прибори и банкноти.
Готвеха се да напуснат сградата, когато Дафни откри нещо като малък салон, който се намираше по- встрани от останалите стаи в едно уединено коридорче край зимната градина. Тя стисна ръката на съпруга си и посочи с глава към богато орнаментираната заключалка на дървената врата на салона.
Младият мъж се приближи и се намръщи под маската си. Никога досега не бе виждал нещо подобно: ключалката беше направена от тежка метална плоча, която заемаше доста голяма част от повърхността на вратата. Върху нея бе закрепена напълно облечена човешка фигура, стиснала оръжие в ръцете си. Никъде обаче не се виждаше дупката на ключалката.
Дафни се надигна на пръсти, за да достигне до ухото на любимия си и проговори за първи път откакто бяха преминали оградата.
— Толкова сложна ключалка. Какво ли може да се крие зад нея?
Пиърс, очевидно заинтригуван, кимна, наведе се и се вторачи в човешката фигурка. Някъде под нея бе единственото логично място. Но къде по-точно? Прокара изпитателно пръсти по металната плоча.
Съпругата му гледаше с огромен интерес. Присегна се импулсивно към статуйката и натисна първо ръката й, след това оръжието и най-накрая — крака.
Усети, как той помръдна под ръката й.
Отново натисна ботушчето, този път по-силно.
Очевидно някаква пружина се освободи, фигурката вдигна крака си и разкри ключалката.
Младият мъж обърна глава и Дафни едва не се засмя на глас, когато видя изумлението в очите му.
След като дойде на себе си, той извади ножа си, пъхна го в ключалката и отвори вратата.
Съпругата му му подаде свещта, за да може да влезе пръв в тъмната стая. Мебелировката не ги впечатли — две канапенца, фотьойл, масичка за чай и бюфет — най-обикновен салон.
Пиърс озадачено се приближи до масата за чай и прокара по повърхността й облечените си в ръкавици ръце, за да провери дали няма нещо по-особено по нея. Изправи се, поклати глава. Без да обръща внимание на другите мебели, той се отправи към бюфета и повтори същата процедура.
Внезапно се отвори някакво чекмедже. Младата жена прехапа устни, за да не извика.
Насреща им проблясваше голяма касичка за бижута с размерите на книга, украсена с безчет многоцветни скъпоценни камъни, всеки един от които сякаш бе по-голям от предишния. Стойността й беше неоценима.
Пиърс триумфиращо повдигна съкровището от мястото му и внимателно затвори чекмеджето, преди да пусне плячката в торбата и да даде знак на съпругата си да излизат.
Кракът на фигурката веднага се поддаде на натиска, но езичето на ключалката не влезе на мястото си.
Объркан, младият мъж се опита да натисне ботушчето в противоположната посока. После, тъй като този опит също завърши неуспешно, бутна и другото ботушче. Отново нищо.
Внезапно Дафни бе обзета от предчувствие за надвиснала опасност. Тя се огледа страхливо наоколо, но не видя друго, освен мрак, не чу друго, освен тишина.
Въпреки това, тревогата не я напускаше.
— Да вървим — прошепна тя и дръпна любимия си.
Той кимна, като в същото време натисна шапката на фигурката.
Втората пружина се отпусна, в резултат на което шапката падна върху очите на статуйката, а резето влезе на мястото си.
До ушите им достигна заплашително ръмжене.
— Кучето. — Младата жена си припомни с ужас отвратителното животно, което бе разкъсало роклята на Сара предишната вечер.
— Хайде. Да вървим. — Пръстите на Пиърс се впиха в ръката й и той я помъкна към зимната градина.
Избухна ожесточен лай, последван от звука на тичащи по мраморния под лапи.
— Дувър? Какво има? — дочу се откъм площадката на втория етаж съненият глас на виконт Бенчли.
— Побързай — изкомандва Пиърс, когато достигнаха целта си.
— Кой е там? — Бенчли очевидно бе чул бягащите им стъпки, защото той на свой ред също се спусна към тях.
— Бягай — нареди шепнешком младият мъж, като почти едновременно вдигна обувките им от пода и вдигна любимата си да излезе през прозореца. — Чакай ме край пътя.
— Не — поклати буйно глава тя, разбрала намерението му да се пожертва заради нея. — Няма да тръгна без теб.
— Идвам веднага. А сега върви.
Секунда по-късно Дафни усети студения нощен въздух по бузите си и земята под краката си.
— Бягай, дявол да го вземе — процеди през стиснатите си зъби съпругът й, докато на свой ред се измъкваше през отворения прозорец.
Точно застана до нея, когато прозвуча изстрелът.
Пиърс се хвана за рамото, а от устните му се отрони сподавено стенание.
— Къде си, проклето копеле? — беснееше виконтът и се надвеси навън, за да огледа района. — Няма да избягаш. Не и този път.
С цялата сила, на която бе способна, младата жена притисна и себе си, и любимия си към стената и затаи дъх в очакване.
В мига, в който главата на Бенчли се скри вътре, тя хвана ръката на съпруга си.
— Добре ли си?
— Трябва да се измъкнем от имението — успя да изрече той, а по пръстите му закапа кръв. — Преди Бенчли да успее да предупреди охраната.
— Но ти си…
— Нямаме време. — Още не беше довършил думите си и цялата къща се оживи, а нощният покой бе нарушен от гласове и светлини. — Да вървим. — Борейки се с острата болка в рамото, Пиърс хвана любимата си за ръката и я помъкна към края на сградата.
От безопасността ги деляха цели акри ширнала се равна земя.
— Никога няма да успеем да се промъкнем покрай всички тези хора — рече задъхана Дафни, като оглеждаше ужасено огромната градина, осветена от пълната луна.
— Имам идея — промърмори съпругът й. — Това, което ти предложи малко по-рано. — С едно единствено сръчно движение свали маската си и направи същото с маската на младата жена. Бързо ги напъха в джоба на шлифера си, след което развърза кестенявите плитки на своята любима и ги пусна свободно по раменете й.
— Пиърс, ти си ранен. Да не си си изгубил ума? — зяпна от изумление тя.
— Вероятно. — Разкопча наметалото й с болезнена гримаса и го омота около двама им, така че те се озоваха в нещо като любовен пашкул. — Петната от кръвта не се виждат вече, нали?
— Да, но…
— Добре. Същото се отнася и за нетрадиционното ми облекло и тазвечерната ни плячка. А сега си сложи обувките. — И той пъргаво обу първо нея, а след това и себе си. Веднага след това младият мъж излезе от сянката, като помъкна и съпругата си. — Прави каквото правя аз. Върви.
— Пиърс…
— Снежно пламъче — впери поглед в обърканите й лешникови очи той, а по тялото му пробяга болезнен спазъм, — имай ми доверие.
Тя кимна немощно и тръгна редом с него, чувствайки се на косъм от истерията.
Откъм градината се дочуха викове и към тях се понесе бежешком група от охраната, като се приближаваше все повече и повече.
— Отпусни се — прошепна в косите на съпругата си Пиърс. Изчака, докато двама от пазачите се приближиха достатъчно, притисна я към тялото си и прилепи устните си към нейните.
— О, извинете, сър.
Младият мъж вдигна глава, явно ядосан.
— Да?
