— Херцогът е предвидил и това. По време на последното ми посещение в Маркам той ми даде запечатан плик с инструкцията, за да го заключа в касата в кантората си и да го извадя оттам точно две години след деня, в който приемете полагащата ви се по право позиция като негов наследник. Тогава, ако се получи някоя от ситуациите, за които току-що споменахте, трябва да ви повикам и да ви запозная със съдържанието на писмото, стига разбира се, междувременно да сте изпълнил останалите условия на херцога.
— А ако през този двугодишен период създам нужния наследник?
— Тогава условията, обявени тук, ще бъдат анулирани и ще ви предам плика затворен, за да правите с него каквото пожелаете.
— Кучият син е помислил за всичко, нали?
Адвокатът облиза устните си.
— Да довършим уговорките около завещанието — настоя той. — През двегодишния изпитателен срок ще разполагате с ежеседмична издръжка от десет хиляди лири.
— Десет хиляди лири? — Едната му вежда се повдигна. — Каква щедрост.
— И накрая — щом изтекат двете години и при положение че сте изпълнил и двете условия, можете да се върнете към стария си начин на живот или да продължите новия. Във всеки случай ще имате пълен достъп в рамките на разумното до влоговете, движимото и недвижимото имущество на Маркам и т.н. до края на живота си, а синът ви ще стане следващия херцог Маркам.
— Щастливец.
— Действително — съгласи се Холингсби, като тактично не обърна внимание на сарказма на младия мъж. — Няма да бъдат пощадени средства…
— На колко възлизат авоарите му? — прекъсна го внезапно Пиърс.
— Моля?
— Искам да знам точно от колко е била лишена майка ми?
Пауза.
— Ако ме питате за пълната стойност на имението на херцога, то е повече от двайсет милиона лири.
— По дяволите — прекара бясно пръсти през косите си младият мъж. — По дяволите, по дяволите. Ако този безгръбначен страхливец не беше вече мъртъв, щях да го убия сам.
— Въпреки това сега, след като чухте всичко, съм сигурен, че променихте първоначалното си решение.
— Не съм променял нищо — отвори с трясък вратата Пиърс. — Скъсай проклетото завещание, Холингсби. Нито искам, нито се нуждая дори от един шилинг от мерзавеца, който ме е създал.
— Помислете за…
— Прекалено е късно. — Пиърс изхвърча навън без да погледне назад. — Закъснял е с цели трийсет години.
7
Пиърс нямаше представа колко пъти екипажът му обиколи Лондон, нито пък колко време бе изминало, откакто бе излетял като ураган от кантората на Холингсби. Спря само за да купи бутилка уиски и се качи в каретата, като нареди на кочияша да кара около претъпканите с народ лондонски улици докато не получи друго нареждане. След това Пиърс се промъкна в далечния край на седалката и започна методично да изпразва съдържанието на шишето, като гледаше мрачно през прозореца, а мислите блъскаха в главата му като с чук.
Той? Херцог?
Никога. Никога.
Да върви по дяволите Маркам. По дяволите и титлата му, и парите му, и името му. Да върви по дяволите с…
Пиърс се подсили с още една глътка уиски, опитвайки се да се справи със ситуацията и последствията от нея.
Херцог Маркам му бил баща.
Всичко съвпадаше: разказът на майка му за любимия й, който бил благородник, настойчивите, макар и необясними посещения на Маркам в приюта, биографичните данни, които му бе съобщил Холингсби.
Историята беше вярна. Инстинктът на Пиърс го потвърждаваше безпрекословно. И не всичко го бе изненадало. В крайна сметка той отдавна знаеше за знатния си произход и се бе досетил за причините, накарали неговия родител да се откаже от него и да изостави Кара. Не бе очаквал някога да научи името на онзи, който го бе създал, но в този момент от живота му това вече не беше от значение.
Объркващото в случая бе, че името имаше и лице, особено пък това на Маркам. Колко живо си спомняше онези замислени очи, онзи сдържан вид. Господ да му е на помощ, дори виждаше приликата помежду им. Да, сега, след като знаеше истината, Пиърс си даде сметка, че приликата между него и Маркам бе наистина поразителна.
И дори това му се стори поносимо.
Най-непоносимото, безскрупулното, невъзможното бе онова, което арогантното копеле искаше сега от него.
След като до този момент го бе отхвърлял, сега искаше от него да му стане син.
Да стане херцог, при положение, че не може да понася благородническото съсловие.
Някакви викове привлякоха вниманието му. Погледна и видя едно мръсно, около дванадесетгодишно момче, което се спусна надолу по „Риджънт стрийт“, като си проправяше път между пешеходците и екипажите, стиснало портфейл в ръката си. Зад него някакъв изискан сивокос джентълмен размахваше бясно юмрук, като крещеше по адрес на властите и призоваваше групичката изпълнени със симпатия наблюдатели да хванат виновника.
„Никога няма да го хванат — помисли си Пиърс, като наум прецени разстоянието между момчето и спусналата се след него тълпа. — Стига, разбира се, да е добър. Ако знае какво върши, точно след дванайсет крачки ще трябва да завие по «Къндит стрийт» и после да поеме по уличката непосредствено след завоя. Тя е толкова тясна, че никой добре охранен човек не би се побрал в нея. По времето, по което преследвачите му се откажат да го гонят повече, той вече ще е изкачил ниската стена в края на уличката и ще бъде далеч.“
В този момент малчуганът свърна по „Къндит стрийт“ и пет стъпки по-нататък прилепи слабата си фигурка до тухлената стена и се плъзна към невидимата оттук улица.
Секунди по-късно, когато каретата на Пиърс мина по кръстовището, ядосаната тълпа все още стоеше край входа на уличката, давайки нареждане на момчето да излезе с откраднатия портфейл.
Детето беше в безопасност — този път.
Пиърс отново отпусна глава назад върху меката облегалка. Колко подобни случая имаше в неговия живот? Колко пъти беше бягал по същите тези улици, а сърцето му тупкаше така бясно, че се страхуваше да не се пръсне. Колко много „почти“ имаше, когато едва успяваше да се отърве.
През двете години след бягството му от приюта беше живял на улицата, като се изхранваше чрез джебчийство, правеше леглото си от купчина парцали и в ранните часове преди зазоряване крадеше корички хляб от Ковънт Гардън. Колко нощи бе лежал буден, отслабнал и изтощен почти до загуба на съзнание, като трепереше така силно от студ, самота и страх, че би посрещнал с радост смъртта.
Но животът бе взел връх. Поне за него. Той винаги е бил истински комарджия, воден от верния си инстинкт, като се хващаше на бас за какво ли не, като се започне например от това кога ще падне първият сняг през еди-коя си зима, та до това кой ще бъде следващият, когото Барингс ще нашиба с камшик. В приюта залозите се правеха с храна. На улицата се превърнаха в пари. Там вече не ставаше въпрос просто за нещо допълнително, а за оцеляване.
И той действително бе оцелял, като бе удвоявал и утроявал с всеки успешен залог откраднатите лири, бе спечелил уважението на известните лондонски крадци, освобождавайки ги от плячката им, като постепенно се издигаше нагоре в обществото.
Но никога не забрави, че други не бяха имали неговия късмет.
