как дълбоките му нереални призиви бяха изпълвали стаята й през най-тъмните нощни часове.
— На колко гудини беши? — попита Тими.
— На пет. Бях убедена, че езерото е обитавано от някакво ужасно чудовище, което само чакаше сгоден случай да ме отнесе.
— Каза ли на родителите си?
По лицето на Дафни премина сянка.
— Не.
— И к’во стана?
— Най-накрая събрах достатъчно смелост, за да проуча сама езерото. Промъкнах се край него след като се стъмни, въоръжена с най-голямото дърво за огъня, което можех да нося. Зъбите ми тракаха така силно от страх, че не чувах почти нищо друго. Но най-после моето чудовище започна ужасяващата си песен. Разкъсвах се от желанието да побягна и дълга да остана, когато внезапно то скочи отгоре ми. — Дафни се усмихна. — Моето страшно чудовище се оказа семейство жаби.
— Ни съ ли почувства глупава? — попита Тими.
— И то много. Това беше последният път, когато позволих на някое животно да ме победи. Макар, че едно за малко не го направи.
— Кога?
— Миналото лято.
— К’во стана?
— В Трагмор се появи тайнствен крадец, който нощ след нощ излизаше незабелязано от гората, изяждаше всичките ни малини и изчезваше без да остави следа.
— Мисля, чи който и да й бил вашият крадец, коремът му е бил добре напълнен — изкиска се Уилям.
— Можи той да не й ял ваш’те малини. Може да ги й носил на някой беден и гладен, кат’ Бандита на тенекиената чаша — изказа предположението си Тими.
Дафни разроши косата му.
— Хубава мисъл, Тими. Но не е вярна за този случай. Трагморският бандит си беше наистина четирикрак, чиито мотиви съвсем не бяха така лишени от егоизъм, както тези на Бандита на тенекиената чаша.
— Открихте ли кой й той?
— Аз го открих. Всъщност той ме намери. Бягаше от глутница хрътки, които възнамеряваха да го хванат на всяка цена. Приютих го, нарекох го Ръсет1. После бързо се сприятелихме.
— Ръсет лисица ли е? — попита Прудънс.
— Да. Беше съвсем мъничък, когато го намерих, но сега е на около шест месеца и е много независим. Оказа се, че домът му е една добре прикрита дупка в края на трагморската гора. Място, което се намира съвсем близо както до моята стая, така и до най-едрите малини.
— Шъ донесети ли Ръсет с вас следващия път, когат’ дойдете?
— Ще се опитам — усмихна се Дафни. — Ръсет е доста независим. Но въпреки своята арогантност и хитрост, той е едно наистина любящо и мило животно. Особено за един бандит.
— Виждала ли сти го? — попита Тими, с широко отворени като чаени чашки очи.
— Кого?