— Искам да помислиш много внимателно, Ларсън. Присъстваше ли някой от слугите по време на престоя на викария?
Детективът премести тежестта на тялото си върху другия крак.
— Простете дързостта ми, сър, но аз съм много добър в професията си, което е и причината да ме наемете. Не е нужно да мисля внимателно, за да си припомня какво се случи. Всичко е записано тук. — И той посочи листа в ръцете си. — Така, а сега да отговоря на другия ви въпрос. Единственият освен иконома, който влезе в салона, беше слугинята.
— А тя остана ли през цялото време на престоя му?
— Не, сервира чай и кифлички и излезе.
— Значи са били сами. Прекрасно! — Възбуден, Трагмор скочи на крака. — Това точно е допълнителното доказателство, от което се нуждая. — И той напъха няколко банкноти в ръката на Ларсън. — Още две седмици ще бъдат достатъчни да постигна целта си.
— Това значи ли, че искате да продължа да наблюдавам имението, милорд?
— Точно това значи. И обърни особено внимание на появите на викария, колкото и невинни да изглеждат.
— Много добре. Парите са си ваши, сър.
— Да — светнаха очите на маркиза. — Мои са, нали така?
Детективът повдигна озадачено рамене и пъхна банкнотите в джоба си.
— Ще искате ли да ви докладвам другата седмица по това време?
— Непременно.
— Добре. Приятен ден, лорд Трагмор.
— Много приятен ден, Ларсън.
Маркизът едва изчака детективът да затвори вратата, за да прекоси стаята и да си налее едно за почерпка по повод случая. Нещата се развиваха дори по-добре, отколкото бе очаквал. О, знаеше си, че е само въпрос на време, преди сантименталният глупак да започне да посещава Елизабет, най-вероятно, за да се увери, че е добре. Но цветя? Жълти рози, и то след всички тези години? И посещения, на които не присъства трето лице? Безмозъчният свещеник улесняваше безкрайно работата му.
Трагмор вдигна чашата си и се усмихна злобно. Само още две седмици, помисли си той и пресуши брендито. И тогава всичко, което го интересуваше в живота, щеше да бъде негово: отмъщение, пари…
Ликуването му бе прекъснато от колебливо почукване по вратата.
— Да? Какво има?
— Простете, милорд — рече икономът, — но адвокатът ви е дошъл да ви види. Извинява се, че не е успял да си уреди среща с вас, но…
— Холингсби? — светна лицето на маркиза. — Точно на време. Покани го незабавно.
— Да, сър.
Икономът изчезна, за да въведе миг по-късно адвоката.
— Мистър Холингсби, сър.
— Холингсби, какво невероятно съвпадение. Тъкмо си мислех за вас — започна Трагмор.
Адвокатът не отвърна на усмивката му.
— Както казах на иконома ви, извинявам се, че пристигам без предварителна уговорка, но се налага да ви видя във връзка с няколко належащи въпроса. Тъй като имах работа в района, аз си позволих да се отбия.
Резервираното държане на Холингсби не остана незабелязано. Маркизът наклони озадачено глава.
— Добре. Ще пиете ли нещо?
— Не, благодаря. Не съм дошъл на гости. — Адвокатът умишлено остана прав, измъкна някакви документи и подаде първия от тях на своя домакин. — Това е официалното уведомление, че повече няма да представлявам интересите ви.
Трагмор зяпна от удивление.
— Какво?
— Ще бъда откровен, Трагмор. Тези, които се възползват от услугите ми, си плащат сметките. Страх ме е да си помисля колко много ми дължите. Въпреки това, бъдете сигурен, че възнамерявам да направя точна сметка на целия ви дълг към мен. И тогава ще направя нужното, за да възстановя загубите си.
— Това е обида! — заломоти маркизът. — Работим заедно от години.
— Да. Неплатена работа. Не желая повече да ме залъгвате с празните си обещания да ми платите.
— Правите голяма грешка, Холингсби. След по-малко от месец очаквам да…
— Не унижавайте и двама ни, като се хвалите с някакво несъществуващо богатство, което уж ще придобиете всеки момент — прекъсна го тихо адвокатът. — Решението ми е взето.
— Чудесно — присви устни Трагмор, предвкусвайки предстоящата си победа. — Глупакът сте вие, не аз. А когато съвсем реалното богатство, за което споменах, стане мое, ще наема един по-хитър и по-влиятелен адвокат, който да управлява делата ми. — Той се засмя, язвително и триумфиращо. — Да, струва ми се, че дори ще трябва незабавно да се заема с търсенето на идеалния кандидат.
Холингсби вдигна рамене.
— Това, разбира се, е ваше право. — И той подаде втория официално подготвен документ на своя домакин. — Има и друга причина да не мога повече да ви представям и този документ ще ви го обясни.
— Какво е това? — грабна листа той.
— Според мен е етично да ви уведомя, че вече представям интересите на вашата съпруга.
— На моята съпруга… — впери поглед в хартията маркизът, а лицето му пламна.
— Маркизата възнамерява да разтрогне брака ви. Аз наех добър адвокат, който се занимава с подобни въпроси.
— Елизабет се опитва да получи развод?
— Точно така.
— И на какво основание?
— Изключителна жестокост.
Трагмор се отпусна бавно в един стол, без да откъсва поглед от документа в ръката си.
— Знае ли какви ще бъдат последствията? За нея? За Дафни? Елизабет ще бъде отритната от обществото, а Дафни ще бъде обявена за незаконно родена.
— Не и ако получи законен развод.
Маркизът се изсмя безрадостно.
— Законен развод! Бил си по-голям глупак, отколкото си мислех, Холингсби. Елизабет е жена. Следователно не разполага нито с пари, нито с влияние, а и двете са крайно необходими, за да се стремиш към нещо така невероятно, като законния развод.
— Затова пък херцог Маркам разполага в предостатъчно количество и с двете.
Ледено мълчание.
— Маркам ли? Това презряно, нищожно…
— Същият — изви нагоре единия ъгъл на устата си адвокатът. — Ако съдя по вашите реакции, сътрудничеството ми с него е друго противоречие в нашите интереси.
— Давате ли си сметка кой е той? Какъв е той?
— Трябва да знаете, че прекрасно си давам сметка. В крайна сметка именно аз го уведомих за титлата, която наследяваше. И представлявах покойния му баща в продължение на десетилетия.
— И ще предпочетете да вярвате на неговата дума, вместо на моята? На думата на едно копеле, отраснало в приют?
Погледът на Холингсби беше смразяващ.
— Има най-различни видове копелета, Трагмор. Ако е съвестно като Торнтън, никога не бих се поколебал да работя с него. Още повече, — на устните му се появи хаплива усмивчица, — той си плаща сметките. Приятен ден.
Маркизът проследи с невиждащ поглед отдалечаващата се фигура на адвоката, а кръвта пулсираше бясно в слепоочията му. Замъглените му очи се фокусираха върху документа, който държеше и който щеше да спомогне за окончателното унищожение на Торнтън.
Със сподавен стон на омраза и бяс той смачка листите и стисна юмруци. Копелето го беше предизвикало
