половината от тази сума.
— „Струва“ е доста относителен термин. Аз съм справедлив човек. Щом печеля аз, печелите и вие. Е, какво ще кажете? Пет хиляди лири повече ли е от това, което си мислехте?
— Сигурен ли сте, че тази жена ще ви плати достатъчно, за да ви върне парите? Не бих искала…
— Сигурен съм.
Младата жена дори не се опита да скрие облекчението си.
— Това е чудесно. Смятайте брошката за ваша. И много, много ви благодаря.
След като камбанката, известяваща тръгването на Дафни звънна, Томпсън се върна в задната стая.
— Божичко! — възкликна той. — Вместо да грабне абсурдната сума и да се изпари преди да съм размислил, тя започна да се притеснява за моята печалба. Побъркана е също като теб. Не може ли да разпознае кога й правят подарък?
— А може би има и съвест.
Бижутерът изгледа подозрително Пиърс.
— Ами ти? Ти просто така плати пет хиляди лири за това. — И той му подхвърли брошката. — А сега ще ми кажеш ли защо?
— Не. — Пиърс се наведе напред, взе смарагда, който Томпсън бе отделил от откраднатата огърлица и го пъхна в джоба си заедно с брошката. — Това е мое. А това — той измъкна пет хиляди лири и ги подаде на бижутера, — е твое.
Златарят поклати глава, поемайки парите.
— Все още мисля, че си откачил. Но това си е твой проблем. Във всеки случай сметките ни са уредени, като се изключат парите, които ти дължа за впечатляващата пачка, която донесе днес.
— Задръж бижутата. И парите, които изкараш от тях.
— Защо?
Пиърс се усмихна вече почти от вратата.
— Не можеш ли да разбереш кога ти правят подарък?
И излезе, преди Томпсън да успее да отговори.
13
Трагмор бе във вихъра на яростта си, когато нахлу в дома си в средата на следобеда, все още ядосан заради непродуктивната си двудневна разходка до Лондон. Писмото на Холингсби го бе накарало да помисли, че застраховката за откраднатите бижута най-после бе излязла, а се оказа, че причината била в това, че адвокатът имал нужда от подписа му на още няколко документа.
Ако не жадуваше да избегне още една среща с Торнтън, щеше веднага да прати Холингсби по дяволите и да си тръгне. При създадената ситуация обаче, той остана и подписа проклетите книжа, без така и да разбере точно за какво служеха, и се задържа в Лондон, като се надяваше, противно на всякакъв здрав разум, че плащането на щетите му щеше да бъде ускорено.
Но нищо не се получи.
— Къде са маркизата и лейди Дафни? — излая той, втренчил поглед в иконома.
— Маркизата ви очакваше едва след още няколко часа, милорд — отговори слугата. — Но мисля, че е в стаите си. Лейди Дафни още не се е върнала в Трагмор.
— Върнала ли? Откъде да се е върнала?
— Не знам, сър. Както казах и на херцога, тя не ми обясни къде отива, нито пък видях кога е излязла. Било е доста рано.
— Херцогът ли? — Вената на слепоочието му запулсира по-учестено.
— Херцог Маркам, милорд. Беше тук призори и пита и за вас, и за лейди Дафни.
— Защо, по дяволите, е искал да се види с дъщеря ми? — Маркизът не изчака да получи отговор. Вече бързаше из вестибюла и се насочи към стълбището. Вземайки стъпалата две по две, той премина като вихрушка по площадката на втория етаж и влетя в стаята на съпругата си.
— Харуик! — скочи Елизабет с ръкоделие в ръка, а на лицето й се изписаха изненада и страх. — Прибрал си се по-рано, отколкото те очаквах.
— Очевидно — затвори вратата след себе си той. — Къде е Дафни?
Маркизата облиза устни с върха на езика си.
— Казах й, че ще се прибереш най-рано надвечер. Сигурна съм, че иначе тя щеше…
— Не те попитах защо не е тук? — прекъсна я той. — Попитах къде е.
Мълчание.
— Пак ли е отишла при онзи окаян викарий?
— Не знам точно къде е — призна Елизабет.
— Така ли? Тогава ще отида в селото и съм сигурен, че ще я открия.
— Той е единственият й приятел, Харуик — погледна го умолително тя. — Какво лошо има в това да прекарва по няколко часа в църквата?
Трагмор мигновено пламна от гняв.
— Излязла е още на зазоряване. Като знам патетично мекото й сърце, досега Чеймбърс несъмнено вече я е убедил да го придружи при някоя от богохулните му обиколки сред бедните. Е, предупреждавах я многократно, даже прекалено много пъти. — Той се завъртя на токовете си. — Този път е последният.
— Харуик, почакай! — сграбчи го за ръката маркизата. — Моля те, недей!
Той я блъсна настрани.
— Махни се от пътя ми!
— За Бога, остави я да бъде такава, каквато си е — рече умолително тя, опитвайки се да запази равновесие. — Дай й възможност да бъде щастлива.
Нещо в тона й го накара да спре. Той се обърна и огледа с присвити очи лицето на жена си.
— Щастлива ли? Какво значи това?
Елизабет разбра веднага, че е направила грешка.
— Само това, че Дафни в продължение на двайсет години е изпълнявала всичко, което си искал. Време е да я оставим да живее собствения си живот.
— Собствения си живот? — Яростта му се смекчи от зародилите се подозрения. — Тя се измъква тайно, за да ходи при онзи слабоумен викарий от дете. Защо тези посещения ще изменят изведнъж живота й? — Харуик се хвърли отгоре й внезапно като светкавица и я стисна за гърлото. — Кажи ми, Елизабет? Какво планират Дафни и викарият?
— Нямах предвид викария — отвърна Елизабет с разширени от ужас очи. — Говорех за… — Тя не довърши изречението си.
— Кого? — Пръстите му я стиснаха още по-силно. — С кого другиго би могла да се вижда Дафни? — Отговорът го осени изведнъж. — Торнтън? — Не му беше нужно друго потвърждение — ускореният пулс на маркизата говореше достатъчно красноречиво. — Торнтън е, нали? Значи затова е питал за Дафни днес сутринта, когато нахлул в дома ми, а?
Елизабет си пое с усилие въздух.
— Херцогът дойде да те търси. Възнамерява да се върне в Трагмор по-късно днес следобед. Помоли ме да те предупредя.
— Така ли? И кого ще посещава, Дафни или мен?
Отново мълчание.
— Защо е искал да види дъщеря ни? — Бузата му потрепна. — Да не би това копеле да е включило и нея в опитите си да ме унищожи? А? — Палецът му се заби в гърлото на Елизабет.
— Харуик, моля те. Задушаваш ме. — Тя го хвана за ръката и опита да се освободи.
Трагмор я блъсна грубо към стената, като наблюдаваше безсърдечно как жена му се строполи на пода.
— Ще стане много по-лошо, ако си я окуражавала да ме мами. — И той се устреми към вратата. — По- добре се моли подозренията ми да се окажат неверни, Елизабет. В противен случай животът ти няма да струва и пукнат грош.
