място под фустите си. — Страхувам се, че нямаш избор.
Пиърс крачеше нестабилно из спалнята, когато Дафни влезе в стаята му малко след като бе ударил дванайсет часа.
— Какво правиш? — попита тя и затвори вратата зад себе си. — Раната ти…
— Е в чудесно състояние — довърши той и се запъти към нея. — Смених превръзката преди един час. Вече не кърви. Ще се оправя. Какво съм правел ли? Тревожех се за теб. — И той буйно я обгърна със здравата си ръка и я притисна към себе си. — Дълго те нямаше. Слава Богу, че си жива и здрава.
Съпругата му обви ръце около кръста му.
— Такива думи от човек, който не вярва в молитви? — промълви тя и допря бузата си до неговата.
— Томпсън опита ли се да направи нещо неетично? Да те изиграе например? Или да се усъмни в теб? Да те нарани по някакъв начин?
— Не. Всъщност бе доста развеселен от цялата ситуация. — Дафни извади ножа и го подаде на любимия си с дяволита усмивка. — Всъщност, дори ми предложи работа.
— Много забавно. А как мина с приюта? Имаше ли някакви трудности?
— Не, не и не. — Тя докосна предпазливо превръзката му. — Кажи ми, че си добре.
— Вече съм добре. — Младият мъж зарови устни в косите й. — Боже, щях да полудея.
— Разбирам те. Аз се чувствах точно по същия начин.
Във въздуха увисна тежко мълчание.
— Пиърс, за малко да те убият.
Той стисна клепачи и преживя отново мига, когато бе решил, че са го хванали и когато бе неспособен да мисли за друго, освен за това, че ще изгуби Дафни.
Когато за първи път от трийсет години, животът му бе от по-голямо значение от каузата му.
И когато внезапно и ярко си бе дал сметка колко много имаше да губи.
— Чух изстрела — рече сподавено младата жена. — Видях, че са те улучили и единственото, за което можех да мисля, бе… — Тя прекъсна за момент, докато се овладее. — Не, няма да направя това. — Пое си дълбоко въздух. — Имам нужда от теб, Пиърс. Но освен това те и обичам. Не мога… няма да те моля да се откажеш от това. Знам колко силна е връзката ти с децата. Господ ми е свидетел, тяхното щастие е не по- малко важно за мен, отколкото за теб. Така че, каквото и решение да вземеш, аз ще го уважа и ще се осланям на Бога да те върне жив и здрав при мен. — И тя взе ръцете на съпруга си в своите. — Ето — завърши с болезнен шепот тя.
Младият мъж отвори очи на време, за да види как остави един голям сапфир в дланта му.
— Не уточни кой камък искаш да оставя — обясни тя. — Затова накарах мистър Томсън да извади това от касичката за бижута. Надявам се, че одобряваш избора ми.
Пиърс помисли, че ще се задуши от вълнение. Остана дълго неподвижен, вперил очи в блестящия камък, трогнат от всеотдайността на своята съпруга, впечатлен още по-силно от факта, че решението, което бе търсил така отчаяно, само го бе намерило.
— Изключително впечатляващ камък — отвърна той със странно задавен глас. — Ще го сложим в чекмеджето с моите вратовръзки като таен символ на нашето незабравимо общо извършено престъпление. — Палците му избърсаха сълзите по бузите й. — Време е — рече сериозно той. — Отсега нататък Бандитът на тенекиената чаша ще се придържа само към втората част на своя ритуал. Веднъж месечно ще оставям тенекиена чаша с пари в някой приют. Ако ме хванат, ще обясня странния начин, по който проявявам великодушието си с влиянието на всички вдъхновяващи статии за Бандита на тенекиената чаша, които съм прочел. Бандитът в оставка. Разликата с моя предшественик обаче ще бъде в това, че моите действия ще бъдат напълно законни. И не могат нито да ме застрелят, нито да ме обесят, задето раздавам собствените си средства, нали?
Дафни се засмя безмълвно през сълзи.
— Трябва ли да мисля, че одобряваш плана ми? — Забелязал въпроса в очите на съпругата си, Пиърс поклати глава. — Не правя това заради теб, Снежно пламъче. — Той хвърли сапфира върху леглото и протегна към нея празната си ръка, сякаш й предлагаше тяхното бъдеще в нея. — Правя това, заради самия себе си.
— Не, Пиърс — възпротиви се нежно Дафни, хвана ръката му и я допря до корема си, за да сподели с него новото чудо в живота им. — Правиш това, заради нашето дете.
21
— Какво ново ми носиш, Ларсън?
Трагмор бе седнал пред бюрото си, присвил въпросително очи.
— Много малко, сър. Маркизата не излиза почти никъде. Ако ми позволите да кажа мнението си, не виждам доказателства за нещо нередно от нейна страна и определено нищо, което да говори, че съпругата ви не ви е била вярна.
— Това значи ли, че не е приемала никакви посетители в Рътланд?
— Никой, освен вашия свещеник, сър.
— Чеймбърс? — изправи гръб маркизът. — Пак ли е ходил при Елизабет? Сам ли е бил?
— Да, сър, както и при първите си две посещения. — Ларсън впери очи в записките си и вдигна рамене. — Пристигна малко преди четири следобед, очевидно за чая. Икономът го въведе в гостната, слугинята постави цветята в една ваза и…
— Цветя! — скокна при това откритие Трагмор. — Викарият е носил цветя?
Детективът трепна, очевидно изненадан от бурната реакция на маркиза.
— Чиста формалност, милорд — побърза да го увери той. — Нищо повече от онова, което би поднесъл който и да било на своята домакиня.
— Нищо повече, а? Да не би случайно цветята да бяха жълти?
— Всъщност, да, наистина бяха жълти.
— Жълти рози — промърмори под носа си Трагмор, а в гласа му се долавяха едновременно горчивина и задоволство. — Колко мило.
— Милорд, ако намеквате, че между маркизата и викария е имало нещо недискретно, трябва да ви уверя, че…
— Не ти плащам да ме уверяваш, Ларсън — озъби се маркизът, — нито пък да тълкуваш пред мен поведението на съпругата ми. Нека да опресня паметта ти — плащам, за да ме информираш. Запомни го добре.
— Добре, милорд.
— Розите. Видя ли, че й ги подари викарият?
Ларсън кимна.
— Видях. Както винаги се бях скрил в храстите точно под прозореца на салона. Не смея да се движа през деня. Херцогът е поставил доста пазачи, които непрестанно обикалят из имението.
Трагмор махна нетърпеливо, за да накара детектива да престане с обясненията си.
— Какво стана, след като Чеймбърс даде цветята на Елизабет?
— Тя го покани с жест да седне, което той и стори. Остана колкото да изпие чаша чай и си тръгна.
— До Елизабет ли седеше?
— Не, милорд. — Листът хартия в ръката му изшумоля. — Както отбелязах в доклада си, викарият седна на един фотьойл, а маркизата — на един диван. Не направиха никакъв опит за някакъв физически контакт. Просто бъбреха.
— Успя ли да чуеш какво говореха?
— Не, тъй като прозорците бяха затворени. Но, ако се съди по спокойното им изражение, бих казал, че викарият съветваше лейди Трагмор. Това е квалифицираното ми мнение, милорд, а не тълкувание — добави Ларсън.
Маркизът се наведе напред и хвана колената си.
