— Истинския бандит. Бандита на тенекиената чаша. Който и да й той, мисля, чи й прекрасен.
— Баща ми каза, чи й по-умен от всички онез’ със синята кръв, от които краде.
Младата жена присви устни.
— Засега бандитът доказва, че баща ти е прав.
— Някога откраднал ли й нещо от теб, Дафни?
— От мене ли? Е, не мога да кажа, че е сторил подобно нещо.
— Чи защо не? Ти си богата. Как тъй бандитът ощи не й идвал във ваш’та къща?
Този въпрос тя самата си бе задавала неведнъж, едновременно с облекчение и разочарование всеки път, когато четеше статия за последното престъпление на бандита. Трагмор беше наистина подходящо за ограбване място, като се имаха предвид богатството на баща й и нескритата му неприязън към бедните, а това именно беше главният показател, според който бандитът определяше целите си. Беше неизбежно някой ден крадецът-филантроп да не нападне и нейния дом и тази перспектива я плашеше, и в същото време я въодушевяваше.
— Дафни?
— Хм?
— Мислити ли, чи бандитът шъ ограби и ваш’та къща? — повтори спокойно Тими.
— Честно казано не знам, Тими.
— Баща ви много ли шъ съ ядоса, ако го направи?
— Т’ва й глупав въпрос — намеси се Уилям. — Разбира съ, чи ши съ ядоса. Това съ неговити пари, нали тъй?
Тими се промъкна край Уилям, за да седне по-близо до младата жена.
— Ако ви ограби, нали шъ ни кажити следващия път, кат’ дойдити? — В този момент присви притеснено вежди. — Шъ съ върнити, нали, Дафни?
— Разбира се — потупа го успокоително по рамото тя. — Съвсем скоро. А сега ще отговоря и на другия ти въпрос. Колкото и невероятно да е това, в случай, че бандитът посети Трагмор в периода между тази и следващата ни среща, обещавам да ви разкажа всички подробности.
— По-добре да тръгваме вече, Кокиче. — Като че самото споменаване на името Трагмор помрачи като огромен облак утринното ликуване. Чеймбърс се изправи, погледна към часовника си и се намръщи. — Наближава дванайсет по обяд. На мис Редмънд едва ще й стигне времето да довърши урока си.
Дафни знаеше, че не това го тревожеше, а продължителното й отсъствие от Трагмор и реакцията на баща й.
— Мисля, че си прав. — Младата жена се изправи, съпроводена от възклицания и протести, и погали косите на Прудънс. — Плочите ви чакат, мои малки приятели. Както пък мен — моите задължения. Но ще ви посетим пак другата седмица, ако мис Редмънд е съгласна? — обърна въпросително глава към учителката тя.
— Разбира се. — Мис Редмънд неохотно се отдели от уютното си местенце край огъня и погледна учениците със същия ентусиазъм, с който затворникът би се отнесъл към взвод войници, насочили пушките си към него. — Ще ви очакваме с нетърпение, нали така, ученици?
Последва хор от утвърдителни викове и кимания с глава.
— Добре. В такъв случай ще се видим с лейди Дафни и господин викария точно след една седмица.
— И с Ръсет — добави нетърпеливо Тими.
— Да, и с Ръсет — потвърди мис Редмънд, като потръпна отвратено. — А сега им пожелайте приятен ден, деца.
— Приятен ден — произнесоха всички заедно.
— О! Дафни! — промуши се покрай учителката си Тими, спусна се към младата жена и я дръпна за полата.
— Да, Тими? — спря се в очакване тя.
— Ако съ случи да видите Бандита на тенекиената чаша, шъ му кажете ли, чи гу мислим за герой?
Устните на Дафни се разтегнаха в нежна усмивка.
— Непременно, Тими. Ако ми се отдаде да го видя.
3
— Ръсет, трябваше да видиш личицата им — толкова тъжни, толкова самотни, толкова безнадеждни.
Дафни погали покритата с копринена козина глава на Ръсет, вперила очи в дърветата, които ги заобикаляха от всички страни.
— Колко пъти съм виждала този безпомощен поглед. И все така не мога да сторя нищо. Куклите и роклите няма да напълнят празните им коремчета, а половин овен няма да ги храни безкрайно дълго. И какво ще стане с тях, Ръсет? Нима Тими, Уилям, Прудънс и другите сладки дечица ще пораснат и ще се превърнат в мъже и жени като онези, които видях вчера на конните надбягвания? О, не като тези в модните ложи, а като циганите, които предсказваха бъдещето срещу нещо за ядене и бездомниците, които преживяват от джебчийство. Нима това е съдбата, която ги очаква?
Тъй като очевидно не знаеше какво да отговори, Ръсет стана и започна неспокойно да обикаля край Дафни. На лицето й се появи нежна усмивка и тя прекъсна страстната си реч.
— Да, миличко, знам, че вече е нощ и по това време ти ставаш особено енергичен и чевръст. — Тя потисна прозявката си. — Но аз имах дълъг, уморителен ден. Тази вечер ще трябва да правиш лудориите си сам.
Дафни стана от студената трева и потръпна със съжаление, че не си бе взела шала. По времето, което бе прекарала в гората, се бе стъмнило. Въздухът бе станал леденостуден и допринасяше допълнително за дискомфорта, който Дафни изпитваше и без това, в резултат от умората след този изтощителен ден, изпълнен с емоции: съмнение, че ще се справи с децата, мъка при вида на изпокъсаните им дрешки и хлътнали бузки, страх, че няма да я приемат и най-накрая радост, че бе спечелила приятелството им.
Колкото повече се бе приближавала към Трагмор, толкова по-голяма бе ставала тревогата й.
Какво щеше да каже на баща си? Как щеше да му обясни дългото си отсъствие? Дали щеше да намери сили да издържи побоя, който неминуемо щеше да последва?
Господ трябва да я беше съжалил. Слава Богу маркизът не се бе прибирал цял ден, тъй като имал някаква работа в Лондон. Младата жена прекара остатъка от деня в стаята си и се осмели да излезе от нея, за да вечеря, едва след като чу, че баща й се прибра. След това се оттегли за през нощта.
Най-после се бе почувствала в безопасност.
Опитвайки се да привлече вниманието на своята приятелка, Ръсет размаха разкошната си опашка и зачака реакцията й, като я гледаше напрегнато.
— Знам, че обичаш да имаш компания — усмихна се тя, — но наистина съм страшно уморена. Освен това днес вече успях да се спася от татко. Не искам да предизвиквам съдбата втори път. Знаеш какво е мнението му за нощните ми разходки. Затова, независимо дали ми се спи или не, по-добре да си лягам. А на теб ти пожелавам приятно изследване на околностите.
Лисицата примигна разбиращо, след което се обърна и потъна в нощта.
Трийсет минути по-късно Дафни вече беше в леглото си, макар да знаеше, че няма да заспи лесно. Винаги ставаше така, независимо колко уморена беше. Нощ след нощ се въртеше под завивките, но мозъкът й отказваше да се гмурне в благословеното царство на съня, а се измъчваше от мисли за света и неговата несправедливост.
А тази нощ към това се бе прибавила и още една примамка — тази, на незадоволеното любопитство.
Младата жена едва изчака стъпките на камериерката да заглъхнат в другия край на коридора, стана, запали една свещ и измъкна днешния брой на „Таймс“ изпод дюшека си.
Заглавието бе точно такова, каквото бе очаквала: „Прословутият Бандит на тенекиената чаша обърква властите“.
По-нататък в статията се описваше кражбата, която бе накарала виконт Друидж да побеснее, а виконтесата да получи истерична криза, от която все още не се беше оправила.
