— Материалните блага са от огромно значение за баща ти, Кокиче. Но фактът, че иска да получи това, което мисли, че му се полага по право, не означава, че има парични затруднения.
— Така е. Но само това не би ми дало основание да правя подобни заключения. Поведението му по пътя за Гантри беше необичайно. Вместо да се държи тиранично, той беше нервен и разсеян и спомена нещо, че трябвало да се омъжа за някой богат джентълмен, който да го спаси от примката около врата му.
— И ти мислиш, че е възможно твоят херцог да е тази примка?
— Или свързан по някакъв начин с онова, което я е създало. Да, мисля, че е напълно възможно. Но това са само мои предположения. Опитах се да разбера от Пиърс, но засега той избягва тази тема.
— Хм. Да, трябва да призная, че очаквам с нетърпение да се запозная с твоя загадъчен герой.
Думите, които употреби викарият, накараха Дафни да се усмихне.
— Да, господин викарий, аз също очаквам с нетърпение да се запознаеш с моя загадъчен герой.
Пиърс се чувстваше всичко друго, освен герой.
Остави втората си чаша кафе и, без да обръща внимание на ранните утринни слънчеви лъчи, започна да ходи напред-назад из спалнята си и да се пита за стотен път от полунощ насам, когато се бе отказал окончателно от опитите си да заспи, защо не бе отвел със себе си Дафни, когато бе имал тази възможност. Вместо това бе постъпил глупаво, като й бе дал два дни за размисъл с надеждата, че сърцето й щеше да я убеди да приеме предложението му.
И по този начин я бе оставил в ръцете на баща й.
Внезапно рискът му се стори прекалено голям, още повече, че доверието му в Холингсби започна да намалява. Ами ако бе преувеличил способностите на адвоката? Какво щеше да стане, ако Холингсби не успееше или не пожелаеше да задържи маркиза в Лондон?
Пиърс постави с трясък чашката върху нощната масичка и прокара пръсти в косите си.
Отговорът от адвоката, който бе получил късно снощи, с нищо не бе успокоило тревогите му. О, да, той бе приел неочакваното предизвикателство и се бе съгласил да направи всичко възможно, за да задържи Трагмор един-два дни. Но в края на писмото си го предупреждаваше, че маркизът не е нито глупав, нито може да бъде манипулиран лесно, така че не даваше никакви обещания.
По дяволите.
Младият мъж се отпусна върху един стол и се загледа с невиждащ поглед през прозореца, през който вече бе започнала да навлиза утринната светлина. С цената на големи усилия укроти донякъде емоциите си и си наложи да мисли рационално.
Всъщност, в този случай главното не бяха способностите на Холингсби. Дори, ако адвокатът се окажеше неубедителен съдружник, Трагмор нямаше да бърза да се прибере у дома при положение, че знаеше за предстоящото посещение на Пиърс и заплахата му да си възвърне дълговете. Не, маркизът щеше да остане в Лондон колкото се може по-дълго, поне до обяд на следващия ден, за да избегне справедливото си наказание. Но нямаше да успее в това. Тъй като Пиърс щеше да го изчака, като предвкусваше удоволствието от предстоящото си съобщение.
След което Дафни щеше да бъде негова.
В този момент се обади съвестта му, напомняйки му, че Дафни знаеше само част от истината. Това обаче бе най-важната част, тази, в която ставаше дума за взаимните им чувства. Но това не променяше факта, че тя заслужаваше да знае всичко, в това число и условията в завещанието на Маркам.
Опасението да не я прогони обаче го бе накарало да замълчи. Доверието й в него бе още ново, крехко. Все пак бе успял да я убеди, че няма нищо общо с борбата му с маркиза. Последното нещо, което желаеше, бе да събуди отново нейното недоверие в самата себе си и да я накара да мисли, че за него тя е просто помощно средство за създаването на нужния наследник. А ако това станеше, щеше да я загуби — и духа й, и доверието й, и ръката й. При даденото положение не му оставаше друго, освен да се моли чувствата й към него да превъзмогнат страха и схващането й, че има някакви ангажименти към баща си.
Ангажиментите на Дафни към баща й.
Това бе интересна тема за размисъл.
Тя определено бе проявила любопитство във връзка с подробностите около възвръщането на загубите от грабежа. И в това нямаше нищо учудващо. Тъй като вече се бе убедил в силата на нейните инстинкти, младият мъж предполагаше, че се е досетила за финансовите затруднения на баща си. Нещо повече, напълно бе възможно да е стигнала до заключението, че Пиърс е свързан по един или друг начин с тези затруднения. Това, което не знаеше и за което очевидно се опитваше да се досети, бяха причините, накарали го да постъпи по този начин.
Питаше се дали щеше да разбере, ако й разкажеше ужасната история, която го свързваше с маркиза. Ако ставаше въпрос за когото и да било другиго освен Дафни, той дори не би помислил да направи подобно нещо. Но неговото жизнено Снежно пламъче с великодушно сърце и безкрайно състрадание, може би щеше да разбере безпомощността и униженията, които бе принуден да изживее, омразата, която гореше в душата му.
Да, но мъжът, когото възнамеряваше да съсипе, бе нейният баща.
Дали същата състрадателност нямаше да я накара да симпатизира и на маркиза? Дали чувството за дълг към баща й нямаше да промени отношението й към него?
Ако съдеше по предишните й действия, отговорът беше не. В крайна сметка, нали тя беше помогнала да Пиърс да ограби собствената й къща? Нали бе рискувала, за да го спаси от гнева на Трагмор?
Не. Не беше така. Мъжът, на когото беше помогнала, бе Бандитът на тенекиената чаша.
Кръвта му пламна от тази напълно лишена от логика ревност и младият мъж стисна юмруци. Това беше лудост. Човекът, от когото ревнуваше, не съществуваше, а беше приказен герой, когото сам бе създал.
Фактите не успяха да го успокоят. За първи път Пиърс пожела дегизировката му да не беше така безупречна, да не беше зачулен, маскиран и обвит в черно от глава до пети, когато Дафни се бе събудила. Искаше му се нощният мрак да не бе обгърнал стаята й и той самият да бе използвал повече от една свещ, за да се освети по-добре. Може би, ако я бе прегърнал и й бе говорил с естествения си глас, вместо с онова маскировъчно ръмжене, тя щеше да го познае.
Да познае ли? И какво щеше да узнае, помисли си сепнато младият мъж. Една истина, която се бе заклел никога да не издава? Една истина, която щеше да изложи на риск както всичко, за което се бореше, така и човека, който я е открил.
Боже, той наистина си беше загубил ума. Дори Дафни да бе действително увлечена по Бандита, той не можеше да стори нищо във връзка с това. Поне засега. Веднъж само да се оженеше за нея, само да я имаше в леглото си. Пиърс преглътна с усилие, чувствайки как всичко в него се стяга от желание. Тогава щеше да я накара да забрави за проклетия герой на бедните.
Младият мъж стана, все така замислен, прекоси стаята и отвори чекмеджето на бюрото си. Присегна се към скритата дъсчица и измъкна малката прекрасна перла, която бе извадил от огърлицата на Дафни — неговият спомен от кражбата у Трагмор и знакът, който възнамеряваше да остави на мястото на следващия грабеж. Повъртя перлата между пръстите си, като наблюдаваше как отразява утринната светлина и се опитваше да се пребори с напрежението и безпокойството си. Имаше само един изход за това — да насочи енергията си за извършването на нещо полезно, нещо, което би отклонило мислите му от Дафни временно, докато отиде в Трагмор да си я поиска.
Грабеж. Това бе идеалното решение.
Въпросът беше — кого.
Устните на Пиърс бавно се разтегнаха в усмивка, докато наблюдаваше скъпоценния камък в ръката си и си припомняше невероятно богатия асортимент от бижута, които бе видял на бала в Гантри. Несъмнено те бяха само една незначителна част от онова, което собствениците им бяха оставили в домовете си. Спомняше си ясно думите на Холингсби, че партито щяло да продължи няколко дни. А това означаваше, че висшето общество все още се веселеше там.
Като бе оставило именията си без господари…
И дало безкрайни възможности на Бандита на тенекиената чаша.
