— Нахално копеле — озъби се маркизът. — Как смееш да се намесваш? Това тук — и той изви ръката й, което стана причина от устните й да се изтръгне още един болезнен вик, — е дъщеря ми. Ще се разправя с нея по начина, който преценя за подходящ.
Подобно на навита на кълбо усойница младият мъж се спусна към съперника си и юмрукът му се стовари върху челюстта му.
— Не, вече не.
— Пиърс, недей! — Дафни се отскубна от ръцете на баща си и възвърна равновесието си точно на време, за го да види, как се опитва да отвърне със същото. Нахвърли се върху нейния любим и замахна към челюстта му.
Но не улучи целта си.
Пиърс хвана ръката му, като в същото време го удари с другия си юмрук по корема — един, два, три пъти. Пое си въздух и погледна към маркиза, чиито колене се подгънаха.
— Ставай, кучи сине! Изправи се, за да видиш какво може да прави едно улично нищожество!
— Пиърс! — препречи пътя му Дафни, като го гледаше умолително. — Не прави това!
Без да я забелязва, младият мъж стоеше изправен напрегнато, вгледан в съперника си в очакване на следващата му атака. Потъмнелите му от омраза гористозелени очи бяха станали почти черни, но кой знае защо Дафни не се изплаши от вида му. Беше разбрала инстинктивно, че Пиърс не беше тук, а някъде другаде и че зависеше от нея да го върне.
— Пиърс! — Сграбчи го за реверите и го раздруса. — Моля те — добави почти шепнешком тя.
Той бавно сведе очи към нея, сякаш я виждаше за пръв път.
— Дафни. — Протегна ръка и я докосна. — Добре ли си?
Този контакт като че подкладе още повече яростта на маркиза. Той се изправи вбесен.
— Не смей да докосваш и с един от мръсните си пръсти дъщеря ми. — И той изблъска младата жена встрани, като се приготви за следващия си удар.
— Спри, татко — застана между тях Дафни.
— Стой настрани, Дафни — изръмжа той.
— Не.
Очите на Трагмор за малко не изскочиха от орбитите си.
— И смееш да ми противоречиш? — прогърмя гласът му.
— Да — вирна брадичка тя. — Осмелявам се да ти противореча.
— Ах, ти, нахална…
— Само я удари и смятай, че си мъртъв, Трагмор. — Гласът на младия мъж прозвуча убийствено спокойно. — И не само сега, предупреждението важи завинаги. Тъй като от днес нататък Дафни не е повече нито твоя грижа, нито твоя жертва.
— Аз съм й баща, мръсно копеле такова.
— А аз съм й съпруг.
Заявлението изтрещя като гръмотевица и бе последвано от гробно мълчание.
— Лъжеш — изсъска най-после маркизът.
— Не, Харуик, не лъже. Ожених ги днес. В моята църква.
Невярната декларация на викария прониза Дафни и тя го изгледа смаяна.
Той обаче продължи да говори с Трагмор, без да губи присъствие на духа.
— Затова престани веднага с насилието. Няма да ти послужи за нищо.
— Оженил си ги… — Трагмор все още не можеше да възприеме тази мисъл. — Кой още присъства на този фарс?
Поредно мълчание.
— Елизабет — отговори внезапно сам на въпроса си той. — Ето значи какво се е опитвала да скрие от мен невярната ми съпруга, дяволите да я вземат. Е, тогава ще се разправя първо с нея. А след това ще анулирам този проклет брак.
— Не, татко, няма да го анулираш — проговори за своя изненада Дафни. — Решението си беше лично мое, никой не ми е повлиял. И никакви заплахи или насилия няма да променят този факт.
Юмруците на Трагмор се свиваха и отпускаха нервно.
— Ще видим тази работа — процеди през стиснатите си зъби той. Внезапно се обърна, скочи в каретата си и изчезна сред облак прах.
— Мама — прошепна младата жена и сграбчи уплашена ръкава на любимия си.
— Ще я докарам от имението, преди Трагмор да се е прибрал.
— Но той вече тръгна.
— Аз съм по-бърз, повярвай ми.
Дафни вдигна към него объркания си поглед.
— Все още не мога да проумея какво точно се случи току-що.
Опънатите от гнева черти на младия мъж се смекчиха и едното ъгълче на устата му се повдигна лекичко.
— Мисля, че ти току-що прие предложението ми за женитба.
— Очевидно. — Дафни се обърна към викария. — А ти излъга. Безсрамно. Никога преди не си го правил.
— Както не съм го сторил и сега. Просто казах на Харуик, че съм те омъжил за херцога в моята църква днес. Което и възнамерявам да сторя веднага, след като херцогът се върне от Трагмор с майка ти. — Чеймбърс смръщи чело. — Ако Харуик се добере пръв до Елизабет…
— Няма да го направи — раздвижи се отново младият мъж. — Конят ми е ей зад онези дървета. Ще пресека гората, без изобщо да минавам през селото и ще скъся пътя си, като се движа по права линия. Ще изпреваря Трагмор с цели петнайсет минути. Ще се срещнем в църквата заедно с маркизата. Да вървим. — И той изчезна зад букета от дървета.
Само след миг до ушите на Дафни достигна звукът от препускащи копита, а после настана тишина.
— Струва ми се, че го нарече твой спасител. Абсолютно вярно определение — кимна доволно викарият. — Той е прекрасен човек, Кокиче. Избрала си го добре.
— Моят съпруг — поклати объркано глава Дафни. — Нима всичко това е действителност?
— Абсолютна действителност. И предлагам да не губим време, а да побързаме да отидем в църквата, за да приготвим каквото можем. Въпреки, че — потупа я нежно по бузата той, — каквото и да правим, ти пак ще бъдеш най-красивата булка. — Чеймбърс погледна тревожно към гората. — Моля Бога само твоят Пиърс да пристигне при Елизабет, преди да е станало късно.
— Ще пристигне. — На устните й се появи усмивка, изпълнена с безкрайно учудване. — Пиърс винаги изпълнява молбите.
14
Последните слънчеви лъчи се готвеха да се скрият, когато вратата на църквата се отвори с трясък.
— Дафни. — Елизабет се спусна към дъщеря си, която крачеше самотно из празната църква и я прегърна.
— Мамо, добре ли си?
— Да, сега вече да, след като те видях. — Маркизата тревожно оглеждаше лицето на младата жена. — Толкова се притеснявах.
Погледът на Дафни срещна този на Пиърс, който тъкмо влизаше.
— Благодаря.
Той кимна сериозно.
— Пак заповядай.
— Разкажи какво се случи — помоли Елизабет. Баща ти беше като полудял от гняв, когато се спусна да те търси. Мистър Торнтън… простете, Негова Светлост каза, че се стигнало до размяна на удари. Освен това каза, че си искала да дойда при теб и че двамата сте щели да се жените.
— Шокирана ли си?
— Заради сватбата ли? Не. Само от спешността, с която се действа. — Въпреки, че беше объркана,
