— И как така, ако смея да запитам, още никой джентълмен не ви е завел пред олтара?
— Не знам, мистър Торнтън — отвърна с непресторено простодушие тя. — Предполагам на никой не съм се сторила достатъчно привлекателна, за да го направи.
Ако тонът й не беше толкова тържествен, младият мъж щеше да приеме отговора й като фалшива скромност.
— Искрено го вярвате, нали?
— Да. Макар че, честно казано, аз и не съм направила нищо, за да ги окуража.
— Разбирам. И защо?
— Поради много причини. — Още един бегъл поглед към баща й, който сияеше от щастие, тъй като бе спечелил солидна сума от последното надбягване. — Достатъчно е да кажа, че бях прекалено заета с други неща.
Пиърс забеляза ликуването на Трагмор с крайчеца на окото си.
— Прекалено заета, за да се занимавате със собствения си живот?
Дафни пребледня, щом чу тихичко произнесения въпрос на събеседника си.
— Напълно съм доволна от живота си, мистър Торнтън. Но въпреки това ви благодаря за съчувствието.
Пиърс мразеше отдавна Трагмор, но ужаса, който видя върху лицето на дъщеря му, утрои неприязънта му към него. С видимо усилие той укроти емоциите си и се облегна назад.
— Страхувам се, че пропуснахме част от…
В този момент маркизът се изправи.
— Вече трябва да си тръгваме. — Това бе заповед, не молба.
Дафни и майка й се изправиха на секундата. Пиърс бавно ги последва.
— Струва ми се, че първо трябва да вземем печалбите си.
— Ъ-ъ, да, трябва.
Младият мъж се обърна към маркизата.
— Двамата със съпруга ви ще уредим сметките си и ще кажем на кочияша да докара вашата карета. В случай, че не се видим после, благодаря ви за гостоприемството, миледи.
— Няма защо, сър.
— Лейди Дафни. — Пиърс се поклони. — Бяхте много приятна компаньонка, да не говорим за точните ви предвиждания при залаганията. Беше истинско удоволствие да гледам с вас конните надбягвания.
— Както и на мен — с вас, мистър Торнтън. — Усмивката на младата жена бе искрена, но погледът й за кой ли път отскочи към лицето на баща й.
Пиърс едва изчака двамата с маркиза да се отдалечат от дамите достатъчно, за да не ги чуят.
— Какъв късмет имаше, че последното надбягване в крайна сметка завърши така. Всъщност не е нужно да ходиш за печалбите си. Те ми принадлежат.
— Какво? — спря се рязко спътникът му.
— Лихви, Трагмор, забрави ли? Дължиш ми доста.
— Проклето копе…
— По-внимателно — предупреди го тихо младият мъж, — или ще ме накараш да попитам как така един мъж, който всеки момент може да се озове на улицата, е в състояние да предложи на дъщеря си подобна скъпа огърлица.
Челото на маркиза се покри с пот.
— Това е евтино копие на…
— Напротив, перлите са съвсем истински. И много скъпи. Ако лейди Дафни притежаваше дори една черта от отвратителната ти природа, нямаше да се поколебая да сваля колието от шията й и да ги прибавя към другите си днешни печалби. Но за моя изненада и тя, и съпругата ти са очарователни. Така че, приеми перленото колие като подарък от мен за семейството ти. Изненадан ли си? Не бъди. Понякога дори аз имам сърце. Към онези, които го заслужават, искам да кажа. — Пиърс измъкна печелившия билет от ръцете на маркиза. — Това ще го взема. А ти върви за каретата си. Адвокатът ми ще се свърже с теб утре, за да ни уреди среща. Постарай се да направиш всичко както трябва, ако не искаш целият свят да разбере, че си останал без пари — усмихна се хапливо той. — Възползвай се от удобствата си. Докато имаш възможност.
2
Слънцето бавно се издигаше нагоре. Пейките в църквата все още тънеха в мрак, когато една самотна фигура се промъкна през дървената врата.
— Господин викарий, тук съм.
Думите отекнаха в притихналата църква и отвътре се показа Алфред Чеймбърс. Намести очилата си и поклати притеснено и същевременно — снизходително глава към енергичната млада жена, която бързаше към него по пътеката между редовете.
— Това го виждам и аз — отвърна той, като се намръщи. — И то още преди зори. Дафни, скъпа, съмнявам се, че дори чучулигата се е събудила. — Той я смъмри сърдечно, а погледът му бе пълен с топлота и нежност. — Колко пъти съм те предупреждавал, че не е безопасно да се движиш по улиците на селото преди зазоряване?
— Безчет. — Дафни спря невъзмутимо пред него, постави огромната кошница, която носеше, от едната си страна, мушна ръка под подгъва на фустата си и измъкна оттам петнайсет сантиметрово острие. — Но няма от какво да се страхуваш. Виждаш ли? Добре съм защитена.
— Каква утеха. И колко пъти си използвала това смъртоносно оръжие, за да се защитиш?
Младата жена му се усмихна ослепително.
— Нито веднъж. Не ми се е налагало. Което доказва колко безопасно е всъщност селото. — Дафни върна ножа със замах на предишното му място. — Във всеки случай, не съм дошла тук, за да споря с теб, скъпи приятелю. Днешният ден е прекалено хубав за подобно нещо. Освен това, не си очаквал, че съм мигнала снощи, нали? Не и с вълнението от предстоящото посещение на училището. А и още вчера, по време на конните надбягвания не ме сдържаше на едно място. Не можех да мисля за нищо друго, освен за децата, с които най-после ще се срещна. А това ми напомни за кошницата. — И тя я повдигна триумфиращо. — Почакай само да видиш какво има в нея. — Без да обръща внимание на прахта, събрала се из гънките на утринната й рокля, Дафни се отпусна на колене и започна да вади пъргаво едно по едно своите съкровища.
— Снощи мисис Фрейм изпече половин овен. Не успяхме да го изядем, дори татко не можа да се справи с него. Така че донесох всичко, което остана. Има достатъчно поне за десет порции. — И тя постави внимателно храната на една страна. — Освен това отмъкнах два пирога от кухнята. Мисля, че мисис Фрейм не ме забеляза, но дори да ме е видяла, тя няма да каже на никого. — Дафни се облегна назад на петите си с блеснал поглед. — А сега идва най-хубавата част. Гледай! — Младата жена извади доволно спретнато подредена купчина дрехи: панталони, ризи, рокли и престилки с различни форми и размери.
— Къде, за Бога, намери всичко това? — попита смаян викарият, като опипваше благоговейно басмената рокличка най-отгоре, като че беше направена от злато.
— Аз ги уших — пошепна поверително Дафни. — Мама поръча плат от града, така че слугините да ушият нови униформи за тях и за лакеите. Докараха плата, когато татко беше в Лондон по работа — усмихна се крадешком на викария младата жена. — А мама се бе погрижила поръчката да бъде съществена.
— Господ да благослови Елизабет — прошепна развълнувано Чеймбърс. — И Господ да благослови и теб за упорития ти труд.
— Това не беше работа, а благословия — поправи го със закачлива усмивка тя и се изправи. — Знаеш колко ми е трудно да спя нощем. Двамата с фенера ми работехме продуктивно, докато се покаже слънцето, за да ни предложи помощта си. Помисли само колко много деца ще имат полза от това, господин викарий — стисна ръката му тя. — Има и още. В края на седмицата очакваме пратка от необработена вълна, за да направим одеяла за конете. Старите им одеяла са се изтънили толкова, че прозира вътъкът, така че ще мога да направя шалове за децата за през зимата. — Дафни смръщи чело. — Още не съм измислила начин да им осигуря ботуши, но това е единственият проблем, който ми остава да разреша.
