хукна. Най-после успя да намери прохода между шатрите и се втурна през него. Вмъкна се в първата изпречила се шатра и видя, че това бе една от предназначените за чужденците. Тук трябваше да има султански слуги и бухарци. Тук гостите трябваше да са на сигурно място. Но това, което видя, подкоси краката й. Касапница. Нищо не помръдваше в огромната шатра. Тела покриваха целия под. Бяха нападали между масите и гредите като захвърлени парцалени кукли. Грижливо застланите килими бяха обагрени в алено от стотиците кървави потоци. Ариел хукна назад ужасена, а умът й отказваше да приеме фактите. Пред следващата палатка тя се поколеба за миг дали да влезе. Картината беше същата. Но този път не се обърна и не избяга. Наведе се до входа и се опита да свали ръцете на детето от врата си.
— Няма да те оставя — промълви тя нежно. — Тук в ъгъла ще бъдем в безопасност. Аз също ще бъда тук.
Ръцете на детето я стискаха все по-силно, като й пречеха да диша. То бе заровило лице във врата й и ако не усещаше по кожата си топлия му дъх, едва ли щеше да бъде сигурна, че още е живо. Трябваше да потърси Белметови. Нямаше да се успокои, докато не разбере дали и те са сред мъртвите, но не искаше детето да присъства на сцената. Даваше си сметка, че ако успее да го накара да седне в ъгъла, по-голямата част от касапницата щеше да бъде скрита от погледа му. Но когато се опита още веднъж да го накара да я пусне, разбра, че планът й е напълно безполезен. Въздъхна тежко, отмахна един кичур коса от лицето си и прегърнала с една ръка момченцето, започна да търси лорд и лейди Белмет сред труповете. Миризмата на кръв беше непоносима, а това, което правеше, не бе по силите й. Но Ариел се застави да оглежда лицето на всеки труп, твърдо решена да не се махне оттук, докато не разбере дали Белметови не са сред умрелите. Част от платнището, което бе повдигнато, за да наблюдават Фантазията, беше паднало, а другата част висеше, накъсана на парцали, през които се виждаше полето.
Ариел се движеше между мъртвите тела, а ръцете й трепереха, докато оглеждаше безжизнените лица. Това бяха лица на хора, с които никога преди не бе разговаряла, но които познаваше. Само преди няколко дни тя ги беше виждала да се смеят и танцуват в балната зала, а сега бяха просто посечени трупове, лежащи сред стотици други. Почти беше стигнала до предната част на шатрата, когато битката се разрази съвсем наблизо. Ариел подскочи от пистолетния изстрел, който се разнесе от другата страна на платнената стена. На по-малко от два метра от нея група ездачи бясно препускаха, преследвани от друга група. Ариел се хвърли с детето на земята, като се молеше то да мълчи. Единствената й надежда беше, че ако някой надзърне в шатрата, ще помисли, че те също са мъртви.
— Претърси ли всички шатри? — попита някой полугласно.
— Да, сигурно са я отвели с другите жени. Аз ще отида. Аз я изоставих, аз ще я намеря.
Ариел почувства облекчение. Преодолявайки тежестта на детето, тя започна с усилие да се изправя на крака. Забърза да види двамата мъже, като не забелязваше, че се препъва в труповете. Промъкна се през раздраното платнище на шатрата, олюля се и спря пред муцуната на огромен черен жребец.
Глава 14
Кристофър в миг скочи от коня си и застана до нея. Ако не беше меднозлатистата й коса, едва ли би познал жената, която се измъкна залитайки от шатрата и стискаше малко дете в ръцете си. Шалварите й бяха накъсани на ленти, а туниката й бе покрита с мръсотии. Косата й, която в мислите си той сравняваше с буен водопад, бе разрошена и сплъстена. Цялата й лява страна, от рамото до коляното, бе покрита със засъхнала кръв. И двете й бузи бяха прорязани от драскотини, носът й бе разкървавен. Кристофър нямаше представа кое е детето, което тя стискаше така силно, сякаш животът й зависеше от топлината, с която неговото телце я сгряваше.
— Къде си ранена? — попита той настойчиво, като прокара ръце по засъхналата вече кръв.
Ариел го загледа безизразно, като че ли не разбираше въпроса му.
— Къде си ранена? — повтори той рязко.
— Не съм ранена.
— Детето?
— Детето е само уплашено, не е ранено.
Очите й се изпълниха с ужас при една внезапна мисъл и тя се обърна, сякаш смяташе да се върне в шатрата. Беше взела безумното решение да завърши задачата, която си бе поставила, и за малко не се спъна в Зиад, който беше паднал на колене при вида на господарката си. Кристофър я дръпна за раменете.
— Къде мислиш, че отиваш? — попита той.
— Лейди Ан и вуйчо ти… — заекна тя. — Не прегледах всички тела.
Кристофър я взе в ръцете си като малко объркано дете. Между тях малкото момченце едва-едва помръдваше.
— Ан и Робърт са в безопасност, Ариел. Няма нужда да ги търсиш повече.
— Но призивът за битката? — настоя тя, като че ли Кристофър не бе с всичкия си. — Той беше срещу всички англичани. Всички в шатрата са… — тя не можа да довърши.
Виждайки я как се бори да овладее емоциите си, Кристофър побесня от гняв срещу бухарците, които бяха предизвикали това клане. Тя вдигна поглед към него. Болката в очите й бе замъглила техните златисти пламъчета.
— Шатрите са пълни с мъртъвци.
— Зная — каза той и нежно погали главата й. — Видях ги. Ан и Робърт не дойдоха тази вечер. Аз предусетих някаква опасност и Робърт се съгласи да прояви благоразумие.
— Те са в безопасност? — Ариел го погледна с такова облекчение, че когато й отговори, сърцето му потръпна.
Тогава Ариел се отпусна в ръцете му. Краката й не можеха повече да я държат. Той я вдигна от земята и я качи на черния жребец. После се метна зад нея, притегли я към себе си, като прикри с ръце и нея, и детето.
— Зиад, ще яздиш с нас до двореца!
Без да каже дума, евнухът скочи на коня, който беше взел от един убит, и изтегли ятагана си. Тръгна зад Кристофър, защитавайки гърба си, докато те се отдалечаваха с главоломна скорост от полесражението.
Ариел беше като заспала, за миг тя забрави както Фантазията, така и кървавата баня след нея. Кристофър я държеше в ръцете си и й говореше с нежен глас, което я накара да се почувства на сигурно и безопасно място. Беше тъмно, но светлината на факлите хвърляше меки отблясъци върху лицето му. Тя притисна топлия вързоп в ръцете си и го погали. И тогава си спомни… Като отприщени язовирни води в душата й нахлу ужас. Кръвта, зловонието, безумният страх на селяните, които тъпчеха всичко по пътя си. Беше твърде истинско, истинско като малкото момченце, което спеше в прегръдките й.
— Трябва да се върна, Ариел. Зиад ще те заведе при дойката ти и ще стои на стража пред вратата.
Ариел се вкопчи в черната му памучна джелаба и погледна към лицето му. Той приличаше на берберски воин повече, отколкото който и да е друг мъж, когото бе виждала, и вярваше, че се връща в битката, за да защитава султана под закрилата на Аллах. Но не беше възможно да се скрие в стаята си, докато всички, които обичаше, бяха все още в опасност. Кристофър бе участвал във Фантазията и каза, че е очаквал нещастие. Техните спорове не бяха от значение сега. Нямаше да го пусне, преди да й отговори на няколко въпроса.
— Какво стана? — попита тя. — Кой го направи?
— Ще ти разкажа всичко, което знам, когато се върна. Сега искам само да те заведа на сигурно място, където ще бъдеш в безопасност.
— Не, не можеш да ме изоставиш като някакво дете, отведено някъде за негово добро. Трябва да знам дали султанът е жив. Ако ти не ми кажеш, ще намеря друг, който да стори това.
— Мохамед Бен Абдулах е жив. Тези, които още са му верни, се борят за неговата сигурност.
— Бухарецът?
— Не — отвърна й тихо Кристофър. — Не е той.
Ариел сви вежди. Много остана неизказано, а трябваше непременно да научи отговорите. Но очевидно
