маркизата се усмихна. — Ако си спомняш, вече знаех какъв ще бъде отговорът ти.
Щом чу това, младият мъж повдигна вежди и се усмихна доволно.
— Щастлив съм, че си решила в моя полза.
— Съмняваше ли се в това? — попита тихо Дафни.
— На моменти — да.
Елизабет отмести поглед от дъщеря си към Пиърс и попита:
— Къде ви откри Харуик и какво изобщо се случи?
— По-добре да седнеш, мамо — отвърна Дафни. И тя придърпа майка си към една пейка и се настани до нея. — Татко мисли, че с Пиърс вече сме женени.
Елизабет трепна.
— Защо мисли така?
— Вероятно защото аз му го казах — отговори младият мъж.
— Но защо? — Очите на маркизата се разшириха от ужас. — Да не би да ви е открил двамата заедно?
— По-лошо от това — промърмори дъщеря й. — Завари ме в училището. Точно се бях върнала след изпълнението на мисията, която обсъждахме. — И тя погледна многозначително към майка си. — Спрях в селото първо при викария, а след това отидохме в училището. Вече се готвех да се връщам в Трагмор, когато баща ми се появи вбесен. Пиърс се намеси. Събитията започнаха да следват едно след друго и… — Тя се прекъсна и наклони въпросително глава към младия мъж. — Как така се озова там точно в решителния момент?
— Проследих те.
— От църквата ли?
— От Лондон.
— От Лондон? — възкликна Дафни. — А откъде знаеше?
— Бях в Трагмор призори, както ти обещах. Майка ти каза, че си излязла. Върнах се в града, за да свърша някои работи с намерението да се върна в имението на баща ти по-късно днес. Случайно те видях, когато каретата ти напускаше Лондон в посока към Нортамптън. Както знаеш, изгрях от нетърпение да узная какъв е отговорът ти на моето предложение. Така че те проследих. Пристигнах в църквата точно когато двамата с викария излизахте. Тъй като знаех отношението ти към селските деца, не беше трудно да се досетя къде отивате. Воден от инстинкта си тръгнах към училището. За щастие инстинктът ми не ме подведе.
Очите на Дафни светнаха, изпълнени с топлина.
— Както винаги, нали?
— Както почти винаги.
— Дафни — намеси се Елизабет, — какво накара херцога да излъже баща ти? Какво ти направи Харуик?
Дафни потръпна.
— Не това, което ми направи, а което възнамеряваше да ми направи. Никога не съм го виждала толкова ядосан. А после, след като Пиърс го информира, че вече сме женени, той направо обезумя. Изглежда реши, че всички участваме в някакъв заговор. Той се спусна към Трагмор… с намерението да те пребие и да анулира брака ни.
— Сега разбирам защо ме измъкнахте от къщи с такава скорост — произнесе на глас мислите си Елизабет, като насочи към младия мъж пълния си с благодарност и ужас поглед. — Благодаря ви, сър. Но в крайна сметка все пак ще трябва да се върна при съпруга си и неговия гняв.
— Не, няма да е нужно — поклати глава Пиърс. — Заедно с титлата си наследих и пет огромни, понастоящем необитаеми имения. Изберете което желаете. От вас се иска само да се преместите в него. Останалото е моя работа.
В очите й проблесна надежда, но почти веднага изгасна.
— Харуик ще ме открие.
— Несъмнено. Но няма да успее да премине охраната, която ще сложа да пази избраното от вас имение. — Устните на младия мъж потрепнаха. — Има известно предимство в това да израснеш на улицата. Така човек се среща с всевъзможни хора.
— Но според закона…
— И се научава да не обръща внимание на закона, когато се наложи.
— Аз… Благодаря ви, Ваше Височество.
— Пиърс — поправи я той. — В крайна сметка само след час ще бъдем едно семейство. Мисля, че няма да има нищо нередно да не бъдем чак толкова официални един към друг.
Вратата откъм олтара се отвори.
— Кокиче, разрешителното е готово. Освен това успях да събера доста диви цветя за букета ти и да намеря достатъчно свещи, за да осветим църквата както се полага за такъв случай. — Викарият спря рязко. — Елизабет. — Спусна се към нея. — Добре ли си?
Този път усмивката на маркизата достигна дори до очите й.
— Прекрасно е, че те виждам, Алфред. Да, добре съм. Благодарение на херцога… на Пиърс.
— И на Бога — измърмори викарият, без да отделя погледа си от Елизабет, сякаш искаше да се увери, че наистина е жива и здрава. Най-после си пое дълбоко въздух и погледна към двамата млади. — Ами в такъв случай да започваме с венчавката, какво ще кажете?
И той отвори с артистичен жест книгата си.
— Скъпи възлюблени…
Неостаряващи думи, вечни и трогателни.
Дафни усещаше, че ръцете й треперят и чу несигурния си глас, който повтаряше обета й. Внезапно я обзе порой от емоции: благоговение, недоверие, възбуда, учудване.
Но не и съмнение. И страх.
Не и когато ставаше дума за Пиърс.
Когато достигна момента от церемонията, свързан с размяната на халките, викарият направи пауза.
— За малко да забравя — промърмори под носа си той. Бръкна в джоба си и извади оттам красива сребърна панделка, на която висяха завързани заедно за веки веков две тесни халки. — Тези пръстени означават много за мен. — Той се изкашля. — Пазих ги в продължение на години, сякаш ли съм знаел, че един ден ще свършат добра работа. И този ден дойде. — Подаде халката на Пиърс. — Заповядайте. За мен би било истинско удоволствие, не, привилегия, ако скрепите обета си, като поставите този пръстен на ръката на Дафни.
Видимо развълнуван, младоженецът прие подаръка на свещеника.
— Благодаря, господин викарий — прошепна Дафни и избърса сълзите от бузите си. Като през мъгла видя, че майка й също плачеше. — Халките са не само красиви. Стойността им е неизмерима, тъй като идват от вас. — Тя се обърна към Пиърс, сложи дланта си в неговата и загледа как той постави пръстена на безименния й пръст. После бавно вдигна поглед, за да срещне този на съпруга си.
— Обявявам ви за съпруг и съпруга — чу гласа на викария тя.
В църквата настъпи гробна тишина.
Пиърс обхвана нежно лицето на Дафни в дланите си и тя бе смаяна от откритието, че неговите ръце също трепереха, когато се надвеси да я целуне.
— Сега вече си моя, Снежно пламъче — прошепна едва чуто той. — Никой повече няма да ти причини нищо лошо. — После се изправи и протегна ръка към викария. — Благодаря ви. Вие сте наистина такъв, какъвто ви представяше Дафни и дори нещо повече.
— Връщам ви комплимента — стисна топло протегнатата ръка Чеймбърс. — Пожелавам ви живот, изпълнен с радост. — След това целуна Дафни по върха на главата. — Бъди щастлива, Кокиче.
Младата жена прегърна първо нега, а след това и майка си, като се чувстваше замаяна и объркана.
— Върви — рече Чеймбърс, забелязал замъгления й поглед. — Двамата с новия ти съпруг имате нужда да останете насаме.
— Мамо? — обърна се към майка си младоженката.
— Ще вземем майка ти в Маркам — отвърна Пиърс. — Докато уредя необходимото, тя ще бъде в най-
