кифлички, купа табули и кана козе мляко.
Ариел се усмихна уморено.
— Каза ли ви името си?
— Не ни говори още, господарке.
Ариел кимна.
— Той преживя нещо ужасно.
— Както и ти — изгука нежно Чедила, бършейки кръвта и мръсотията от ръката на Ариел.
Детето беше добре. Султанът беше в безопасност. Зиад беше с Кристофър, а той пък щеше да се погрижи за безопасността на принцовете. Ариел затвори очи. Изтощението най-после я бе победило. Тя потъна в сън и видението отново изплува: „Кристофър беше с нея и те стояха до една шатра, смееха се и нещо говореха. Изведнъж зад гърба му се появи една ръка, която стискаше кама. Ариел се опита да извика, но от устата й не можа да излезе нито звук. Камата се снишаваше все повече и повече и блестящият й връх бе насочен точно към гърба на Кристофър. Изведнъж той се превърна в Язид, който също стоеше до нея. Той се смееше, но смехът му бе твърд и студен. Тя отмести поглед и видя, че именно той държи камата. Навсякъде, докъдето стигаше погледът й, всичко бе потънало в река от кръв.“
Кристофър яздеше в галоп по главната улица на Мекнес към предната порта на Ел Беди. И въпреки че се беше отпуснал на седлото, той търсеше сенки по всяка пресечна улица, покрай която минаваше. Съществуваше малка възможност за атака, но предпазливостта беше силно вкоренена в него. Бунтовниците бяха отблъснати извън градските стени. Зиад яздеше отстрани, развявайки високо знамето на султана. Скоро щеше да се зазори. Кристофър бе уморен до мозъка на костите си, мръсен и жаден.
Цяла нощ двамата със Зиад бяха яздили напред-назад из града, помагайки на различни групи воини, които се нуждаеха от помощ. Откри Сюлейман в началото на битката. Голяма част от султанската войска беше с него и те се биеха в соука. Бяха успели да отблъснат бунтовниците след двучасова тежка битка и Кристофър беше силно впечатлен от уменията на младия принц. Той изглеждаше толкова кротък, дори нежен по време на предишните им срещи, че Кристофър се беше чудил дали мула Сюлейман може да запази живота си в една битка. Но принцът доказа убедително смелостта и боеспособността си и Кристофър бе започнал да уважава младия човек. Това бе може би единственото хубаво нещо, което се беше случило през последните дванадесет часа. Боят беше тежък, той беше изтощен и не бе успял да открие Язид. Тревожеше го не само клетвата, която беше дал на Ариел. Язид го нямаше никъде в града, а това вече не беше никак добре. Нямаше други доказателства срещу Мохамед Ел Язид, освен гласа на инстинкта си. Той би трябвало да предвожда отряд също като природения си брат. Прочут с уменията си на ездач и воин, той би трябвало да събере силите на султана още при първите призиви за бунт. Но не го беше направил и верните на султана хора бяха загубили ценни мигове, опитвайки се да се организират без водач. Стотици мъже бяха ненужно убити, защото престолонаследникът не взе веднага хората под свое ръководство.
Кристофър го бе видял по време на първата атака, но по време на втората не можа да го открие и вече при третата всеки мускул на Кристофър бе напрегнат до краен предел. Инстинктът му подсказваше, че това, за което неговите информатори му бяха намекнали, предстоеше да се случи. И той не беше сгрешил. Сега, колкото повече време минаваше, без каквато и да е вест от Язид, толкова повече той се убеждаваше, че Язид оглавява бунтовниците.
Те минаха през вратите на двореца. Кристофър свали черния тюрбан от главата си и го сложи на коленете си, оставяйки вятърът да развее косите му, докато той разтриваше с ръка врата си. Поне Ариел беше в безопасност зад стените на Ел Беди. Той подкара Анибал в лек тръс и за миг затвори очи. Не можеше да прогони от мислите си образа й в момента, в който тя изскочи от шатрата. Силата й го удивляваше. Тя бе толкова слаба, нежна, женствена и омайно красива и въпреки това в нея се преплитаха огън, стомана и страст. Беше дори още по-прекрасна, когато бе застанала пред него с високо вдигната глава, въпреки мръсотията, кръвта и раните по нея. Изтощена и изплашена като кошута, тя бе решила да намери Ан и Робърт, хора, които допреди два дни изобщо не бе познавала. И беше носила това момченце през бог знае какви ужаси, без да знае дори името му. От това, което Ариел знаеше, то би могло да бъде само дете на някой бунтовник, но това очевидно нямаше никакво значение за нея. И въпреки че беше упорита и своенравна като камила, тя имаше голямо сърце.
За всеки друг, само не за него.
Той си спомни как бе пребледняла, като й каза, че не е виждал Язид. Непрекъснато го засичаше, не отстъпваше нито педя в тяхната малка битка на характери и въпреки това не се бе отказала да го помоли да закриля Язид. Ако Язид участваше в заговора, беше ли и Ариел замесена в предателството? Не, помисли Кристофър, като поклати глава. Страхът и въпросите, които беше задавала, бяха твърде естествени. Но това все още не оневиняваше Язид. Той би държал Ариел в неведение. Не би казал на една жена нищо съществено, за него всички жени бяха еднакви. Язид бе сляп за разликата между Ариел и другите жени. Той изобщо не разбираше колко уникална е тя. Красотата, която беше много по-голяма от хубостта на лицето й. Кристофър се вбесяваше от мисълта, че тя желае мъж, който толкова малко я зачита, че тя доброволно ще се подчини на огромното му его.
Но все пак бе изпратила Зиад при него…
Да му помогне да опазят драгоценния й принц. Образът на Ариел в прегръдката на Язид караше Кристофър да скърца със зъби от ярост. Тя хукна при него, смирено следвайки сянката му, когато той обяви, че ще я изпрати до стаята й. Любовник ли й беше вече Язид или тя само жадуваше да й стане такъв? Това ли искаше Ариел? Да се отнасят с нея като с робиня. Кристофър я бе ухажвал, бе на услугите й по време на пътуването, бе й предлагал храна и компания, за да получи в замяна само злост. Той сви вежди ядосано. Когато бе заспала в прегръдките му, докато яздеха към Ел Беди, тя бе пробудила покровителя у него. Лежеше доверчиво на гърдите му, топла и уязвима. Това беше образът, който той никога нямаше да забрави, както не можеше да премахне и вкуса от целувките й от устните си, спомена за огнените искри в очите й, когато тя толкова безстрашно го бе приковала с погледа си.
Изпитваше към нея чувство, което бе много по-голямо от едно повърхностно влюбване. И това започваше да му се струва грешно. Причините да я вземе за жена бяха много по-дълбоки от обикновения страх, че ще бъде изложена на опасност, ако остане в Мароко. Той я желаеше. Желаеше я много повече от това да я притежава в леглото си, въпреки че искаше това. Искаше да види силата й, страстта й в съюз с него, а не против него. Той искаше да обединят способностите си, да работят един до друг, защото бе твърдо убеден, че заедно ще са много по-силни, отколкото поотделно.
Но ако беше грешка да се влюби в нея, причината бе, че поради упоритостта си тя не желаеше да види реалния свят, в който живееше. Той просто трябваше да я накара да прогледне. Умът й беше твърде остър и у нея имаше твърде много природна мъдрост, за да отиде сляпо при Ел Язид.
Той спря Анибал пред парадния вход на двореца и скочи от гърба на черния жребец, а едно малко слабичко конярче изтича, за да хване поводите.
— Добре да го изчистиш — предупреди го Кристофър. — Съвсем малко вода и никакъв зоб, докато не се охлади.
Момченцето с големите очи кимна и отведе Анибал, а друго пое коня на Зиад.
— Сега отивам да пазя господарката — каза евнухът на Кристофър.
— Ще дойда с теб. Обещах да й съобщя новините.
Зиад кимна и се поклони, оставяйки Кристофър да върви пред него. Когато стигнаха до входа с двойната врата, Кристофър почука два пъти и Чедила се появи.
— Спи ли лейди Ариел?
— Не, милорд. Тя не е тук.
— Какво! — Кристофър не можеше да повярва на ушите си. Тя бе отказала да изпълни дори тази негова малка молба. — Къде е?
— Отиде да види детето — отвърна спокойно Чедила. — То се събуди и другите жени не можаха да го успокоят.
Кристофър не би могъл да забрави, че тя още веднъж не се бе подчинила на нарежданията му.
— Можехте да доведете детето при нея — изръмжа той на Чедила.
— Детето плачеше безутешно. Господарката ми се изплаши, да не би да се разстрои още повече, ако насила го доведат при нея.
