— Не обръщай внимание на глупавите ми майчини сълзи. Много се вълнувам за теб, мила. И се радвам, истински.
— Не мисля, че татко ще сподели радостта ти — предупреди я Дафни, като избираше предпазливо всяка своя дума. — Пиърс може да е херцог, но е израснал на улицата, а баща ми надали е предвиждал за мен съпруг с такова минало.
— Предложението ти е направено от херцога, не от баща ти — изненада я с отговора си маркизата. — Твоите чувства… и на Пиърс, са единственото, което е от значение в случая. Не позволявай нищо да ви раздели.
Младата жена изгледа въпросително майка си, учудена от необичайно страстния за нея тон, като се питаше, дали реакцията й не се дължеше на онази обречена любов. С усилие на волята се сдържа да не пита нищо повече, тъй като чувстваше, че майка й още не беше готова да сподели тази част от живота си.
— Още не съм отговорила на Пиърс.
— Защо?
— Всичко стана така бързо. Трябваше ми време, за да помисля.
Елизабет погали дъщеря си по косата.
— Дафни, послушай сърцето си. В противен случай ще съжаляваш до края на живота си. Повярвай ми, говоря ти от собствен опит. — Онова особено изражение се появи отново и след малко изчезна. — Така, кога ще дойде херцогът, за да получи отговора си?
— Днес.
Маркизата пъхна брошката в ръката на дъщеря си.
— Тогава предлагам да побързаш и да привършиш по-бързо с това отблъскващо украшение. Дай парите на викария и тичай обратно насам, за да посрещнеш Пиърс.
Младата жена целуна майка си по бузата.
— Благодаря ти, мамо. Благодаря за всичко.
— Още е много рано, Ваше Височество. И, повтарям, не мога да ви помогна.
Икономът на Трагмор говореше високомерно и с явно неодобрение, като препречваше пътя му към къщата.
— Уточних вече три пъти, че лорд Трагмор е в Лондон.
— А аз уточних три пъти, че в такъв случай настоявам да се видя с лейди Дафни. — Пиърс започваше да губи търпение. Едва бе имал време да се изкъпе и преоблече, преди да се спусне към Трагмор. Не беше в настроение да спори с този вироглав слуга, който очевидно бе решил на всяка цена да му попречи да се види с Дафни.
— Изглежда лейди Дафни също е излязла.
— Излязла ли? — едва не се задави младият мъж. — Толкова рано?
— Не мога да кажа нищо повече, Ваше Височество.
— Мога ли да помогна с нещо — долетя откъм вестибюла колебливият глас на Елизабет. — Аз ще говоря с херцога.
Икономът се сепна, а след това се извъртя, за да погледне към маркизата.
— Добре, мадам — поклони се той. Погледна надменно за последен път към Пиърс и се оттегли.
— Добро утро, Ваше Височество — усмихна се Елизабет, докато се приближаваше.
— Лейди Трагмор, благодаря ви, че ме приехте. Извинете, че пристигам в такъв ранен час. Надявам се, че не съм прекъснал съня ви.
— Ни най-малко. Както виждате, вече съм на крак и съм облечена. — Маркизата застана на входа. — Простете, че не ви каня вътре. Честно казано, просто съм голяма страхливка.
— Разбирам. — Младият мъж кимна сериозно, обхванат отново от съжаление за тази мила, пречупена жена, която бе принудена да изтърпява какво ли не. — Предполагам, че маркизът не е тук?
— Не, в противен случай не бих поела такъв риск. Трябва да се прибере най-рано привечер.
— Разбирам.
— Но вие не сте тук заради Харуик, нали? Дошъл сте за Дафни.
Пиърс трепна и се вгледа внимателно в лицето на своята домакиня. Какво й беше казала Дафни?
— Тя каза, че ви очаква днес — рече маркизата, сякаш бе прочела мислите му. — Но не мислех, че ви очаква толкова рано. Иначе щеше да си остане вкъщи, за да ви посрещне.
— Значи наистина е излязла?
— Да. Замина от Трагмор преди около час.
— Преди зазоряване? Защо?
Елизабет бе забила поглед в земята и изучаваше сложните шарки по мраморния под.
— Не знам дали имам право да обсъждам действията на Дафни с вас, сър. Мога да ви уверя само, че намеренията й са сериозни.
— Тя е добре, нали?
При тези думи маркизата повдигна глава.
— Да. — Очите им се срещнаха. — Жива и здрава. Ще можете сам да се убедите по-късно днес.
— Да, така е — кимна младият мъж, убеден, че майката на Дафни казва истината. — Бихте ли й предали нещо от мое име? Кажете й, че ще се върна, за да пия чай с вас и да получа отговора й.
— Добре.
— И още едно нещо.
— Да?
— Ако съпругът ви се върне, кажете му за предстоящото ми посещение. Искам да ме чака.
За момент изражението на Елизабет се помрачи от страх.
— Ще се постарая Харуик да научи за визитата ви, Ваше Височество. — Тя се огледа нервно назад във вестибюла. — А сега аз искам да ви кажа нещо. — Тя се наклони към Пиърс. — Осигурете безопасността на Дафни — прошепна тя. — И я направете щастлива. Моля ви.
За миг двамата се почувстваха свързани от една и съща цел.
— Така и ще сторя, мадам — отговори тържествено младият мъж. — Имате думата ми.
Наближаваше дванайсет по обяд и в „Ковънт Гардън“ кипеше оживление.
Дафни пристъпи от крак на крак, като се намръщи от болка и се питаше къде да открие бижутера, който ще плати най-високата цена за брошката на майка й. През изминалите няколко часа след пристигането си в Лондон, тя се бе движила предпазливо из улиците, като се свиваше всеки път, когато някой й заприличваше дори и най-слабо на баща й. Беше поела огромен риск и знаеше това. Но високата цена, която възнамеряваше да получи за брошката, не можеше да бъде открита в малкото им село. Беше се обадила на викария и използвала единствения довод, който, знаеше добре това, можеше да има успех — децата и нуждата им от тези пари. Мърморейки под носа си страстни молитви за нейната сигурност, мистър Чеймбърс бе намерил карета и сега Дафни скиташе по лондонските улици.
Намерението й беше да свърши работата си за по-малко от час и да си тръгне. Колко по детски наивна се бе оказала тази идея.
Видните бижутери в Уест Енд познаваха баща й и да отиде при тях бе равносилно на самоубийство. Потреперваше само като си помислеше какво би станало, ако някой от тях му подшушне дори една думичка за случилото се. Затова се бе ограничила да ходи при по-малко известните, по-скромни златари, но скоро се убеди, че на много малко от тях можеше да има доверие.
„Ковън Гардън“ бе последната й надежда.
Собственикът на кръчмата две пресечки по-горе, до когото се бе допитала, й бе споменал за някакъв си мистър Томпсън, който бил известен с това, че плащал добре и не задавал въпроси.
Сега оставаше само да го открие.
