— Къде отиваш? — попита безсилно тя.
Маркизът се обърна — чертите на лицето му бяха обезобразени от гняв.
— Да науча дъщеря ни на урока, който ще помни цял живот.
— Тя е толкова красива, колкото изглеждаше и от витрината на магазина — заяви Дафни, докато показваше куклата с лененоруси коси на викария. — Не си ли съгласен?
— Мисля, че ще направиш малката Прудънс по-щастлива, отколкото някога е предполагала, че може да бъде — отвърна той, докато се движеха към училището.
— Знам какво може да означава една кукла за едно момиченце — прошепна младата жена, изживявайки за кой ли път онзи отдавнашен миг в „Дома на вечната надежда“. Виждаше незабравимия поглед на детето така ясно, като че то стоеше пред нея в момента. — Не можех да понеса Прудънс да бъде лишена от тази радост.
— Разбирам. — Повървяха известно време в мълчание. — Притесних се до смърт за теб, Кокиче — произнесе най-после викарият. — Забави се няколко часа.
— Съжалявам. Очаквах, че ще се върна много по-рано. Но се оказа много по-трудно, отколкото си мислех, да намеря купувач за брошката на мама.
Викарият повдигна изненадано вежди.
— А аз си мислех, че веднага ще я грабнат. На мен тя ми се стори пищна и реших, че всеки бижутер би имал изгода да я вземе.
— Така е. Златарите се изпълваха с ентусиазъм при вида й. За нещастие моралът им беше много по- малко от ентусиазма. Трябваше ми доста време, докато открия техен колега, който беше поне донякъде почтен.
— Разбирам.
— В крайна сметка все пак открих един бижутер, който, по известни само нему причини, реши да не ме ограбва.
Внезапно Чеймбърс си припомни нещо, което Дафни не знаеше.
— Като говорим за ограбване, се сетих. Твоят Бандит снощи изглежда е направил поредния си удар.
Младата жена се спря насред улицата.
— Така ли? Къде? Какво е станало?
— Доколкото разбрах, нападнал имението на граф Елбърт Мансфийлд, откъдето се сдобил с прилично количество бижута, сребро и пари. По някакво съвпадение — усмихна се викарият, — няколко часа по-късно директорът на приюта в Мансфийлд бил така щастлив да открие на бюрото си три хиляди и петстотин лири.
— Никой ли не го е видял?
— Не. С изключение на теб, Кокиче, никой друг не го е виждал.
— В такъв случай той е в безопасност. — Дафни вдигна очи към небето, изпълнена с по-голяма благодарност от когато и да било в живота си. — Слава Богу. — И тя тръгна отново.
— Виждам, че все още си пленена от твоя алтруистичен герой — рече Чеймбърс, като я погледна скришом. — Мислех си, че това ще се промени, като имах предвид чувствата ти към Пиърс Торнтън.
— Едното няма нищо общо с другото. Пиърс е прекрасен, неустоим човек. Бандитът е… — Гласът й секна.
— Да?
— Канех се да кажа, че Бандитът е спасител. Но такъв е и Пиърс по свой начин. Разликата е, че първият спасява много хора, а вторият — само мен.
— И двете роли са много необходими.
Младата жена се усмихна.
— Благодаря. — Загледа се разсеяно в куклата, която призори бе измъкнала предпазливо от гардероба си и донесла в църквата, като галеше розовата й атлазена рокличка. — Трябва да побързаме, господин викарий — сепна се внезапно тя и ускори крачка. — Най-вероятно вече сме изпуснали по-големите деца. Те сигурно вече са се прибрали по домовете си, за да изпълняват задълженията си. Но искам много да заварим поне малките.
Миг по-късно мис Редмънд отвори вратата и на лицето й се изписа изненада.
— Господин викарий, лейди Дафни. Не ви очаквах днес. — Тя погледна набързо назад през рамото си и сбърчи вежди. — Привършихме с ученето за днес. Половината от децата вече си тръгнаха.
— Малките тук ли са още? — попита с надежда младата жена. — Тими? Уилям? Прудънс? Извинявам се, задето идваме толкова късно и без предупреждение, но наистина нямах друга възможност, а толкова исках да ги видя. Няма да стоим повече от пет-шест минути, обещавам.
— Бихте постъпили разумно, ако се съгласите, мис Редмънд — добави авторитетно мистър Чеймбърс. — Лейди Дафни е донесла приказен подарък.
— Подарък ли? — Изучаващият поглед на учителката падна върху куклата в ръцете на младата жена. — Добре тогава — повдигна рамене тя, очевидно без да се впечатли от това, което виждаше. — Влезте.
— Дафни! — Тими буквално литна към вратата с изпълнени с възторг очи. — Виждаш ли, Уилям? Казах ти, чи ши съ върне.
— Разбира се, че се връщам — погали разбърканите коси на Тими тя. — Съмняваше ли се в това?
— Е, казахте, чи ши дойдете пак по-скоро и Уилям помисли, чи може би не сте нъ харесали.
— Извинявам се за закъснението — рече тържествено Дафни, а погледът й се срещна с този на Уилям. — Но вкъщи имаха нужда от мен и не можех да изляза. Освен това изгубих доста време в опити да примамя Ръсет да дойде с мен.
— Доведохте ли го? — прекъсна я Тими и се огледа възбудено наоколо.
— Не, страхувам се, че не — въздъхна младата жена. — Както, сигурна съм, вече си открил покрай твоя гущер, намеренията на животните често се различават от нашите.
— Да — кимна разбиращо Тими. — Хенри ни ще да стои в леглото, което му напрайх, мъкър да сложих много мека трева и буболечки в него. Нощем все изпълзява оттам. Оня ден, когат’ мама започнъ да пере, гу открила в легена. Мале, направо побесня.
Дафни се опита да сдържи усмивката си.
— Благодаря ти за разбирането. Обещавам да продължавам с опитите си да убедя Ръсет.
— Вярно ли й, чи съ въ ограбили? Че Бандитът на тенекиената чаша й бил във ваш’та къща? — заинтересува се Тими.
Младата жена се спогледа с викария.
— Да, вярно е.
— Разкажете ни — настоя Уилям, чиято сдържаност се изпари само за миг.
— Няма кой знае какво за разказване. Стана през същата нощ, след последното ми посещение тук. Взел е всичките ни скъпоценности, а парите очевидно е дарил на приюта в Лестър.
— Ау! Вий видяхте ли го? Говорихте ли с него? Той…
— Мисля, че лейди Дафни ни е донесла нещо — намеси се мис Редмънд, като без да иска спаси посетителката си от провокационните въпроси на Тими.
— Да, точно така. Първото от нещата е за Прудънс. — Младата жена се усмихна и протегна ръка към момиченцето, което се криеше зад Уилям, вперило поглед в куклата. — Виждам, че носиш хубавата си нова рокля — окуражи я Дафни, когато детето пристъпи колебливо към нея. — Досети ли се, че ще ви посетя точно днес?
— Не. — Отговорът на Прудънс бе едва чут шепот. — Просто я нося всеки ден… и съ надявам.
Гърлото на младата жена се сви от вълнение.
— Е, твоите надежди май са били вълшебни. Защото с тяхна помощ аз се появих днес. И дори ти донесох нова приятелка. — Тя протегна ръце. — Това е самотната кукла, за която ти споменах. Тя се почувства страшно щастлива, когато й казах, че вече ще си има дом и някой, който да я обича.
— Куклите не могат да говорят — възпротиви се Тими. — Оу! — И той погледна Уилям, докато търкаше
