Но не би могла и да обърка този дързък, преценяващ поглед, тази самоуверена походка, тази невероятна външност.
Нямаше съмнение, че е той.
Любопитството се оказа по-силно от болката й и тя прекоси обратно на пръсти вестибюла и наостри уши, за да чуе това, което Пиърс очевидно се готвеше да съобщи.
— О, здравей, Трагмор — достигна до слуха й дълбокият глас на Торнтън. — Много ми е приятно да те видя тук.
— Торнтън! — Сподавеният възглас на баща й й се стори шокиран. И уплашен. — Ти ли си гостът на Холингсби?
— Точно така. Но само за тази нощ. След което поканите ще могат да бъдат изпращани директно в моето имение.
— Твоето имение ли? За какво, по дяволите, говориш?
— Ей сега ще разбереш. — Тонът на Пиърс бе подигравателен.
Дафни надникна иззад ъгъла в балната зала точно на време, за да види как Пиърс се отделя от баща й и Холингсби и се насочва към тълпата питащи лица, насочени към тях.
— Мистър Холингсби бе така любезен да ме покани тази вечер тук, за да мога да споделя с всички вас изключителната новина.
Гостите се раздвижиха, изпълнени с очакване.
— Както повечето от вас знаят, неотдавна почина херцог Маркам, в пълна самота и както се предполагаше — без наследник. — Пиърс обходи с поглед присъстващите. — Тук съм като единственият жив наследник на херцога, новият херцог Маркам.
Настъпи смаяно мълчание, което продължи почти една минута, преди да премине в гръмогласни възгласи и възклицания на учудване.
— Това е абсолютно вярно — намеси се Холингсби. — Аз самият направих поправката в завещанието на покойния херцог. Мистър Торнтън… — Той спря за миг и се изкашля грациозно. — Негово Височество е единственият жив син на Маркам.
Около него се струпаха няколкостотин души, но Дафни отбеляза само два факта: собственото си изумление и ужаса, изписан на лицето на баща й.
Струнният оркестър засвири отново, хората се разпръснаха на малки групички и внезапно младата жена осъзна колко уязвима беше позицията й. Колко още се надяваше да не я открият? Всеки момент някой можеше да излезе във вестибюла и да я види.
И тя отново се запъти към частта, определена за гостите.
С каква цел? Да спи ли?
Този въпрос я накара да се спре рязко. След подобно шокиращо разкритие бе невъзможно дори да мисли за сън.
Водена от моментния си порив, Дафни се промъкна в трапезарията и оттам — към ухаещата градина на Гантри.
Тук можеше да остане насаме с мислите си.
Пиърс, херцог Маркам.
Притисна пръсти към слепоочията си, като се опитваше да въведе известен ред в хаоса в главата си. Какво означаваше всичко това? От колко време го знаеше? Дали това щеше да го промени, самия него и ценностната му система? Защо не й го беше казал в Трагмор? Какво искаше от нея? Дали това съобщение за наследяването на титлата имаше нещо общо с тайнствената му власт над баща й?
— Ето те. Вече си мислех, че ще трябва да пребродя цялото имение, за да те открия.
Дафни се извъртя и видя Пиърс, облегнат на едно дърво, който я наблюдаваше напрегнато.
— Нямах представа, че ме търсите, мистър Торнтън… извинявайте, Ваше Височество.
— А, значи си чула съобщението ми. Стори ми се, че те зърнах във вестибюла. — Младият мъж бавно се приближи до нея.
— Да, чух — сведе глава Дафни и се извърна.
— Сигурно имаш много въпроси.
Мълчание.
— Питай.
За нейно смущение от очите й бликнаха горещи сълзи.
— Аз… не знам откъде да започна.
— Можеш да започнеш с това, да ме погледнеш. — Младият мъж я обърна нежно и обхвана лицето й в дланите си.
Дафни трепна.
— Дафни? — Той въпросително повдигна брадичката й с палец и забеляза подутата й буза. В очите му проблеснаха светкавици. — Проклето копеле. Ей сега ще го убия.
— Пиърс… недей. Моля те — сграбчи ръката му младата жена. — Не мога да понеса повече насилие тази нощ. Просто не мога. — Неспособна да се съпротивлява повече, тя се размекна и остави сълзите да потекат. — Не бих могла.
— И не е нужно. — Пиърс веднага я прегърна и притисна мокрото й лице към жилетката си. — Аз съм тук, любима. Аз съм до теб. Няма да се налага вече да изтърпяваш сама подобно нещо.
Дафни се остави в ръцете му, усещайки неговата сила, неспособна да се лиши от тези утешителни мигове, от радостта да бъде в обятията на Пиърс.
— Как така се оказа, че си херцог? — проплака тя.
Младият мъж целуна косите й.
— Това звучи повече като обвинение, отколкото като поздрав — отбеляза сухо той.
— Но ти мразиш благородническото съсловие.
— Не съм казал противното.
Дафни отстъпи крачка назад и го погледна в очите.
— Да. Мразиш го. Все още. Дори сега. Тогава защо се присъединяваш към редиците му? И защо ме излъга кой си всъщност?
— Никога не съм те лъгал. Всичко, което ти казах, е истина. Израснах на улицата. Аз съм копеле. До вчера нямах представа кой е баща ми.
Очите на младата жена се разшириха.
— Не ти ли го е казал сам?
— Не. Очевидно покойният херцог не е счел за нужно да ме осведоми по този въпрос. Оставил задачата на Холингсби. Всъщност моят създател приживе не е имал нужда нито от майка ми, нито от мен. Но след смъртта му е трябвало някой да приеме безценната му титла, която в противен случай щяла да изчезне. Така неговото копеле било признато.
— Казах ти никога да не говориш за себе си по този начин. — Дафни постави длан върху челюстта му, с желанието да облекчи поне отчасти болката му.
Пиърс обърна устните си към ръката й.
— Липсваше ми — прошепна той. — И все още искам да убия баща ти.
— Ти искаше да го убиеш дълго преди да откриеш, че ме е ударил. Защо?
— Двамата с маркиза ни свързва цяла една дълга история.
— Той знаеше ли, че си син на Маркам?
— Не, ако съдя по пребледнялата му физиономия след като направих съобщението си тази вечер.
Младата жена погали леко устните му.
— Нали ми казваш истината?
— А ти как мислиш?
Лека усмивка.
— Мисля, че си изключително добър, когато става дума да пресушиш сълзите на една дама.
Очите на Пиърс се изпълниха с нежност.
— Дафни, изпитвам нужда да те държа в обятията си, за да изпитвам отново и отново това невероятно усещане.
— Аз също желая това — прошепна тя.
