— Добра работа си свършил, приятелю.
Смръщил чело в размисъл, Томпсън държеше един смарагд от последната крещяща огърлица и започна да го оглежда внимателно от всички страни.
— Всяко едно от бижутата, които ми донесе, струва хубави пари. Сега разбирам защо си ходил чак до Мансфийлд, за да ги вземеш.
Пиърс кимна и протегна далече пред себе си крака.
— Предполагах, че ще стигнеш до това заключение, щом видиш снощната ми плячка. А сега ми кажи колко струват?
— Трябват ми още няколко минути, за да пресметна цялата сума. — Томпсън остави камъка и очите му светнаха от любопитство. — Това, което не мога да разбера, е защо снощи не дойде направо тук, след като си свърши работата? Знаеш, че не обичам да се занимавам с подобни работи през деня.
— Имах своите причини. А именно поради твоите притеснения се срещаме тук, в задната стая. Ако внезапно се струпат ненаситни клиенти… — сарказмът на Пиърс показваше недвусмислено, че подобна вероятност не съществуваше, — можеш веднага да изтичаш отпред и да им покажеш стоката си. И никой няма да разбере, че аз те чакам отзад.
Като предизвикателство на подигравката на Пиърс, звънчето на входната врата пропя, показвайки, че някой е влязъл в магазина.
— Какво каза? — попита триумфиращо Томпсън и приглади износеното си сако. — Изглежда имам клиент.
— Така изглежда. Побързай, преди да е разбрал колко си западнал и да е побягнал обратно натам, откъдето е дошъл. — Засмя се при вида на убийствения поглед на златаря и кръстоса ръце зад главата си. — Ще изчакам търпеливо да се върнеш. И не лъжи чак толкова бедния човечец.
Томпсън изруга под носа си, след което се усмихна гостоприемно и излезе от стаята.
— Мога ли за ви помогна, госпожо?
Която и да беше клиентката му, гласът на Томпсън прозвуча доста изненадано. Може би беше отрупана с безвкусни бижута или гримирана до ушите, с несъмнено лековат характер. Пиърс се усмихна и се заслуша.
— Така се надявам — отвърна женски глас. — Разбрах, че купувате скъпоценности. Какво можете да ми предложите за тази пищна брошка?
Усмивката на Пиърс изчезна и той скочи на крака като ужилен. Това беше гласът на Дафни.
Той направи две крачки към магазина, но се спря на време. Какво, по дяволите, правеше тук тя? Трябваше да разбере това, преди да се покаже и да я измъкне от непочтените ръчички на Томпсън.
— Хм — казваше в този момент златарят. — Брошката е добре изработена, богато орнаментирана. Имате ли вече определена цена за нея?
— Надявах се вие да ми кажете.
— Разбирам. — Пиърс имаше чувството, че чува как се въртят добре смазаните колелца в мозъка на Томпсън. — Така, нека да я огледам по-добре. А, не забелязах това в началото.
— Какво?
— Камъните са леко замъглени. А качеството на гравираното злато? — Дълбока въздишка. — Може да се каже, че в най-добрия случай минава. — Пауза. — Ще бъда възможно най-щедър, добра ми лейди. Ще ви дам хиляда лири.
Дафни зяпна изумено.
— Хиляда лири? Но брошката струва поне три пъти тази сума.
— Така ли? Нима наистина ви предложиха подобна сума?
Мълчание.
— Струвате ми се разумна млада жена. И освен това, очевидно желаете, поради причини, които не ме засягат, да продадете брошката тук, а не в някой по-модерен бижутерски магазин в „Уест Енд“. Ще пренебрегна първоначалната си оценка, макар да е правилна, и ще увелича първоначалното си предложение. Ще ви дам хиляда и петстотин лири за брошката. — Златарят въздъхна сърцераздирателно. — Ще загубя доста, но винаги съм се държал като глупак, когато видя красива дама в нужда.
— Вие ме ограбвате. Съзнавам го прекрасно. Но нямам никакви…
Това беше достатъчно.
Пиърс вдигна стола си и го стовари силно върху стената и то не веднъж, а два пъти.
— Няма ли да проверите какво става там? — попита Дафни. В гласа й се усещаше напрежение и тревога от решението, което трябваше да вземе.
— Не. Сигурен съм, че няма нищо.
Пиърс взе една празна бирена бутилка и я разби в стената.
— Може би някой се е промъкнал в магазина ви! — възкликна младата жена.
Томпсън не можеше да отклони с лека ръка съмненията й, без да предизвика подозрения.
— Това сигурно е някоя улична котка, промъкнала се, за да търси нещо за ядене — измърмори той. — Ще проверя. Почакайте ме тук.
Миг по-късно вече беше в задната стая.
— Какво, по дяволите, правиш? — прошепна гневно на Пиърс той.
— Призовавам те тук. — Очите на младия мъж горяха. — А сега е мой ред да попитам какво правиш.
— Върша си работата!
— Крадеш парите на младата жена.
Томпсън премигна невярващо.
— Наистина е смешно да чуя подобни думи от теб.
— Изобщо не ги намирам за смешни. Моите мишени са алчни джентълмени, а не безпомощни жени. — Едно мускулче на стиснатите му челюсти потрепна. — Предложи й пет хиляди лири.
— Какво?
— Чу ме добре. Излез оттук и й предложи пет хиляди лири за проклетата брошка.
— Полудял ли си? Не бих могъл да продам бижуто за…
— Аз ще го купя.
Последва дълга пауза.
— Ти ще го купиш? — облещи се златарят. — Защо?
— Това си е моя работа.
— Дори не си го видял.
— То изобщо не ме интересува. Просто направи каквото ти казах. Незабавно.
Томпсън поклати смаяно глава.
— Ти си напълно откачен, Торнтън, знаеш ли? Напълно откачен. И какво да й кажа сега? Че внезапно съм си променил мнението и съм разбрал, че брошката струва цяло състояние?
— Измисли нещо. Бива те за това.
Бижутерът изръмжа възмутено, завъртя се на токовете си и излезе от стаята.
— Наред ли е всичко? — долетя до ушите на Пиърс гласът на Дафни.
— Хм? О, да, всичко е наред. Някакви кутии паднали и съборили една бутилка на пода. Станала е малка бъркотия, но не е нещо сериозно.
— Радвам се. — Младата жена си пое дълбоко въздух. — Мистър Томпсън…
— Докато събирах счупените стъкла, внезапно си спомних за една особена своя клиентка, една ексцентрична стара дама, която си пада страшно много по сапфири и рубини. Доколкото си спомням, тя беше готова да плати цяло състояние за бижу, изработено изцяло само от тези два скъпоценни камъка. Ще изпадне в екстаз като види брошката ви. И несъмнено ще я купи веднага, каквато и да е цената й. — Той направи пауза за по-голям ефект. — Така че, след като няма да бъда на загуба, ще се проявя като джентълмен и ви предлагам пет хиляди лири.
— Пет хиляди! — едва успя да повтори Дафни. — Но вие казахте, че брошката не струва дори
