Кристофър бързаше да се върне на бойното поле и тя трябваше да остави за по-късно въпросите си за Черната гвардия.
— Върви със Зиад, Ариел.
— Само още един въпрос — каза тя, като държеше ръката му. — Сюлейман и Язид яздеха във Фантазията. Виждал ли си ги? Знаеш ли дали са в безопасност?
Кристофър я изгледа свирепо, като че ли най-голямото му желание в този момент бе да я набучи на ятагана си. Ариел се сепна от гнева му.
— Те са моето семейство. Не си толкова жесток, че да откажеш да ми съобщиш как са те.
— Не зная къде се намират, Ариел — каза той с глас, пълен с твърдост и горчивина. — Видях Сюлейман в началото на последната атака, точно преди да започне боят, но принц Язид не съм виждал от втората битка.
Ариел бе обзета от страх. Забравяйки гордостта си, тя помоли Кристофър за помощ.
— Моля те, заклевам те! Потърси принцовете. Донеси ми новини за тях.
— Ще разбера каквото мога. — Кристофър се вторачи в нея.
Всеки друг път тя би казала нещо хапливо, но сега беше твърде изтощена, твърде радостна, че е жива. Просто се бе заинтересувала за мъже, които й бяха като братя. Не можеше да си обясни защо той прие молбата й с такава омраза, но вече не я беше грижа. Искаше само да знае дали принцовете са в безопасност и въпреки техните отношения, тя просто не познаваше друг по-подходящ човек от Кристофър, който да ги открие и, ако е нужно, да ги защити.
— Благодаря — отговори тя смирено.
— Няма защо, Ариел. Поне сега направи каквото ти казвам и се прибери в стаята си.
Ариел отметна глава, засегната от тона му и от нежеланието му да се помирят.
— Както желаете, Ваша милост. — Тя се обърна и тръгна по стълбите на двореца с детето в ръце, без да погледне назад. Но гневът не й помогна да стигне далеч. Още като се качваше по стълбите, усети, че коленете й започват да се подгъват от изтощение. Трябваше да събере всичките си сили, за да се изкачва стъпало по стъпало, и погледът й падна върху желязната врата, която нападателите бяха заключили. В момента, в който Кристофър не можеше повече да я види, тя се свлече до стената. Цялото й тяло трепереше. Зиад, който беше там, я вдигна на ръце.
— Мога да вървя, Зиад. Само трябва да си почина малко.
— Не! Аз ще те нося, или ще пълзя, а ти ще седнеш на гърба ми, но повече няма да изоставя задълженията си към теб. Ти си твърде слаба, за да вървиш сама, а трябва да се грижиш и за детето.
— Но всички ще си помислят, че съм ранена, а ранените са толкова много — гласът й замря, защото дори и говоренето бе вече непосилно за нея.
— Повече няма да говорим за това. Сега ще направим така.
Ариел не се опита да се противопоставя на желанието на Зиад. Енергията й изтичаше като вода, погълната от водовъртеж. Ръцете я боляха от носенето на детето. Тя беше пребита от умора и сигурността на стаята й беше приятна и желана цел в нейния изтощен ум.
След няколко минути бяха вече там. Зиад почука веднъж, без да изпуска Ариел от ръцете си, и Чедила отвори широко вратата. Тя се наведе над Ариел, като едновременно ридаеше и стенеше, изказвайки с това и благодарността си към Аллах. Беше запалила камината и огънят бумтеше. Зиад положи Ариел на стола до нея. Рима също беше там и като видя какво държи в ръцете си Ариел, зяпна, а очите й се разшириха от ужас.
— Дете!
— Той падна върху мен, когато боят започна. Щяха да го смачкат — обясни Ариел с изтощен и отнесен глас. — Едни падаха, падаха навсякъде, а други бягаха във всички посоки.
— Всичко вече е свършило и сега двамата сте в безопасност — прошепна Чедила и внимателно разтвори пръстите на момченцето дотолкова, че да може да ги раздели.
— Рима ще се погрижи за детето. Сега трябва да се погрижим и за теб. Изпий това! — Тя поднесе висока чашка към устните на Ариел.
— Кръвта не е моя — обясни Ариел. — Един мъртвец падна върху мен. Белметови са живи. — Усещаше, че умът й скача от мисъл на мисъл и че губи нишката, когато билковата напитка, която Чедила току-що й бе дала, започна да действа. Но преди да се отпусне напълно, Ариел трябваше да направи още едно последно усилие.
— Зиад! — тихо повика тя евнуха.
Той коленичи до нея. От виновния му поглед разбра, че въпросът й ще го нарани, но трябваше да му го зададе.
— Защо ме изостави? Защо не чакаше пред шатрата на харема?
Ариел не бе и помисляла, че дългогодишният й верен слуга ще изостави поста си. Тя очакваше да й отговори, че са го подмамили, заплашили, прогонили или по някакъв начин принудили да напусне поста си. Затова и отговорът му я завари неподготвена.
— Мислех, че сте на сигурно място. Вие бяхте в харема, където има много стражи. Не съм предполагал, че ще излезете.
Изненадата на Ариел бе толкова голяма, че тя направо се вцепени. Зиад сведе глава от срам.
— Видях предателството, любима господарке. Чух, че се подготвя смъртта на лорд Кристофър. Почувствах, че мой дълг е да предпазя мъжа, който ще стане ваш съпруг. Затова ви оставих, за да ида при него и да защитя гърба му от острието на злосторника. С това аз изложих на опасност вашия живот. Не мога да ви моля да ми простите този ужасен грях. — Зиад хвана ръката й и я притисна към устните си, а след това към челото си. — Аз не заслужавам да живея повече.
Ариел погледна евнуха, който бе неин приятел повече от десет години, и сърцето й се изпълни с обич. Имаше още много, много въпроси, но те можеха да почакат. Тя нежно изтегли пръстите си от ръката на Зиад, който отчаяно ги стискаше, наведе се към него, обгърна с ръце лицето му и целуна голата му глава. Той, този нежен великан, й бе подарил всеки ден от своя живот. Бяха го лишили брутално от мъжественост, от гласа му и от тялото му и му бяха наредили да й се подчинява. Ако това, което казваше, бе вярно, може би Кристофър все още бе изложен на опасност. Тя го беше помолила да се погрижи за безопасността на принцовете, без дори и да помисли за неговата собствена безопасност.
— Иди при него, Зиад! Пази го!
Робът евнух я погледна. Лицето му беше изпълнено с гордост.
— Този английски каид, когото султанът избра за твой съпруг, е велик мъж. Той е много по-велик от мнозина, които се наричат синове на Аллах. Аз ще ти го доведа. Няма да пренебрегна заповедта ти отново.
— Зная, Зиад — каза нежно Ариел. — Сега върви! Тук се грижат добре за мен.
Без да се бави нито минута повече, той тръгна. Ариел остана с впечатлението, че той прие с облекчение да го изпратят отново при Кристофър. Може би битката му даваше възможност да се почувства отново мъж. Или пък, питаше се Ариел свила вежди, дали Зиад не мислеше, че Кристофър е още в опасност и се нуждае от него повече, отколкото тя самата. Изведнъж една страшна мисъл мина през ума й, но тя бързо я прогони. Язид сигурно не беше този, когото Зиад бе чул да организира убийството на Кристофър. Язид само бе казал, че ще я освободи от заплашващата я женитба, той никога не би го убил. Тя естествено никога не е искала това. Не би понесла да живее изцапана с кръвта на Кристофър.
Ариел се изправи, като не обръщаше внимание на това, че Чедила искаше да изтрие кръвта от лицето й. Тя се опита да си спомни какво точно бе казал Язид. Питаше се дали той изобщо бе намекнал, че ще убие Кристофър. Ариел си блъскаше главата, напрягайки се да си спомни всичко, за което бяха говорили, въпреки засилващото се действие на лекарството на Чедила. Не, реши тя най-после и се отпусна върху възглавницата. Язид не беше споменавал нищо за убийство. Той беше казал само, че призори тя ще бъде свободна. Тогава най-важното за нея беше да развали брачния договор. Но след всичко, което се бе случило, сега проблемът дали ще се омъжи за Кристофър или не, й изглеждаше съвсем дребен и незначителен. Мислеше си, че не би било толкова ужасно да се омъжи за мъжа, по когото всички жени въздишаха, за мъжа, който бе толкова силен, красив и смел.
Рима тихо се вмъкна в стаята и като видя, че Ариел е още будна, отиде до стола и се поклони.
— Детето вече спи. Изкъпахме го и го нахранихме — усмихна се тя. — Погълна четири бадемови
