— Дафни, каза че ми вярваш, нали?
Тя кимна.
— Тогава ми се довери — ще ти го кажа, когато му дойде времето.
— Добре, Пиърс. Ще се опитам. — Последва още една пауза, през която младата жена се опитваше да се пребори с въпросите си. — Имаш причина да искаш тази титла, нали? — не издържа тя.
— Да.
— И тази причина баща ми ли е или нещо друго?
Младият мъж се намръщи.
— И той, и друго.
Дафни отново се взря в лицето му.
— За това, което възнамеряваш да сториш, имаш нужда и от парите, и от влиянието на покойния херцог, нали така?
— Дафни, вече ти казах много повече от това, което съм споделял с когото и да било другиго.
— С друга жена ли искаш да кажеш?
— С друг човек. — Въпреки значимостта на момента, Пиърс не се сдържа и се усмихна шеговито. — Ревнуваш. Това ми харесва.
Тялото й се разтърси от смях.
— А ти си непоправим. — Още преди да довърши последната си дума, на лицето й се изписа изумление.
— Не гледай така смаяно — рече тихо младият мъж, като прокарваше нежно пръсти по извивката на раменете й. — Вътре в теб има още една Дафни, която е дръзка, самоуверена и импулсивна. И аз възнамерявам да я изкарам от защитната й черупка, да възвърна гордостта й, смелостта и най-вече — усмивката й.
Очите на младата жена се насълзиха.
— Откъде ме познаваш така добре? — прошепна тя. — Само след толкова малко време?
— По същия начин, по който ме опозна и ти. Ето така. — И той притисна дланта й към гърдите си, за да почувства ударите на сърцето му.
— По-добре да се прибирам — успя да каже младата жена, докато единственото й желание бе да се слее с него в прегръдките му. — Баща ми мисли, че съм в леглото и очаква да остана там, докато си тръгнем вдругиден сутринта.
Нежността в очите на Пиърс се изпари.
— Защо те удари този мерзавец?
Тя сведе поглед.
— Дафни, отговори ми.
— Открил е, че тази седмица ходих при мистър Чеймбърс.
— Бил те е, задето си била при викария? — попита възмутен младият мъж.
— Татко мрази викария и презира убежденията му — обясни Дафни. После въздъхна и добави: — Аз пък ги споделям. Не мога да не помагам, да не се опитвам да облекчавам мъката на тези, които нямат нищо. Дори заради баща си. — Тя потрепера. — Дори за да избегна побоищата му.
— Твоят викарий сигурно знае за бруталността на баща ти.
— Да, даже много добре. Но няма да допусна да се намеси. Това може да изложи на риск позицията му в енорията и няма да реши нищо. Според закона той определя съдбата ми.
Устните на Пиърс се разтегнаха в мрачна усмивка.
— Какво казва мистър Чеймбърс, когато пристигнеш в неговата църква с подобни синини? — обхвана в дланите си брадичката й той.
Младата жена се усмихна нежно.
— Казва: „Не идвай повече тук, Кокиче. Господ знае, че не си безразлична към чуждата мъка. Но нито Той, нито аз можем да гледаме как те бият.“
— Кокиче ли?
— Да. Той ме нарича така от съвсем малка. Според него съм била издръжлива и силна като кокиче, въпреки привидната ми крехкост.
— Така ли мисли? — Пиърс прокара пръсти в косите й и се наведе да я целуне по бузата, по устните, по чувствителното местенце на шията й. — Да, твоят викарий има право. Но само донякъде. — Ухапа я лекичко за ухото и прошепна: — Кокиче? Възможно е, но в теб има много повече. Снежен пламък. Да, така е по- добре. Деликатна и недокосната като снега, изгаряща от вътрешен огън, който само аз мога да запаля. Да. Снежен пламък. С духа и решителността на кокиче и страстта и многоликата красота на пламък. — Той се устреми към устните й. — Моето изключително снежно пламъче.
— Пиърс. — Дафни се притисна към него, а по тялото й пробягваха непознати огнени тръпки.
— Сама каза, че съм като огън — произнесе едва чуто той, долепил устните си до нейните.
Този път той прекъсна целувката, като се опитваше да се овладее.
— Нещо лошо ли направих? — прошепна младата жена.
— Ни най-малко. Едвам се сдържам да не те поваля на тревата и да те даря с любовта си.
Лицето на Дафни пламна.
— Подобна перспектива тревожи ли те?
Тя вирна брадичката, разширила невярващо очи.
— Каква перспектива да ме тревожи?
— Перспективата да те любя.
— Редно ли е да ми задаваш подобни въпроси?
— Не — усмихна се дяволито Пиърс. — Но въпреки това, бих искал да получа отговор.
Сега пък беше неин ред да присвие устни.
— Добре тогава. Не, перспективата да ме любиш не ме тревожи. Всъщност, макар да не знам какво точно включва това, тя ми се струва страшно привлекателна.
В очите на младия мъж просветна нещо нежно и дълбоко.
— На мен също, красиво мое снежно пламъче. На мен също.
Откъм къщата до ушите им достигнаха сподавени смехове и звуците на новия валс, подхванат от струнния оркестър.
— Внезапно ми дойде наум, — отбеляза Пиърс, без да отделя ръце от талията на любимата си, — че все още не съм изиграл първия си валс като херцог.
— О — разтърси объркано глава тя. — Май си прав.
— Не би ми било приятно да пропилявам напразно уменията си, които придобих с толкова усилия щом се превърнах в преуспяващ бизнесмен. Не си ли съгласна?
— Съгласна съм.
Той притисна устни към челото й.
— Тогава би ли ми разрешила тази чест?
— Пиърс, не мога да се върна в балната зала. Баща ми ми нареди…
— Кой говори за балната зала? — Младият мъж я пусна и отстъпи крачка назад, за да изпълни официален поклон. — Предпочитам да изтанцувам първия си танц насаме с теб под лунната светлина, заобиколени от цветята в градината и техния аромат, докато те чувствам в обятията си. — Той протегна ръка към нея. — Ще ми позволите ли един танц, миледи?
С лудо биещо сърце Дафни направи реверанс.
— С най-голямо удоволствие, Ваше Височество — постави пръстите си върху неговите тя.
Дали беше танцувала някога досега?
Доколкото си спомняше — не.
Естествено, че бе изпълнявала движенията. Но нищо не можеше да се сравни с истинското чудо да се носи из градината, без да е заобиколена от тълпа и ослепителни светлини, само от свобода и удоволствие… и Пиърс.
— Щастлива ли си, Дафни? — попита той, като я завъртя с лице към себе си.
Тя кимна безмълвно.
— Великолепен танцьор сте, Ваше Височество — успя най-после да произнесе тя, като се молеше Пиърс
