се досети. Елизабет винаги се опитваше да стои колкото се може по-надалеч от огъня.
— Пристигнахме — промърмори маркизът. — И не забравяйте какво ви казах. Два часа, нито минута повече.
— Разбира се, Харуик — постави успокоително длан върху ръката му Елизабет. — Ще се оттеглим рано, за да можеш да си починеш преди лова.
Слязоха от каретата. Бяха посрещнати от лакей, който ги въведе в балната зала.
— Трагмор, добре дошъл — насочи се към тях граф Гантри. — Ти и прекрасните ти съпруга и дъщеря.
— Благодаря, Гантри — отвърна маркизът, като незабавно влезе в излъсканата си роля на светски човек. — От седмици живеем в очакване на твоето парти.
— Радвам се да го чуя — приглади връхчетата на мустаците си графът и се наведе към дамите. — Лейди Трагмор, лейди Дафни, домът ми е на ваше разположение. Стаите ви са приготвени, а прислугата вече е отнесла багажа ви. Единствената ви грижа е да се веселите и забавлявате.
— Вие сте очарователен домакин, сър — усмихна се Елизабет и хвана внимателно дъщеря си за ръката. — Хайде, скъпа, ела да намерим дамите.
— Трагмор — възпря го с жест Гантри. — Преди да си се присъединил към останалите, мисля, че имам новини, които би искал да чуеш.
Маркизът повдигна въпросително вежди.
— Да не би да си научил нещо за нищожеството, което ограби домовете ни?
— Хм? О, бандита ли. Не, за нещастие знам толкова малко, колкото и преди две седмици. Може би по- късно тази вечер бихме могли да споделим един с друг случилото се и да се опитаме да направим някакви изводи за стратегията на онзи мошеник. Но не, новините, за които ти говоря, са свързани с Маркам.
— Маркам ли? — Трагмор бе очаквал всичко друго, освен това. — Да не би най-после да се е показал от имението си? Нито съм го виждал, нито дори съм чувал нещо за него от години. — Той погледна към препълнената бална зала. — Тук ли е тази вечер?
— Трудно би го направил. Той е мъртъв.
— Мъртъв ли? — възкликна маркизът. — Кога?
— Преди почти една седмица, доколкото разбрах. Но изглежда никой не знае подробности. Както можеш да предположиш, умрял е в самота.
— Мъчно ми е да го чуя. Не само защото се е поминал, а и тъй като със смъртта на сина му това бе краят на рода Маркам.
— Вярно — поклати глава графът. — Жалко. Името означава толкова много. — Той се изкашля. — Това ми припомни, че преди два-три дни, като яздех из селото, случайно видях дъщеря ти.
— Дафни? — През тялото му премина предупредителна искрица.
— Да. Трябва да призная, че се изненадах. Определено си спомням думите ти, че си й забранил да посещава оня особняк викария, който така щедро раздава нашите средства на бедните.
— Видял си я да говори с викария?
— Точно така. Пиеха чай в градината. — Гантри извърна глава — вниманието му бе привлечено от група мъже, които му махаха да отиде при тях. — Трябва да ме извиниш, Трагмор. Викат ме. Ще продължим разговора си по-късно. — Той се наведе към него с конспираторски вид. — Колкото до дъщеря ти, моето мнение е да я държиш по-строго. Това ще я направи по-послушна.
Маркизът не отговори. Едва изчака Гантри да се отдалечи, за да действа.
Дъщеря му и жена му бяха само на десетина метра от него. Отиде при тях само с няколко огромни крачки.
— Ела с мен. — Пръстите му се впиха в ръката на младата жена. — Веднага.
Дафни се олюля, а очите й се разшириха от страх, когато видя гнева по лицето на баща си.
— Харуик, какво има? — попита с треперещ глас Елизабет.
— Стой настрана от това, Елизабет — изкомандва той. — Възнамерявам да поговоря насаме с нашата дъщеря. Незабавно. И й предлагам — обърна пламтящия си поглед към Дафни той, — да не прави сцени.
— Добре, татко. — Мозъкът на младата жена работеше усилено. Отчаяно се опитваше да отгатне какво бе научил току-що баща й, за да изпадне в подобна ярост. Прибра полите си със силно треперещи ръце и го последва към празната дневна.
— Пак си се виждала с проклетия викарий — прогърмя гласът на маркиза в момента, в който затвори вратата след себе си. — Колко пъти съм ти забранявал да ходиш там? И колко пъти не си се подчинила? — И той започна да пристъпва към нея, ужасяващ в гнева си.
Сърцето на младата жена затупка бясно в гърдите й.
— Беше само за няколко минути, татко — започна тя.
— Лъжкиня! — удари я през лицето той и тя извика, като инстинктивно притисна пръсти към бузата си.
— Не лъжа — прошепна тя и отстъпи няколко крачки. — Бях в църквата само четвърт час.
— Значи с четвърт час повече от това, което ти беше разрешено. — Маркизът се спусна отново към нея и я удари така силно, че тя загуби равновесие и падна върху дивана. — Ще те пребия до смърт като се върнем в Трагмор.
— Моля те, татко. — Дафни се дотътри до отдалечения край на канапето, като трескаво се опитваше да измисли да му каже нещо, което да му допадне.
Спаси я настойчиво чукане по вратата.
— Трагмор? Трагмор, там ли си? — Решителното чукане бе придружено от гласа на граф Гантри.
Маркизът изгледа страшно дъщеря си, прекоси стаята и открехна вратата.
— Имам спор с дъщеря си, Гантри.
Графът кимна разбиращо.
— Извинявам се, че се намесвам. Но в момента става нещо твърде интересно. Току-що пристигна Холингсби и доведе някакъв мъж, който, според нашия адвокат, имал да ни съобщи нещо важно. Той помоли всички да се съберат в балната зала.
— Добре — съгласи се Трагмор, като погледна неохотно назад към дъщеря си, — идвам веднага. — Затвори вратата и изчака стъпките на графа да се отдалечат. — С теб не сме свършили, Дафни. Подобно предизвикателство не може да остане ненаказано. Ще се погрижа за това като се приберем. А дотогава можеш да се страхуваш на воля. — Присвил очи, той се вгледа в червените белези по бузата й, която бе започнала да се подува. — За жалост този път следите от моите поучения са по-видими от обикновено. А сега се връщай в стаята си, за да не ме поставяш в неудобно положение. И не се показвай оттам до утре, когато ще си тръгнем оттук. Ще кажа на графинята, че не се чувстваш добре и си си легнала. — Отново се присегна към дръжката на вратата. — Наказанието ти ще определим в Трагмор.
Излизането му бе последвано от силен трясък, който дълго отеква в стаята.
Измина доста време, преди Дафни да се изправи. Пое си няколко пъти въздух, за да дойде на себе си. Съдбата я бе дарила с временна отсрочка и тя й бе дълбоко благодарна за това. Мисълта да се уедини в определената за нея стая, далеч от бащиния си гняв, бе истинска благословия. О, боят нямаше да й се размине щом се приберяха у дома, но дотогава може би ядът на баща й щеше да намалее и нямаше да я накаже чак толкова строго.
Щеше да изтърпи това, когато му дойде времето. А засега, единственото, което желаеше, бе спокойствието на стаята й, мекото легло и възможността да размишлява.
Дафни се промъкна във вестибюла след като се увери, че е празен. Очевидно всички гости се бяха събрали в балната зала за да чуят важното съобщение, за което бе споменал лорд Гантри.
С омекнали от облекчение колене тя се готвеше да тръгне към частта, определена за гостите, когато видя на входа на балната зала мистър Холингсби, който водеше някакъв висок, поразително красив мъж.
Пиърс Торнтън.
В първия миг на Дафни й се стори, че очите я лъжат. Какво, за Бога, можеше да прави Пиърс Торнтън на бала, даден от граф Гантри? Той, който мразеше благородническото съсловие и всичко, свързано с него. Дали той не беше приносителят на мистериозното съобщение? Не, това бе невъзможно.
