12
Имението на граф Селбърт Мансфийлд бе не по-малко богато, отколкото можеше да се предположи по смайващите бижута на неговата графиня.
Бандитът се усмихна доволно, оглеждайки скъпите скулптури и картини в библиотеката на светлината на запалената си свещ. Заслужаваше си дългия път от Маркам, както и спешните уговорки, които се бе наложило да направи в последния момент във връзка с посещението си в бижутерския магазин на Томпсън.
При нормални обстоятелства нямаше да се тревожи, дори ако трябваше да пътува цяла нощ. Обикновено отиваше в магазина на „Ковънт Гардън“ непосредствено след всеки грабеж, уреждаше сделката си и, непосредствено преди зазоряване оставяше тенекиената чаша в предварително избрания приют и сутринта се отправяше към дома си.
Но не и този път. Сега трябваше да се прибере още призори, за да бъде в Трагмор — и при Дафни — с първите утринни лъчи.
Бандитът погледна часовника си и се намръщи. Два и седем минути. Влизането в имението му бе отнело десет минути повече от обикновено. Очевидно висшето общество вземаше допълнителни предпазни мерки срещу неговите набези, като например здравите, наскоро поставени резета на прозорците в дневната. Едно резе щеше да отнеме, дори на човек с неговия опит, допълнителен четвърт час. Затова бе импровизирал и бе отрязал парче от стъклото, достатъчно голямо, за да се промуши през отвора.
Трябваше да навакса загубеното време.
При тази мисъл бандитът започна бързо и методично да освобождава Селбърт от притежанията му. Прибра внушителния куп банкноти от касата и сребърните прибори и съдове по полиците в килера.
След това се качи на горния етаж и се промъкна в празната спалня на лейди Селбърт. Бяха му нужни само няколко минути, за да открие, че бижутата й, макар и безвкусни в по-голямата си част, бяха дори повече, отколкото бе предполагал. Започна бързо да прибира в торбата огромните пръстени и бляскави огърлици, като от време на време се намръщваше отвратен от някое особено крещящо украшение. Внезапно видя като наяве физиономията, която би направила Дафни, ако видеше тази безвкусица и се усмихна развеселен. Неговото Снежно пламъче щеше да потръпне от погнуса, ако беше тук в момента. Ами да, дори колието на виконтеса Друидж изглеждаше фино, сравнено с тези дрънкулки.
Все още се усмихваше, когато се насочи към спалнята на господаря на дома, постави деликатната перла на Дафни в една тенекиена чаша и я постави върху възглавницата на графа. След това, все така забързан, се върна по обратния път, като внимаваше да не вдига никакъв шум, слезе по стълбите, пресече вестибюла и влезе в дневната.
Само след секунда се промъкна през отвора в прозореца и намести капаците така, че ако някой погледнеше отвън към къщата, да не забележи липсващото стъкло.
Първата част от тазвечерната работа бе свършена.
Докато яздеше с убийствена скорост, бандитът прибави наум хиляда и петстотинте лири, които бе открил в касата на Селбърт, към двете хиляди лири, които бе донесъл. Три хиляди и петстотин лири — доста прилична сума за паянтовия приют в околностите на Мансфийлд, където възнамеряваше да остави парите.
След четвърт час вече излизаше от приюта, а на бюрото на директора се мъдреше пълната с банкноти тенекиена чаша.
От Нортамптъншир го деляха петдесет мили, а до зазоряване оставаха по-малко от три часа. Нямаше време да спира в Уелингбъро и да крие откраднатите бижута. Трябваше да се отправи директно към Маркам, някак си да се опази от погледите на тълпата от слуги, докато скрие дрехите и плячката, а след това да се приготви за съдбоносното пътуване до Трагмор.
— Добро утро, мисис Фрейм.
С топла усмивка на лицето, Дафни влезе в кухнята, възбудена и развеселена, сякаш навън не беше все още тъмно.
Без да се изненада, пълната готвачка отвърна на усмивката на младата жена, като даде знак на помощничките си да продължават работата си.
— Радвам се, че сте станали и че се появихте тук толкова рано, мис Дафни. Трябва да поговоря с вас.
— О, този разговор не може ли да почака? — възкликна младата жена, като оглеждаше плодовете и сладките, които приготвяха за сутрешната закуска. — Разполагам със съвсем малко време преди завръщането на татко от Лондон. Дойдох да взема храната, която сте успели да ми запазите, за да мога да отида до селото и да се върна преди неговото пристигане.
— За съжаление, не, не може да чака. — Мисис Фрейм смутено избърса ръце в колосаната си престилка.
Този път тъжният й тон успя да се промъкне до съзнанието на Дафни.
— Какво има, мисис Фрейм? Нещо не е ли наред?
— Страхувам се, че не е. — И готвачката поведе младата жена към един от ъглите, където никой не можеше да ги чуе. — Не исках да ви го казвам, но няма как да го избегна повече.
— Божичко! Какво има?
Мисис Фрейм си пое дълбоко въздух, като да събере сили.
— Става въпрос за маркиза. Заплаши, че ще ме уволни.
— Какво? — пребледня Дафни.
— Каза ми го вечерта, преди да тръгнете за Гантри. Влезе вбесен в кухнята и ме обвини, че пилея храната. Беше доста конкретен както в своите обвинения, така и ултиматума, който ми даде. Ако не съм вършела по-добре работата си и не съм правела икономии, щял да наеме друга готвачка, а мен да ме изхвърли на улицата. — Очите на мисис Фрейм се навлажниха. — Съжалявам, мис Дафни, но имам нужда от работата си.
— О, Боже — стисна треперещите ръце на готвачката тя. — Грешката е моя. Аз исках да правите допълнителни порции, така че да остава храна, която да нося при викария.
— Знам. Но не съм казала и думичка на баща ви, кълна се. Не мога да върша повече това, мис Дафни. През последните дни се опитвах да измисля друг начин, за да ви помагам, но не…
— Не — прекъсна я младата жена. — Дори не си мислете да опитате да надхитрите баща ми. Това е невъзможно. Той ще разбере какво сте замислила и гневът му ще се стовари върху вас. Не бих могла да се примиря с това. Моля ви, мисис Фрейм, не излагайте на риск работата си тук.
„Както и самата себе си“ — добави наум тя.
— Съжалявам, миледи — закърши ръце готвачката. — Сега как ще помагате на онези бедни дечица?
— Ще намеря друг начин — прегърна я импулсивно младата жена. — Радвам се, че се обърнахте към мен. Не знам какво щях да правя, ако ви бях изгубила. А сега не се тревожете повече. Ще измисля нещо.
Озовала се сама в стаята си, Дафни седна на ръба на леглото, изпълнена с желанието наистина да бъде така уверена, както и звучеше. Какво можеше да предложи на децата, след като вече не разполагаше и с храната? Откъде щяха да се снабдяват с достатъчно за ядене? Кой щеше да помага на викария да се грижи за тях?
Пиърс.
Дафни веднага се вкопчи в тази идея. Не се съмняваше и за миг, че ще й помогне, ако го помоли. Същевременно обаче чувстваше, че няма право да го моли. Не му беше съпруга — поне засега.
Не, засега трябваше да разчита единствено на себе си.
Освен ако…
Изпълнена с нерешителност, младата жена се замисли върху последната си възможност — майка си.
